Elephаnt.

Десет.

86%
Колко % искаш да завали сняг?

Не.
Петък?

Не.
Бял?

"Вината в нашите звезди" е една от онези книги,които щом ги свършиш,отваряш на първата страница и започваш отначало. Най-доброто,което съм чела от Грийн досега.

Утре имам контролно. |-)

Ето и последната част,надявам се цялата история да ви е била интересна и писането ми да ви е харесало. Имам още няколко истории в главата си и ако има интерес ще ги напиша. (:
Кажете ми какво мислите.  Btw ; Все си мисля,че историята трябваше да се казва "Моята,малка кутийка щастие."

Събудих се в непозната стая за мен.Бях сама и понечих да стана,но точно преди да го направя Джош влезна в стаята.
–Катрин! Ти си се събудила.Ох благодаря ти Боже,от 3 дена те чакаме да се събудиш Катрин,много ме изплаши.Всички хора от цирка чакат отвън вести за теб.Всички много се притеснявахме Катрин.
- Джош,остави сега това. Бързо трябва да избягаме,преди Ричард да ни види.
–Ричард е мъртъв,Катрин.Няма вече „Circo di Anima“-Каза Джош с лек тон.
Незнаех как да реагирам.Чувствах радост и тъга едновременно. Радост от това,че няма вече от кой да бягаме и тъга за човека,който навремето ми беше спасил живота. Изведнъж споменът за родителите ми,за катастрофата,за това как Ричард ме спаси от сигурна смърт,ме долетя.Какъвто и човек да е …да беше Ричард,именно той се грижеше за мен 15 години. Усещах сълзи в очите си,но така исках да не се разплача. Усмихнах се на Джош и го прегърнах.
-Но как така е мъртъв?Какво се случи?
-След като ти падна всички изпаднаха в шок.Всички хора крещяха и се получи доста голяма суматоха.Докато аз се опитвах да ти помогна,Ричард се бореше  за представлението и това ядоса всички. Решиха,че точно сега е единственият удобен момент за „бунт” срещу него. Пребили са го до смърт.Аз не бях свидетел на това,защото в този момент  тръгнах с теб към болницата. Крака ти е счупен и имаш дълбоки рани в главата,но ти се събуди,така че няма вече от какво да се притесняваме. Три дена,Катрин,точно три дена всички се молеха за теб. Другите болни,като Кармен,също вече са по-добре. Сега вече можем най-спокойно да заминем от тук.Всичко ще е по добре Катрин.
От този ден минаха 6 месеца. Вече бяхме в старата къща на Джош.След малко ремонт,тя стана превъзходна. Нещата от цирка си ги разделихме между всички. Животните от цирка ги дадохма на зоопарка,където със сигурност щяха да се грижат по-добре за тях.Ние с Джош взехме единствено дрехите и другите си принадлежности и ... „нашата малка кутийка щастие” вече украсяваше двора ни. С Джош се оженихме. Направихме малка,спокойна сватба с хората от цирка. Джош почна наново да учи за ветеринар и ми предложи и аз също да го направя.Естествено приех. След няколко години се очаква да си имаме собствен кабинет.  Скоро се очаква,да има нов член на семейсто Смит!
Всичко в живота ми се промени коренно. И въпреки че изпитвам лека носталгия по миналото,по тръпката стотици хора да те гледат,по пътуванията и по тихите,спокойно нощи,когато се събирахме и си говорихме до късно навън,се радвам,че всичко се подреди по този начин. Само аз,Джош,бъдещите нови членове на семейството и „нашата малка кутийка щастие”.

Ето и некста,съжалявам за забавянето. Надявам се да ви хареса.(sun)

