Честити! 

Няма защо. Само вписвай неща, които са повлияли на теб и си се убедила в тях. Ами не такива, които си дочула от други.

Олеле, продължавай  (f) пишеш страхотно и историята ти ме грабна 

С техните камъни по тяхната глава. Не си ги карала ти да бягат от часовете, не мога да разбера с какъв акъл те обвиняват. Всеки си има глава на раменете и трябва да използва сивото в-во в нея. Те са очаквали, че вие няма да избягате и би трябвало да са били подготвени да понесат последствията си. Мен колко пъти са ме карали да бягам.. но не целия клас, ами определени съученички- отрязвала съм ги, просто за мен това не е правилно, дори и да имаме при най- страшния учител. /Макар че при нас всички учителки са страшни. / Свиркай си. Въобще не им обръщай внимание.. каквото са си надробили, това ще кусат.

* Не сега, принцесо. Трябва да тръгвам* *Извинявай, че те разтревожих* * Така е* * .. живеем за мига..*
Бедната Микаела. Думите на мистериозното момче се повтаряха в съня и, а тя ги повтаряше гласовито, въртейки глава наляво- надясно.
- Микаела, Микаела. - Нейната майка тихичко шепнеше с цел да не я уплаши. Но от страна на русокоската нямаше никаква реакция и не след дълго майка и започна да подбутва рамото й. - Хайде скъпа, събуди се. - добави майка й. Явно имаше полза от подбутването. Момичето зажмика, пое рязко и дълбоко въздух и се изправи от леглото. - Станало ли е нещо, майко? - запита тя сънена. Майка и с загрижен поглед и нежна усмивка отговори тихо. - Сънуваше.  Мисля, че беше хубав сън. - Микаела ококори очи в тези на майка й и се замисли, че всъщност нищо не си спомня от съня. Сетне двете с майка и станаха от леглото и отидоха в кухнята да закусят с бащата. Не след дълго се позвъня на вратата, Микаела кимна с глава и хукна да отвори.
- Изненадаааа. - извика радостно Теодора. - Как си днес, Мика? - допълни тя, ококорвайки поглед към току що станалата от сън Микаела. - Добре съм, влез. Ще ме извиниш, но току що станах и на бързо закусих. Въобще не съм се оправяла. - отговори русокоската и покани приятелката си в къщата. Сетне тя се качи на вторият етаж и остави Теодора с родителите си, за да не я чака сама.  Микаела си взе на бързо душ, облече една изкусна бяла дантелена рокля с презрамки, среса перфектно правата си косата и слезе на първия етаж. Стъпваше смело по на места скъррцащия под и усмихната. Така не се бе усмихвала дълго време. Макар да не бе споделила нейната история, тя чувстваше, че мистериозното момче я е разбрало. Имаше усещането, че той е изпитал същото като нея. Разбираше я. Почувства сякаш го познава от много време и може да му сподели всичко. Започна донякъде да се притеснява от всички тези чувства и мисли, защото нямаше желанието да се влюбва в друг толкова скоро. Каквото и да и беше причинил Конър тя го обичаше и не искаше да го накара да се почувства зле. Всички мисли внезапно се изпепелиха. Вече беше стигнала до семейството си и се налагаше да слезе на земята. - Микаела, случило ли се е нещо? - попита Теодора. - Трябва ли да се е случило нещо, за да съм усмихната? - отговори Микаела, озарена от пречупените от прозореца слънчеви лъчи. Чернокоската се усмихна и кимна с глава да излизат. В същия момент в който Теодора понечи да отвори вратата, се позвъня. Момичетата се спогледаха и забързаха да видят кой може да е.
- Здравейте. - Средно висок, кафеви очи и черни коси, мускулесто тяло и лъчезарна усмивка. Това беше идеала за Теодора, по- точно това момче беше нейният любим. Очите на момичето и момчето засияха, сетне се прегърнаха и впиха устни един в друг. - Е. Ще ми кажеш ли по каква причина си тук, Даниел? - Микаела без да се замисли прекъсна целувката им. Чернокосото момче се подсмихна и сетне отговори на въпросът с въпрос. - Чудя се защо си още тук, след като твоя възлюбен е тежко болен и се намира в болницата? - неговата усмивка не падна от лицето му, но тази на Микаела внезапно изчезна. Момичето съвсем се стъписа и хукна сама към болницата. Сърцето й препускаше