Добри!!

Wtf, хора, не съм казала, че аз съм някаква супер оригинална, но да, има някой неща, които са типично в мой стил и почти никой друг в моя випуск не ги прави. Помолих ви за съвет как да й покажа къде й е мястото, а не ви питам дали копира само мен или не... Иначе мерси на останалите, които не ме нападнаха.

Хора, благодаря ви за съветите, но аз и намеци съм й правила, и открито съм говорила с нея, но тя все се опитва да извърти нещатата и тн... затова ви питам за някакъв начин, по който да й покажа къде й е мястото. 

Е, толкова трудно ли беше да напишеш нещо грамотно? 
П.П. Съседката ти се обърна в гроба.

Яко е, но първо се научи да пишеш ПРАВИЛНО!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Хора, благодарение на вас, вече не се чувствам като единственота ниска 13 годишна. Иначе да си нисък е мн яко. Примерно аз ходя на танци и винаги като трябва да правим поддръжки кого викат за демонстрация- Елена!

Дойде ми вдъхновението докато се прибирах у нас тази вечер. Атмосферата беше една таква... сещате се! Anyways, enjoy!

31.10.
Прехвърлих и другия си крак през парапета на балкона и застинах с поглед вперен в земята пoд мен. Ако скочех имаше реална опасност да си счупя нещо, но ако се върнех обратно в нас... е, да кажем само, че щях да загубя много повече. Затова поех дълбоко дъх и се пуснах. Полета от втория етаж ми се отрази добре... но не и приземяването.
-Мамка му!- казах си докато се изправях на крака.
Усещах остра болка в левия глезен, но не достатъчна, за да ме спре. Тази вечер беше моят шанс да си върна това което ми принадлежеше. Позволих на студения октомврийски въздух да навлезе в дробовете ми и накуцвайки се запърих към Борисовата градина.
На няколко пъти се разминах с деца, тръгнали на Trick-or-Treating, но след като минах площад "Журналист", останах сама. И тогава, само за миг, се почувствах такава, каквато бях преди една година. В този момент вечерта престана да бъде толкова студена, а мъглата-толкова непрогледна. Но щом отмина... се почувствах по-зле и от преди. Тръснах глава. Не исках да си спомням. Исках просто да върна това което загубих. И при мисълта, че щях да успея тази вечер, ускорих крачка. Доколкото ми позволяваше глезена.
Не след дълго вече бях в Борисовата градина. Стигах до езерото с лилиите и се огледах за Вероника, която трябваше да ме чака там.
-Вер?-провикнах се.
Никакъв отговор. Сигурно щеше да се появи всеки момент, затова се загледах в езерото. Лилиите го бяха застлали цялото и му придаваха очарованието на старите и облядавани от духове имения по филмите.
Минаха 5 минути, но приятелката ми още я нямаше. Въздъхнах и седнах на една от пейките. Някога обичах да съм сама. Някога обичах и ноща. Сега също ги обичах, но... тогава беше друго.
Поседях известно време така, но безпокойството започваше да ме обзема. Закъснението не беше нещо типично за Вероника.
Чу се шум от гората. Това трябваше да е тя.
-Вер?-извиках тихо и се изправих.
-Идвай!-повикаме познатия глас.
-Слава Богу, Вероника! Притесни ме! Къде беше?!- занареждах докато се насочвах към нея.
-Никъде. By the way, защо накуцваш?- изстреля въпроса веднага, за да не ми даде възможност да я разпитам подробно.
-Да кажем, че не съм в състояние да скачам от 2рия етаж без последствия!
Без да продума нищо, Вероника оголи зъбите си,  разкъса китката си и я допря до устата ми. Съвсем малко от кръвта някара болката да спре и да ме зареди с енергия. Но естествено не можех да не й завидя, как докато аз още облизвах последните капки по устата си, раната на ръката й, вече бе зарастнала.
-Носиш ли всичко необходимо?
-Вер, аз не съм теб, и не забравям!-подразних я и двете се усмихнахме.
И после навлязохме в гората. За пореден път се убедих, че по-хубаво нещо от нощната гора няма. Само в далечината се виждаха 2-3 светлинки, но една по една угаснаха и  с Вер останахме сами в тъмнината. Благодарение на изострените си сетива, тя виждаше безпроблемно, но аз не пропуснах да се спъня няколко пъти. "Много скоро, много скоро!" прошепна едно гласче в главата ми.
-Стигнах ме!-оповести Вероника.
Всъщност "оповести" не е най-правилната дума в случая. Звучи твърде... тържествено. Всъщност гласът на Вероника наподобяваше шепот. Но колкото и тихо да го беше казала, аз потръпнах, при мисълта за събитията от преди една година.
-Да се захващаме за работа тогава!- Усетихте ли ентузиазма ми? Не? Аз също.
Но както и да е. Пуснах чантата си на земята и започнах да вадя нужните неща- седемнадест свещи и една опърпана(ама много опърпана книга).
С Вер подредихме свещите в кръг, а аз през цялото време се опитвах да възпирам спомена за случилото се преди една година.
Щом приключихме, с едина замах запалих огъня... Магията беше единственото, което ми беше останало от това, което загубих.
Вероника взе книгата, но вместо да я отвори на страницата със заклинанието тя се обърна към мен:
-А сега, Катерина, искам да си спомниш ВСИЧКО!

Очаквам мнението ви! 

Най-накрая нещо различно! 

Що ме дразниш бее! Сега не мога да мисля за нищо друго, освен за море!  Шегата на страна, снимките много ми харесват. Очаквам още!

Суперр!!                                                     

Moмичеее... жалка си!

Това е за страница.