Спокич

Първо мерси много Ам да разказ, няма да има още ;д и не съм момиче

ппц това е разказ

Благодаря на всички

Здравейте отново Написах нещо като разказ, малко е странно, но се надявам да ви хареса или просто да си кажете мнението или критиката Извинявам се предварително за грешките.

Радвам се, че ви харесва. Ето и следващата част, извинявам се ако има грешки

Глава втора – „Писмо второ – Настаняването“

Ето ме отново Вероника. Пристигнах успешно, мислех да напиша второто си писмо чак утре, но не се стърпях. Искам да ти разкажа за Берлин. Сега съм в таксито и отивам към хотела, който изобщо не е близо до летището. Толкова чист и красив град. Така ми се иска сега вместо да пиша тези безброй много и красиви думи на лист хартия, да ги казвам на теб, докато си почиваш облегната на рамото ми.
Навън все още е мрачно. Едва настъпи пет часът, а Вероника все още лежеше в леглото си завита почти през глава с големия, бял и тежък юрган. Щорите в стаята бяха спуснати и дори навън да имаше светлина, тя нямаше как да проникне в малката, но изящно подредена и красива спалня. Стените са боядисани в успокояващо зелено, по средата се разпростира голямо, здраво, направено изяло от дървен материал легло. От двете му страни стоят две нощни шкафчета като върху всяко има малка тъмно-кафява нощна лампа. На пода лежи средно голям, бял, направен изцяло от вълна с пискюли по краищата килим. Вероника се надигна, обърна се към нощното шкафче, където стояха радио-часовникът и пакетът с носни кърпички. Тя погледа, за да види, колко е часът, взе една кърпичка, издуха си доста звучно носът, хвърли я на земята, зави се и започна да чете отново.
Улиците са толкова дълги, че могат да те отведат направо в покрайнините. Пътищата са обсипани с множество от знаци и табели. Къщите около тротоарите са накичени с най-различни саксийни цветя, които стоят като аксесоар под очите на къщите (прозорците). Всяка една улица е така изметена и измита, че ако падне фас от цигара, прецъфтял цъфт на цвете или някое изпражнение на някоя случайно преминаваща птица, би я забелязал веднага и би ти станало толкова неудобно, че би се навел да почистиш или да изхвърлиш боклука в кошчето отсреща.
Сега минаваме покрай парк „Виктория“. Към което и място да погледна, все ще откривам нещо, което ще ми напомни за теб-моята любима. Водопадът е толкова красив,нежната кристална вода се спуска като небосклон върху големите бежови почти кремави камъни. На пейката срещу него е седнало момиче на около 16 години с цветна пролетна рокля. До нея е седнало момче на нейната възраст с оранжева роза в ръка. Колко подхожда само на момичето. Ето подава и я с писмо в ръка, явно все още съществува романтичната любов, онази истинската, безсънна, неописуемата, нали ?! Как му трепери ръката само, горкият. А ето в пресечката отсреща има будка за цветя. Сега ще сляза, за да ти взема и една на теб, все пак си момиче нали и нетрябва да се почувстваш пренебрегната. Каква да ти взема оранжева като младата, небрежна и невинна любов, бяла като достойната и истинска или червена като романтичната, красивата, вечната любов ?!
Вероника изскочи изпод юргана, огледа се и като не видя, това което и трябваше стана обу меките, пухкави кафяви чехли и отиде във всекидневната. Погледна първо към камината и видя, че всички дърва са изгорели само пепел е останала, след това огледа се по пода и я видя, малката сребърна кутийка. Грабна я бързо, изтича в спалнята, сложи я на леглото и отиде да разтвори щорите, за да огреят хубавите, сутрешни, слънчеви лъчи стаята.
***
Стъблото и бе отрязано, листата са изсушени, но аромата се разнесе като мека прегръдка за сетивата. Личеше си че е отдавна, но тя я пазеше – розата от него. Както стоеше в шепите я повдигна към ноздрите си, затвори очи и вдиша много дълбоко мирисът… мирисът на ЛЮБОВ.
Най-после след толкова обикаляне, само за да стигнем до хотела съм вече в стаята си. Съвсем обикновена като във всеки хотел, легло, нощно шкафче, телевизор, баня, кърпи и телефон. Умирам да се просна на леглото да затворя очи да те прегърна и да заспя. Хей, знаеш ли колко невероятна е гледката през прозореца ми. Виждам чак Берлинската стена. Толкова величествена изглежда като портал от един към друг свят. Следобед ми е първата среща във фирмата, ще обсъждаме новия „еко“ проект, който решихме да финансираме. Дано всичко да е Ок и да мине всичко гладко, та да се прибера възможно най-бързо при теб.
Е ето че и второто ми писмо е вече към своя край. Надявам се скоро и ти да ми пишеш, искам да прочета думите, които си измислила и решила да напишеш за мен. Настаних се успешно, добре съм, имам подслон, храна така че не ме мисли!
А и да не забравиш „Обичам те“ !!! Очаквай следващото ми писмо. Целувки, Иво.