заедно с нея, ускоряваше се с всеки метър който тя изминаваше. Вече когато започна да приближава и виждаше изцяло болницата, тя забави крачка и започна да диша учестено от умората. Цялото и тяло беше изтръпнало. Сетне момичето влезе в болницата и видя как група медици бяха обиколили някого. Любопитството и нарастна и започна да търси с поглед причината на тази навалица. - Имам работа, пуснете ме! Веднага ме оставете да изляза! - чуваха се викове на момче, а именно онова момче с което Микаела се бе срещнала. Тя впери поглед напред и започна да се промъква из между хората, надявайки се да види кой е, но една мъжка ръка случайно я повали на земята по лице. -  Хей, изправи се. - прослувутото момче и помогна да се изправи на крака, а тя бе ококорила очи към всички заобикалящи я доктори. Сетне се обърна към момчето, но вече беше късно да види лицето му, именно защото той успя да разбута докторите и тичешком излезе от болницата. Докторите се оттегчиха и го оставиха, той рано или късно щеше да се върне. За разлика от Микаела. Тя не успя да се примири, че отново го изпусна и хукна след него. - Хейй, спри! - провикваше се тя, въпреки че го беше изгубила от погледа си. - Спрял съм. - Чу се отговор някъде из между храсталаците. Момичето започна да шари с поглед и бавно да се приближава към източника. Момчето умишлено шумолеше, за да го открие. Когато тя започна да разбутва клоните успя да види силуета му, но не по- късно съзря отново онова черно яке с нахлупена качулка, но този път беше се строполил на земята. Беше повече от видно, че е той. - Познаваш ли ме? - попита Микаела с малка доза притеснение. - Вече да. - отговори той, свеждайки глава. - Какво ще рече това? - За Микаела не беше достатъчен отговора "да", тя желаеше обяснение. - Преди не те познавах добре. Но сега. Сега когато изгубих всичко, разбрах че съм изгубил твърде много. - отговори той настървено. Момчето събра сили и се изправи, но заради пронизващата болка в корема му, падна на колене. - Защо бягаше от докторите? - попита Микаела. Сетне тя прехвърли едната му ръка през рамото й, а с другата го прикрепяше от кръста. - Ще ти кажа после. Нека отидем на кея. - С все още нахлупена качулка предложи момчето. Тя кимна с глава и съвсем забрави, че отиде до болницата с цел.
Двамата бавно, но славно пристигнаха на кея и седнаха на края му, размахвайки крака над водата. - Когато умра, искам да стана феникс. - Рече момчето, взирайки се към морето. - Но. Защо говориш така? - устните и затрептяха, не знаеше какво друго да каже. Чувството, което почувства я разтрои. - Болен съм. Докторите казаха, че не ми остава много. - напълно спокойно, сподели с Микаела. Тя бе потресена, внезапно се почувства сякаш губи много близък човек с който е споделяла през целият си живот. - Не, не. Трябва да има някакъв лек. Кажи ми, че има. Моля те. - разтърси глава тя, сетне не се сдържа и започна да плаче. - Дори и да има, не го заслужавам, след като съм разплаквал такова нежно създание, заради егоистичните си действия. - той докосна брадичката й с усилия, приближи се към лицето й и впи устни в нейните. Целувката им бе топла, изгаряща и изпълнена с чувства. Най- сетне погледите им се засякоха. Неговите кафеви очи, нейните зелени. Като за последно прокара пръсти през косите й, усмихна се и добави с последен дъх. - Прости ми, принцесо. - в този момент усмивката му избледня и тялото му се отпусна върху нейното. Тя ококори очи и продължи да плаче на глас. 

След пет дни по улиците и вратите на близките му се появи некролог с надпис:
"Не можем да те върнем, туй е вярно,
смъртта не може никой да възпре,
но в паметта ни благодарна
навеки няма да умреш.
Ще те помним и вечно ще скърбим."
В памет на Конър Мидълтън.

Полети и не спирай пойно птиче,
лети с грация и само напред,
от време на време, спри и почини,
попей на децата и покрай теб усмивки събери.

Отлети там, дето от теб се нуждаят,
надежда и живот вдъхни,
за да няма тъжни лица по земята,
на малки и големи.