Лежах до Джош и преосмислях нещата.Бях на върха на щастието,но знаех,че то няма да продължи вечно. Бях сигурна,че Джош също мислеше,за това което бяхме направили. Беше почти изгрев,това означаваше,че трябва бързо да се оправя и да се върна в караваната на Ричард,преди той самият да се беше събудил.
-Трябва да тръгвам. – Станах рязко.
-Трябва да избягаме. – Джош каза също толкова рязко.
- Какво? – Няма нужда да описвам колко учудена бях.
- Чу ме. Искам да избягаме.
- Джош не е толкова лесно. Много пъти съм го мислила,не може да стане. И да избягаме какво? Какво ще правим после? А добре познаваш Ричард,знаеш,че няма да ни остави.
- Не Катрин,чуй ме.- Джош се приближи при мен и ми хвана ръцете.Говореше бързо и задъхано.– Това може да промени живота ни. Казваш м какво правим после? Като останем тук ще съсипем това,което имаме. Не можем вечно да се крием от Ричард. Не ме е страх от него.  Знаеш за къщата на чичо ми,може да хванем влака за там,трябва да издържим само една вечер. На сутринта ще отидем и ще хванем влака. САМО ЕДНА ВЕЧЕР.
- Днес ми е представлението...- Успях да кажа само това и излезнах.
Успях да чуя само „ Утре сутринта рано около 4 часа,ще те чакам тук.”
Не знаех какво да правя. Трябваше да се прибера бързо,преди Ричард да се беше събудил.
Но и за това беше прекалено късно.
Щом влезнах вътре видях Ричард да седи на креслото с гръб към мен.
- Ето я и нашата принцеса. – Каза Ричард съвсем спокойно и усетих,че се усмихва.
Много хора ще си помислят,че щом не показва яростта си,това е на добре. Но не,аз познавам Ричард по-добре от всички. Спокойният му тон беше просто мъничко затихие преди голямата буря.
Не смеех да помръдна.
–Аааз....-Тръгнах да казвам.
–Тии...продължаваш да ме предаваш,Катрин,с все сили отиваш към пропастта. – Ричард стана. – Беше при него,нали? Дори и не си помисляй да ме излъжеш. – Гласа на Ричард ставаше все по –ядосан,а погледа му беше насочен право към моите очи.
-СТАНА ЛИ НЕГОВА ВЕЧЕ? – Последва шамар.
Лежах на земята и се чудех какво да измисля,за да защитя Джош. И най-накрая се сетих.
–Кармен,както знаеш е болна,тази сутрин ме събудиха за да отида да я видя,състоянието и се влошава,нямаше друг удобен момент,както знаеш днес ми е представлението.
Ричард не отговори,но се усмихна.
- Да,днес е денят.

Ето и некста,надявам се да ви хареса.

Утре беше деня на „планираната ми смърт”. Но като се замисля,това не беше чак толкова лоша идея.Свободата ми беше отнета,както и любимия. Странно беше да го наричам така,но не беше ли вярно? Мислите за Джош не ме напускаха дори и за секунда. Беше вечер,Ричард спеше,а за да не усети,че съм станала сложих една възглавница под ръката му.Ха,как не се бях сетила до сега? Аз седях до прозореца и чаках да видя Джош.Ето го и него. Погледнах пак Ричард и излезнах навън.
–Полудя ли? Ричард ако разбере ще те убие.
- И без това не умирам ли утре? – Усмихнах му се саркастично.
-Не говори така. – Каза Джош и ме прегърна.
Можех да седя така до края на дните си. Докато за последно не си затворя очите. Докато душата ми напуска тялото ми. Можех да седя така завинаги.
- Трябва да отидем на друго място.Тук могат да ни видят. – Спря мислите ми Джош.
Тръгнахме към неговата каравана.Тя беше най-мъничка и най-отдалечена.
Щом влезнахме вътре Джош заключи вратата. Вътре беше тясно,но уютно. Джош извади един много малък касетофон и пусна музика.
–Откъде имаш това?
–Баща ми ми го подари,когато бях малък.
– Джош ти защо си тук? Каква е историята ти? Защо не си отидеш? Никога не сме си говорили за това.
–  Баща ми беше много горд,но също така и добър човек. След смъртта на майка ми,той се промени много. Ожени се повторно за една много богата жена и искаше аз да живея при него,но аз отказах. Парите промениха онзи човек,който познавах. Стана арогантен и лицемерен.
Две години живеех при чичо ми. Благодарение на него почнах да уча за ветеринар,но когато и той почина нямаше как да продължа. Къщата му остана за мен,но някак си не се чувствах на място,без него. И заради това исках всъщност да пътувам и да печеля пари,тогава видях и цирка.
Защо съм тук и защо не си отида? – Защото ти си тук.
Погледнах го право в очите. Знаех,че беше искрен.Усещах го. Исках да запазя този момент завинаги. Джош ме целуна. И този път всичко беше перфектно.Джош ме вдигна на ръце и ме заведе до леглото му..
Докато музиката озвучаваше малката стаичка,докато телата ни се сливаха в едно,докато забравях реалността,се почувствах така както никога досега. Почувствах се жива. Да,тази малка каравана беше всъщност „моята малка кутийка щастие.”

Алкохол.

"Пътят на щастието." - Хорхе Букай