Как сии? 

Благодаря ви за положителните думи! 

Ами разглеждах едни конкурси в интернет. Ти?

Как сииии?             

Здравейте.

Идеално.

Еее, ти пък сега. Ще взема да се изчервя. 

"Незабелязаните дела на хората"

Никога човек не знае, какво може да му се случи. Не знае дали на другия ден отново ще е тук, не знае дали отново ще види слънцето, луната и звездите, не знае дали отново ще подуши аромата на красивите цветя.

Той вървеше бавно отегчен от живота. Струваше му се, че няма какво повече да види от живота. Струваше му се, че хората са толкова злобни, че няма смисъл да живееш. Всичко бе станало скучно, нямаше ги новите неща, които да те карат да живееш, да се любуваш на хубавите неща, да си кажеш "Да, аз наистина живея в един красив свят".

Русокосия мъж се бе загледал в земята замислено. Слънцето грееше ярко, хората го подминаваха, а той дори не отместваше за миг поглед. След няколко минути просто въздъхна, вдигна поглед и пое напред. Крачките ставаха по забързани. Изведнъж пред очите му всичко започна да се размазва. Той не усещаше земята под краката си, загуби равновесие, от носа му потече кръв и падна на земята в безсъзнание. Всички хора се струпаха около него, а един от тях повика линейка. Лекарите дойдоха бързо и го отведоха на носилка. Над носилката обаче стоеше той и гледаше от високо собственото си тяло, а докторите действаха бързо и казваха: "Губим го, пулса драстично спада. Губим го...". Изведнъж неговия дух се озова до един просяк, стоящ на площада. Дрехите му бяха скъсани, на краката си нямаше обувки, а лицето му изглеждаше изморено. Човека молеше за няколко стотинки, но хората го подминаваха.

"Помогнете му... Защо го подминавате? Помогнете му..." викаше русокосия мъж, но никой не го чуваше. След малко пред просяка застана един костюмиран мъж. Той подаде ръка на слабия мъж и му се усмихна. После целуна по челото възрастния мъж и го прегърна. Чернокосия човек стоеше и не вярваше на очите си. "Татко, намерих те." каза костюмираното момче и по лицето и на двамата закапаха сълзи. Това бяха сълзите на баща и син, който дълго бяха разделени. Баща, чийто син бе отнет, баща, който досега трябваше да изкарва парите си просейки.

С усмивка духа на човека пое напред, докато не се озова в една болнична стая. Там стоеше едно гологлаво момиченце с маска на лицето си. Майка му стоеше до него с надеждата, че детето й ще се излекува, а то просто каза "Мамо, искам да съм принцеса". От очите на русокосия мъж закапаха сълзи. Колко прости бяха детските мечти и колко малко трябваше, за да задоволиш детската молба. Той обаче не знаеше, че майката нямаше възможности да купе на момиченцето си кукла, с която тя да си играе или корона която да сложи пред огледалото си. В този момент вратата се отвори и влезе една жена. В ръката си тя носеше една красива кукла, която подаде на детето. От вратата влязоха още няколко мъже, които носеха обзавеждане за болничната стая и щяха да направят всичко сякаш си в замък. Те щяха да сбъднат една детска мечта и да подарят усмивка на детското лице.

С насълзени очи човека опря ръка на ключалката, но когато отвори вратата той стоеше на улицата, а пред него едно малко коте мяукаше силно. Всеки го подминаваше, но едно малко дете отиде до животното и го взе в ръцете си. Погали главичката му и го отнесе вкъщи. Там родителите му го изкъпаха, нахраниха и го оставиха да си поспи. Така благодарение на едно малко дете, едно малко като него животинче бе спасено. Сега то имаше свое семейство, в което щеше да расте, но по-важното бе, че имаше някой, който щеше да го обича. Това очакваше и едно бездомно дете. То стоеше на улицата и чакаше да се появи неговото семейство. Очакваше хората, които щяха да го обичат, но те не се появяваха. Големите му тъмни очи се вглеждаха във всеки казвайки "Моля те, стани ми татко". След няколко минути една черна кола спря пред момчето. От там слезе една елегантна жена, която се усмихна на детето и го прегърна. То се усмихна и отвърна на прегръдката, а жената го качи в колата и заведе вкъщи. Той досущ като малкото коте вече имаше дом и семейство, имаше хора, които да го обичат.