Изчуруликай своята песен,
докажи че имаш глас чудесен,
научи хората на любов,
с твоя вълшебен и прекрасен зов.

Продължавай все напред пойно птиче,
дори и с последни сили продължи,
защото ти създадено си,
да успокояваш нашите души.

Ние сега имаме пълната свобода да ходим и живеем, където си пожелаем. Задоволени сме от всичко, от много неща които преди е не можело дори и да си помислят за тях. Вярно е, че парите са били повече, както и работата, но е имало правила, строги правила, които ако не се спазват следвало наказание. Родителите ми са ми разказвали, че в училищните им години, учителят винаги е бил прав! Моят дядо лично е удрял леля ми пред учителката, защото тя била недоволна. Едно време само в определен период, дати, празници .. или както е било речено, имало банани. Представете си.. БАНАНИ! Също така имало режим.. сега 12/13 годишни обикалят по нощите, возят се в колите на чичковци с които току що са се запознали, а преди е трябвало в 7 часа да си вкъщи, независимо на каква възраст си- ако не се лъжа. По телевизора са давали само и единствено български филми. А за да слушат музика си купували плочи. Учители биел през ръцете, ако нещо сгафи някой ученик или някое момиче има маникюр. Униформите били задължителни.. Вързаните коси също.. А когато е трябвало да следват 18/19 годишни, ги изпращали да работят и да учат на определено място. Не е като сега ние да си избираме.. да не говорим пък, ако решим да следваме в чужбина. Абсурд.
Представете си всичко това.. сравнете го със сегашния ни живот. Никак няма да бъде лесно да свикнем, ако се върне онова правителство.

Отмина време. Животът им беше станал еднообразен изпълнен единствено с разходки, пазар, храна и сън. Нищо вълнуващо не се случваше в периода на три месеца, а чувствата на Микаела към Конър почти не се бяха променили. Знаеше, че някъде там има някой с който ще бъде по щастлива, колкото и да вижда във всяко едно момче или определен момент нейния любим. Не желаеше да допуска мислите си за него да повлияят на самата нея по какъвто и да е начин и да я поставят в неудобни за нея ситуации. Един ден, тя решава да излезе сама, за да обмисли всичко в живота си без да притеснява някой друг, най- вече Теодора. Вървейки по пътя, погледна встрани- към морето. Спря се. Чувстваше се сякаш, всяка една част от нея и бе взета. Повдигна глава и слезе по стъпалите, водейки към плажа. Малко по- малко бриза започна да я обгръща, а сетивата и се заостряха. Взе обувките й в ръка и пристъпи на плитко във водата. Устните и затрептяха, а краката и потъваха в пясъка. Усещаше силата на морето и спокойствието, което и допринасяше. Тя се взираше в хоризонта и осъзнаваше всъщност колко загадъчен може да е света.
- Микаела? - Чу глас. Цялото и тяло изтръпна, а спокойствието и внезапно изчезна. - Микаела ? - Повтори се, пак същия глас. Започна да оглежда встрани, но не виждаше никой. Моментът в който понечи да се обърне, една ръка допря рамото й. Сетне я завъртя и погледна в очите й изпод качулката, която беше нахлупил. Микаела не виждаше неговите очи, колкото и силно да огряваше слънцето, то не успяваше да вникне изпод качулката и да огрее лицето му.  - Изглеждаш тъжна, защо си тъжна? - запита момчето разтревожено. Микаела сведе глава и измърмори. - При нас тийнейджърите е така. Сякаш сме прокълнати, струпва ни се всичката болка на света, но никой не ни разбира. - По бузата на загадъчното момче из блещука една сълза, която бавно се стече по бузата му и сетне се впи в пясъка. - Така е. - промълви той. - Но знаеш ли кое е хубавото да си тийнейджър? - добави. - Кое?- запита Микаела. Гласът му и ставаше все по познат. - Това че живеем за мига. - отговори той, повдигайки леко глава.
- Донякъде си прав, но така понякога вредим на околните. - Отпусната вече, Микаела продължи разговора чувствайки, че вечно може да говори с него. Това чувство и бе познато. Започна да си спомня как с Конър седяха с часове прегърнати и говореха за най- различни неща. Как лежаха с часове под небето и се взираха в звездите, или пък се смееха на формите, които облаците заемаха. Всичко беше прекрасно при тях, докато един ден той не разби сърцето й. Спомените препускаха в съзнанието й. Започнаха да се стичат сълзи и изумрудените и очи засияха от светлината. - Извинявай, че те разтревожих. - промълви той, галейки бузата й.  - Ти не си виновен. - отговори Микаела. Сетне допълни. - Ще ми кажеш ли името си? - любопитно запита тя. - Не сега, принцесо. Трябва да тръгвам. - Заяви момчето. Той сложи ръка на бузата и, приближи се към лицето й и сетне я целуна по челото. - Ще се видим пак. Доскоро. - Микаела бе удивена от мистериозността му, но се чувстваше уморена и нямаше време да обмисля случилото се. Потегли към вкъщи и с прибирането си, изтощена от всичко заспа с дрехите си в леглото.