Здравейте, нещо новичко от мен Надявам се да ви хареса и да кажете мнението си

Предговор
Име: Вероника
Прякор: нямам
Височина: 1,65
Пола: женски
Цвят на очите: зелени
Стил на косата: къдрава
Цвят на косата в момента: кафяв
Натурален цвят на косата: кафяв
Любима напитка: чаша горещо какао в студените зимни дни, пред камината, с някоя интересна книга, е нещо незаменимо
Любим стил музика: слушам всяка песен, която ми хареса
Местоживеене: Варна                                                                                                                     Любимо място или забележителност: морското крайбрежие
Лъжата за вас е: нещо от което понякога неможем да избягаме
Любимо мото: Вярвай единствено в себе си !
Братя, сестри:  нямам
Любим спомен от детството: безсънните летни нощи на терасата в къщата на баба ми и дядо ми
Най-щастливото ви преживяване: немога да определя
Признавате ли за грешките ви: в повечето случаи да
Съжалявате ли за нещо: със сигурност, но не се сещам в момента
Кой качества най-много мразите в един човек ? егоизъм и лицемерие
3 думи които най-точно ви описват: винаги готов да помогне на човека отсреща, перфекционист (във работата и повечето от действията ми) и винаги отворена към новите неща и промените
Песимист/ка или оптимист/ка сте: старая се да гледам на всяко едно нещо от хубавата му страна
В какво Не вярвате: в провала
Лесно ли се предавате: зависи
Променят ли човек, парите и славата: определено
Плачете ли без причина: освен на филм или на книга не

Име:Ивайло
Прякор: Иво
Височина: 1,78
Пола: мъжки
Цвят на очите: кафяви
Стил на косата: -
Цвят на косата в момента: тъмно рус
Натурален цвят на косата: тъмно рус
Любима напитка:
Любим стил музика: почти всякаква
Местоживеене: Варна                                                                                                                     Любимо място или забележителност: морското крайбрежие
Лъжата за вас е: пристрастеност
Любимо мото: -
Братя, сестри:  нямам
Любим спомен от детството:
Най-щастливото ви преживяване: немога да определя
Признавате ли за грешките ви: в повечето случаи да
Съжалявате ли за нещо: не
Кой качества най-много мразите в един човек ? да ми се налага да лъжа или да бъда лъган
3 думи които най-точно ви описват: надали мога сам да се опиша точно с три думи, може би добър, чувствен и творец
Песимист/ка или оптимист/ка сте: реалист
В какво Не вярвате: в повечето хора
Лесно ли се предавате: зависи
Променят ли човек, парите и славата: определено
Плачете ли без причина: не

