Наистина се радвам, че има ентусиасти, които са отделили част от времето си 
Ето и още мъничко:

        Погледът на Ейда се бе отнесъл някъде през прозореца навън, към необятната зелена площ на училищния парк.
    „Местенцето е наистина приятно – помисли си тя. – Този път наистина му го признавам – избрал ми е позлатена клетка.”
    И наистина новото й училище – Академията на Еднорога – бе едно от малкото местенца останали заобградени с толкова зелени площи. Странно или не, но съвременните  елфи предпочитаха прашната забързаност на големия град, пред прохладното спокойствие на горската шир, за разлика от предците си. Почти цялата Земна шир бе урбанизирана и структорирана в големи градски филиали, където елфите и малкото оцелели човеци живееха заедно в привидно равновесие. Имаше, разбира се, и няколко местенца подобни на Академията на Еднорога, където времето сякаш бе спряло. Местенца, където още важаха старите закони. Местенца, където просто се усещаше как древната магия се опитва да пробие на повърхността. Разбира се, елфите, които можеха да я овладеят ставаха все по-малко и по-малко с всяка изминала декада.
    Рязко затръшване на вратата прекрати всичкия излишен шум в стаята и накара учениците да заемат местата си. Причината за това, естествено, бе преподавателя, който тъкмо бе пристигнал за часа по алхимия.  Ако Ейда го бе срещнала в коридора, едва ли щеше да си помисли, че този човек, можеда й бъде учител. С издълженото си, младежко лице и косата – леко по-дълга от одобрените за визшето общество стандарти, приличаше по-скоро на ученик от горните курсове. Имаше нещо властно във фигурата и походката му, докато прекосяваше стаята и заставаше зад бюрото си. Остави купчината книги, които държеше, след което внимателно извади малки кръгли очилца от джоба на сакото си и ги постави на мястото им. Изрече с приятен, мелодичен глас:
    - Добро утро ученици. Както сте вероятно вече сте забелязали, имаме нова ученичка в гимназия Академията на Еднорога. Моля те... – кратко ровене в малко тефтерче с черни корици - ...Ейдалионел, представи се на съучениците си.
    С почти прикрито нежелание Ейда стана.
    - Казвам се Ейда. За да ви спестя малко време за клюкарене, ще ви кажа, че не съм пълнокръвен елф, не че вече не сте се досетили по очите ми. Не бълвам огън, нямам  две глави или пет ръце. Не хапя....освен ако не ме предизвикате – завърши представянето си тя и седна на мястото си арогантно без дори да се поклони, както изискваше етикета.
    След думите й целия клас я гледаше ококорено, не вярващ на наглостта на тази нечистоплътна пришълка, промъкнала се по погрешка в малкоя им, перфектно подреден свят. Само по устните на младоликия учител премина едва забележима усмивка, но тя бе прикрита със делово покашляне.
    - Така ученици, след като Ейда бе така любезна д ни се представи, нека да преминем към съществената част. Извадете по един празен лист и пишете....
    - Но, професор Адорион, не може да ни давате контролна така изневиделица – започна да протестира едно червенокосо момиче от втория ред до вратата.
    - Мисля, че ще те раочаровам, Седориел, но съм напълно в правото си да ви дам контролна когато си пожелая. Така че отново ви моля  - натърти на думата така, че всички разбраха правилното й значение – заповядвам, - извадете по един празен лист.
    Никой не посмя да се обади повече – статуса им забреаняваше да спорят с учителите. Двадесет човека извадиха пред себе си празни листи, с въздишка на негодувание. На Ейда й бе безразлично – така или иначе след няколко месеца щяха да я  преместят в поредното ново училище – нямаше смисъл да се притеснява за успеха си.
    - Напишете темата: Трансформаций на ятомното ядро на оловото при облъчване с високоенергийна магия. Имате точно един час.
    За да подчертае думите си, постави на бюрото пясъчен часовник от ковано желязо.