Благодаря 

Това което пиша в момента ще се състои единствено от три части. Какво е мнението ви засега?

Нашата любов е изпепелена, защото ти нещастнико я уби! - Наскърбена от всичката болка, която той и причини успя да изрече тези думи, карайки сърцето й да препуска. Тя прехапа устни и започна да примигва, сдържайки сълзите си. Колкото до него. Той държеше и стискаше без грам срам пред погледа на Микаела, ръката на заместничката й.
- Не е имало такава, за да съм я убил. - С прибавена самодоволна усмивка, тези думи бяха като хиляди остриета за нея. Вярно, че са се карали дори когато бяха заедно, но сега всичко и изглеждаше толкова реално и по- болезнено, че нямаше никакво желание за живот.
- Ти си пълна откачалка! - С последни сили изкрещя и излезе от стаята блъскайки вратата.
- Микаела !! Микаела !! - Извика най- добрата и приятелка, тичайки след нея.
- Не издържам вече, Теодора. Просто, не мога повече. Чувствам се ужасно. През цялото време.. всичко е било лъжа. Всичко. - Думите и бяха промълвени на един дъх, а сълзите и се стичаха по бузите, всякащ нямаха край.
- Миличка.. Недей да скърбиш за него, повече от видно е че ще разбива подред сърца, но въпреки всичко ще чувства болката им. -  Промълви Теодора, прикрепяйки един кичур зад ухото на Микаела, взирайки се в очите й.  Сетне момичетата се огледаха. Беше се смрачило, единствено пълната луна успяваше да прибави блясък на всяко дърво, тревичка и цвете. Улиците бяха пусти, а момичетата вървяха ръка за ръка насред тях, сами. За тях нямаше разликата между нощта и деня. Всеки един трепет, изблик и емоция споделяха. Когато едната е тъжна и другата тъжеше с нея, защото знаеха, че не са от стомана и рано или късно трябва да поплачат, за да намерят място за нови усмивки. Усмивки, които ще стоплят сърцата им. Сетне се прибраха по домовете си, при които къщите им бяха абсолютно една до друга. Внимаваха да не събудят родителите им, за това пристъпваха леко и пропуснаха вечерята. Взеха по един душ, преоблякоха се и вдигнаха прозорците на стаите си по едно и също време.
- Микаела? - запита вдъхваща спокойствие, чернокосото момиче. - Обичаш ли го. - Изгаряше я факта, че запита приятелката си този въпрос и сведе поглед чувствайки се гузна.
- Както луната обича звездите. - Стече се една блещукаща сълза по бузите й. остави прозореца, който се намираше над леглото й отворен, притвори очи и легна. Не по- късно и другото момиче заспа на отворен прозорец.

Колко ли мъка е изживял,
сълзи пролял, приятели изгубил.
И за доброто на народа,
пожертвал си живота.

Дяконе, погледни!
до къде стигнахме, ний.
Крием се и само бръмчим,
а главните въртят ни на пръст един.

Твоята саможертва помогна
- за определено време.
Ала виж, че сега на главните
- не им дреме.

Майките плачат- сломени над децата.
А бащите тайничко си крият,
от безизходицата сълзи.
С какви очи да гледаме занапред, кажи?

Обръщаме се към теб, апостоле
и твоята храброст.
Покланяме се пред теб, апостоле
поради твоята саможертва.

Зная, че някъде там се криеш,
в сърцата ни лъвски.
Зная, че си част от нас
и ще ни подкрепиш в дните адски.

Мерси