Е, все още не е последна част. 

На сутринта се обадих на баща си и му разказах цялата история. Той мълча известно време, след като приключих, а после изяви желание да се запознае с Катерина. Спомена също, че баба и дядо от Франция също не биха отказали да пристъстват на една такава среща.
Преди да тръгнем към гарата, отидох до къщата на Катерина. Крис остана да се види с един свой приятел от детството, който живееше в Торино.
Тя отново бе сама в къщата. Предложи ми какао и този път се настанихме в кухнята – знак, че тя вече ме чувства по – близка.
-    Историята на Изабела е просто забележителна.
-    Самата тя е забележителна. Отгледала е детето почти сама. Родителите на двете сестри са починали рано.
-    Това е покъртително. Болни ли са били?
-    Да... Виж, Леандра, искам още веднъж да се извиня на семейството ти за причиненото неудобство.
-    След като вече знам историята, няма проблем. Но би могла да им го кажеш лично, татко иска да се види с теб. Имаш официална покана да дойдеш в Рим. И ако искаш доведи някой със себе си – не бях сигурна какво става със съпруга й.
-    Ще изчакам Фабрицио да се върне от командировката си в Бали и ще дойдем. Съвестта ми го изисква.
Усмихнах се.
-    Да, имаш номера и мейла ми, знаеш как да ме намериш. Сега обаче трябва да вървя.
-    До скоро, Леандра!
-    До скоро!
Пътуането с влака обратно към Неапол беше спокойно и приятно. Баба ни посрещна на гарата.
-    О, мила, толкова ми липсваше! – тя започна да ме прегръща и целува. Засмях се и едва смогвах да и отвръщам.
-    Нямаше ме само няколко дни.
-    Знам, знам, но все пак...
-    Какво ли ще правиш, когато замина за Рим?! – усмихнах се, но мисълта, че връщането в Рим означава раздяла с Крис спука сапуненото балонче на щастието ми – Хайде да тръгваме, умирам от глад.
Прибрахме се с буса на Крис. С него щяхме да се видим отново утре вечерта.
Баба и дядо бяха приготвили страхотна вечеря. След това всички седнахме на пейката на двора, за да им разкажа за дните в Торино. Миризмата, идваща от евкалиптовите дръвчета беше идеално допълнение към историята.
В Неапол всичко си беше същото. С баба приготвяхме кифлички с масло в сладкарницата на следващата сутрин. Крис също се мерна за малко – носеше ананаси. И голяма чаша лате.
     - Знаеш какво обичам, благодаря! – целунах го по бузата и измъкнах ароматната чаша от ръцете му.
     - Обичам и теб – черните му очи блестяха.
     - И аз те обичам, знаеш.
     - Довечера в 09:00 на плажа?
     - Ще бъда там.
Лятото в Неапол още не беше свършило.