Русокосият човек се обърна и видя себе си на болничната маса. Тялото му лежеше там, а лекарите се бореха за живота му. След малко пулса му спря и лекарите се спогледаха тъжно. Душата му гледаше уплашено и каза "Господи, моля те върни ме, защото аз наистина искам да живея в един красив свят. Искам да живея в този свят, да спася едно малко коте и да даря една детска усмивка". Изведнъж, докато лекарите се приготвиха да закрият тялото сърцето започна да бие. Пулса се възстанови, очите на човека се отвориха и той дълбоко пое въздух. Той спогледа лекарите и каза "Да, аз наистина живея в един красив свят". После се усмихна и погледна през прозореца, където няколко птици бяха кацнали на клона на едно дърво и пееха своята красива песен.

Автор: Илиян К.

Доста добре казано, много ми хареса, защото всичко в него е истина и посланието е уникално! 

Хихих, радвам се, че ти е харесало.

Музата отново ми се включи и новото сътворение!

"Да изиграеш смъртта"
Животът е един низ от планини, а понякога има и възвишения. Доста често той е жесток, доста често съдбата ни показва неща, които ние не искаме да видим, показва ни грешките, но тя винаги показва нещата такива, каквито и да са. Загубата е една от слабостите на човек. Той е готов да направи всичко, за да предпази близките, готов е дори да надхитри смъртта.
Докато навън беше тихо, докато всички хора стояха спокойно пред камините си гледайки телевизия или просто имаха приятна компания, с която да се забавляват той стоеше до брат си. Пулса му бе учестен, а изражението изплашено. Вътрешно цялото му тяло трепереше, но той не трябваше да го показва. Все пак бе по-големия брат и трябваше да покаже на малкото си братче, че е силен. То, едно красиво детенце сега лежеше в леглото, лицето му бе бледо като платно, очите му изглеждаха толкова изморени, а погледа му, той бе изпълнен с толкова мечти и очаквания. Горкото дете не бе видяло нищо от живота. Имаше да направи още толкова много неща - трябваше да се научи да кара колело, да плува, може би да пее или да спусне хвърчилото си заедно с баща си, но съдбата не го бе предвидила така. След няколко минути детето заспа. От лицето на брат му закапаха сълзи. Вече не можеше да се сдържи, не можеше да виждат брат си в това състояние, но и знаеше, че не може да му помогне.
Оставаше му съвсем малко време, в което той трябваше да е до него, да го окуражава и да му показва всичко, което то нямаше да може да види. Колко бе тъжно да знаеш, че не ти остава много време, да знаеш, че утре ще е последния ти ден. В живота никога не можеше да знаеш, какво ще ти се случи, а дори да знаеш това не значи, че ще успееш да промениш нещата, да изтриеш това, което вече е написано на листа на живота.
Големия брат стана и излезе от стаята. Той излезе на чист въздух, за да се разходи из тъмнината, където сега нямаше никой. Можеше да плачи, да крещи, да се моли и никой нямаше да го чуе, никой нямаше да разбере колко е слаб всъщност и колко го боли. Чернокосото момче ходеше бавно, а очите му бяха насълзени. Дълго бродеше като дух по пътя, където нямаше никой. Замислен пое обратно към дома си като си каза тихичко "Нека сега, когато се прибера, малкото ми братче да бъде добре, нека то оздравее и аз да му покажа нещата от живота".  Когато се прибра обаче видя, че цялото семейство плаче. Затича се към стаята на малкото си братче, но там вече не стоеше то. Там стоеше просто едно тяло, все така бледо и със затворени очички, сякаш бе заспало. И действително бе така, то щеше да сънува вечния сън, сън в който всичко е по-добро.
Чернокосото момче започна да хвърля и чупи всичко, което е пред него. То плачеше и крещеше, не се сдържаше и не знаеше, какво прави. След няколко секунди изхвърча през вратата и бягаше бързо в студената нощ. Сълзите се стичаха по лицето му, искаше му се просто да спре да чувства. Дългото бягане вече се отразяваше на организма му. Въпреки силната воля той се измори и спря на един мост. Пое дълбоко въздух и се загледа надолу към водата, в която бушуваха малки вълни. Той се усмихна иронично като сълзите въпреки това не спряха да се стичат по лицето му.
- Това ли искаш? Искаш просто да вземеш поредната душа? Добре, тогава вземи моята... Давам ти моята душа, давам ти моето сърце и чувства, но върни братчето ми. То има да направи толкова много неща. Трябва да види морето, трябва да играе футбол или да кара ролери, трябва да се забавлява и да живее. Вземи мен. - каза шепнешком той и се хвърли в студената вода с мисълта, че ще спаси малкия си брат, но това не стана.
Сега двамата хванати за ръка щяха да поемат към дългия път, към светлината, щяха да поемат към красивия свят, където щяха завинаги да са двамата.

Автор: Илиян К.

Христос Воскресе, приятели!