Глава първа – „Писмо първо – Летището“
Вече трети ден тя стоеше и гледаше през прозореца без да каже и дума. Дори залък храна не бе слагала в устата си през тези дни. Единствено се разходи по морското крайбрежие. Отиде до края на буната седна на камъните и се взираше напред към бездната, където дори не можеш да видиш края на морето. Залеза беше толкова красив. Малки пухкави бледо-сини облачета скриваха слънцето от двете му страни,но лъчите му прозираха през тях като счупено стъкло и след това залепено. през пространството между малките части стъкълца минаваха слънчевите лъчи, съдържащи няколко цвята, отстрани изглеждаха като дъга която стига до очите и ръцете ти. Погледна през сълзи и празното място до нея. часове наред стоеше така, а след това под закрилата на луната и малките блещукащи звездички се прибра у тях, просна се на леглото зави се през глава и..  и чакаше да мине този ужасен сън и да се събуди от него.
***
Сега изведнъж стана от дървения стол отиде в кухнята сипа си една чаша мляко, сложи я в микровълновата за 60 секунди, след като тя изписка, извади жълтата чаша добави три лъжици какао, малко сметана и разбърка с малка сребърна лъжичка. Взе чашата отиде във всекидневната, остави я на масичката до камината и отиде в спалнята. Тя седна на леглото и отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади малка дълга метална кутия с много лепенки по нея. Върна се във всекидневната, взе чашата от масичката и седна пред камина. Постави чашата на земята и отвори малката кутийка. Вътре имаше безброй писма. На тях не пише нищо друго освен получател и естествено залепена марка. Тя взе писмото, което е на дъното на кутията и го отвори. Извади един лист хартия и снимка. Хвана снимката с двете си ръце, погледна я и зелените и красиви като корали очи се насълзиха. Две капки сълзи се стекоха по бузите и бавно капнаха като дребни песъчинки върху снимката. Тя я изчисти с ръкава си и я притисна силно към сърцето си. След около минута тя я свали и я остави на пода. След това взе чашата с почти изстиналото какао и отпи една голяма глътка, взе листът и започна да чете на глас.
18.05.2003
Здравей Вероника,
още дори не съм се качил на самолета, а вече съм взел лист хартия, химикалка и съм започнал да ти пиша първото си писмо. Ето дори ще се снимам… Готово. Какво правя в момента ли ?! Стоя на седалката пред изхода на самолета и чакам да повикат пътниците, за да се кача. Преди минути те изпратих, а вече ми липсваш. Липсва ми красота ти, парфюмът на който ухаеш, липсват ми силните ни прегръдки, устните ти, целувките… Целувката преди малко беше колкото сладка, толкова и горчива от тъгата, която съдържаше. Цели две седмици няма да съм до теб. Обещавам да ти пиша всеки ден, да опиша всяко чувство, което изпитам, да опиша всяко място, което ще видя без теб. Нетрябваше да приемам предложението за командировката, но ти ме убеди, надявам се да не съжаляваме. Обичам те страшно много.
Сега се сетих за първата ни среща. Сети ли се ?! Беше отново на това летище. И двамата бързахме за полета си, когато се сблъскахме. Беше лято. Такава горещина беше, че дори стъклата на летището се бяха изпотили. Всички си правеха вятър с каквото имаха под ръка било то вестник или списание. Имаше страшно много пътници. Все пак бе началото на летния сезон и всеки отиваше на почивка. Само ние заминавахме по работа отново. Беше облечена в къса кафява рокля с цветя по нея. Красивата си кафява, къдрава коса беше вързала на опашка с бял ластик. Още тогава се влюбих в къдриците ти. Беше запъхтяна от бързане и постоянно се оглеждаше. Двата куфара, които носеше, ти пречеха да виждаш, къде стъпваш и се блъсна в мен. Беше толкова смешно. Аз стоях с гръб и гледах билета си, за да знам на кой изход трябва да отида.
-Обърна се към мен, извини се и ми вдигна куфарите. – толкова тихо излизаха думите през устните на Вероника, че ако някой беше до нея нямаше да ги чуе, но за нея те бяха като отчаяни крясъци. Сърцето и беше като уцелено с безброй стрели и при всеки опит то затупти горчивите болезнени капки кръв я нараняваха все повече и повече. – Аз те погледах право в очите, опитах се да кажа и една дума, но неможах. Плених се от погледа ти, от излъчването ти. След като ме попита дали съм добре, аз се осъзнах и казах че ти не си виновен, благодарих ти и побягнах към изхода на самолета.
След като тръгна към изхода си, забелязах, че се запътваш към моя. Странно, но се зарадвах, нито те познавах, нито нищо, но почувствах някаква топлина вътре в мен, нещо се надигна вътре в мен, сърцето и туптеше много бързо, а дъхът ми, той беше спрял и гледах с отворена уста към теб.
-Влезе в самолета и помоли стюардесата да седнеш до мен. Такова желание имаше в очите ти, действията, реакциите ти. Предчувствах, че няма да приключи запознанството ни просто така. Каза и че ще стоиш прав, ако не ти позволи да седнеш до мен. – мигновена, плаха, носталгична усмивка се появи за секунди на мокрото и от сълзи лице – Тя се съгласи, аз не спрях да се смея през целия път.
Добре, че ми позволи да седна иначе незнам как щях да стоя прав, знаеш какъв страх изпитвам от такива машини. Ето вече викат всички пътници и трябва да привършвам писмото си, а така неискам. Знам, има безброй други начини да се свържа с теб, но така ми липсват тези истинските писма, когато хората се обичат толкова много и със сълзи четат писмата си през самотните нощи и копнеят секундите, минутите, часовете, сутрините, обедите, нощите, седмиците без своята половинка да минат по-бързо. Сега сигурно сълзите текат бавно, бавно по бузата ти. Немога да ги спра от толкова много километри, но знай скоро ще се върна, ще се върна при теб и ще те прегърна, ще те целуна и ще ти кажа „Обичам те, слънце мое!!!“
Чао и до скоро!
- И аз те обичам слънце мое, винаги ще те обичам и винаги че те чакам.

Некст  :p

Суперрррр Искам да пуснеш още 

Невероятно еееее  :p  пусни още

Предният Ден

Той/тя малко дребно човече
дълбоко скрит във себе си.
Незнаещ какво е слава,
незнаещ какво е измама.
Незнае какво е предателство
и лицемерие.
Той/тя не харесва външнoстта си,
няма гордост и увереност.
Знае, че е стъпил здраво на земята
и не ще отлети в небесата.
Знае какво е доброта,
щастие/нещастие, любов.

Днес

Сега върви с гордо вдигната глава
и пред най-големия си враг.
Забравил какво е да любовта,
забравил хорска добрина.
Славата отне обичта и добротата,
а на тяхно място сложи
гордостта и самотата.
Днешните пари и слава
не могат вчерашните
любов и доброта да върнат.
Пак сам,
без приятели вечеря
и със сълзи на лицето
за отминалите дни се сеща.

Надявам се да ви хареса и да си кажете мнението. Извинявам се за грешките.