И аз ги развивам бързо историите. Невероятно е.

Добре си!

Не е лошо. Харесва ми :p

Взех я в ръцете си. Беше студена и загадъчна, но и... заключена. Ядосах се, започнах да хвърлям предметите, търсейки ключа. В чекмеджетата на скрина, в скърцащите вратички на бюрото, в изгнилите кашони... нямаше го. Задъхах се, можеше да е навсякъде. Приближих кутийката до лицето си, формата на ключалката беше много специфичен и ми напомняше за нещо. Приличаше на снежинка, може би това бе някакъв знак. Сетих се, колието ми имаше същата форма. Мама ми бе разказвала, че това е единственото нещо останало ми от татко. Отключих я най-накрая. Отворих я бавно с усмивка на лице. Това бе съвсем очаквано- писмо. Отворих го и започнах да го чета:
Очевидно си намерила стаята ми. Не се плаши, тук си в пълна безопасност. Майка ти никога не би дошла тук, нея я е страх. Сигурно въпросите ти са безброй, но аз нямам много отговори- ти сама трябва да ги откриеш. Сигурно си чувала за мен от майка ти, тя самата не знае истината за да ти я каже. Един ден, когато се прибрах я видях с Лиса. Майка ти беше взела един нож и вървеше към нея. Взех я и се затичах към мазето.  След това тя ме последва и реши, че съм заплаха. Ти се опита да я спреш да посегне на сестра ти, но тя бе безмилостна. След като я уби, тръгна към теб, но аз те взех и дойдохме тук, тя не посмя да влезе, нещо я спираше.
Стана ми ясно, но защо съм още жива? Какво се промени?

Много се ядосвам. Всеки път, когато разглеждам смешните картинки (например) изведнъж докато съм в категория "забавни" се премествам на категория "хора" или "известни". Става постоянно.

А как може да е с оригинален размер?

Вцепених се от страх. Майка ми се спря. Попитах:
-Какво, какво става?
Тя се разкрещя и излезе от мазето. Помислих си "защо избяга и ме остави сама". Обърнах се и си помислих "какво става?"- стените се рушаха, а от тях излизаха хора, десетки хора. Докато се влачеха към мен, единствената ми мисъл беше да оживея и да разбера истината за смъртта на семейството ми. Зачудих се от къде излизат всички тези бедни душици, забелязах стълби зад разбитата стена. Прескочих едвам движещите се тела, минах отвъд стената и забелязах тесен тунел водещ до още един етаж под къщата. Затичах се надолу за да избягам от опасната обстановка. Тичах, тичах и тичах- стълбите сякаш нямаха край. Стигнах до една малка стаичка. Тя бе слабо осветена, прашна и пълна с предмети. Впечатление ми направи една дървена етажерка украсена с орнаменти и заоблени ъгли. Тя беше много висока, а на последния рафт се намираше малка златна кутийка. Очите ми блеснаха- може би това е истината, която съм търсела цял живот. Винаги съм се чудела защо нямам известия от баба и дядо, за които мама разказваше, че са са се разделили, и са заминали. Баба била откачена и не казала на никой къде е, а дядо се бил оженил повторно и избягал с новата си съпруга някъде в Европа. Така се оказало, че мама и аз сме останали сами в къщата на татко. Мислех си за разказа на мама, че го убила, защото искал да навреди на сестра ми, а защо е избрал да вземе нея, а не мен със себе си. Очите ми се напълниха със сълзи. Осъзнах се и бързо ги изтрих. Не се знае колко още време ще съм в безопасност. Да не забравяме защо съм дошла- единствено и само за истината. Мярнах едно бюро и го преместих влачейки до етажерката, качих се на него и се протегнах към златната кутийка. Най- накрая я взех...

Утре

Е, как? 2лева.
Лято или Зима?

Не.
8? :p

-Направих го за нас.-каза увъртяно мама-Ти не биваше да знаеш...
-Какво? Каква психопатка си?-извиках аз.
-Имах причина. Баща ти искаше да вземе сестра ти и да избяга. След като аз не му я дадох, той ме заплаши с убийство.- разплака се тя.
-И си го убила?-стреснато добавих.
-Наложи се. Той не беше добър баща. Когато взех кухненския нож и го заплаших, той сложи Лиса пред себе си, за да се предпази. Кой баща би постъпил така?-плачеше мама.
-Разбирам. Постъпил е лошо...- опитах се да я разбера.
-Лошо? Той предпочете смъртта на детето си пред неговата. Просто го спрях.
-Да, но... Защо и тя е мъртва?
-Направих грешка. Тръгвайки към него с ножа, тя пострада. Гърчеше се в кръвта си, докато просто спря да диша.
-Това е ужасно. Но защо си взела ножа сега?
-Много си наивна. Още от малка.
-На колко бях, когато това се случи?
-На 3.-опитваше се да скрие нещо.
-Къде бях?
-Там беше. Все още ли искаш да знаеш защо сестра ти умря?
-Но мамо, ти ми каза.-зачудих се.
-Истинската история. Ти беше виновна. Щях да пробода баща ти, но ти ме разсея, дърпаше ме за полата и ме обърка. Ако не беше ти тя щеше да е жива. Сега ще си платиш за делото, че я уби.
-Убила съм я? Мамо недей!- Уплаших се аз.
Тя тръгна към мен. В този момент някой ме хвана за крака...

Как се прави тази?