Съжалявам ,че тази част е толкова къса ,но ако бях написала още ,нямаше да има ефекта на латино-американските сериали  (т.е. да свършват на най-интересното    )

Когато вече около мен се усещаше свежия мирис на зелената трева,възможно най-бързо седнах на бордюра.Дали заради това ,че се чувствах преуморена,въпреки че току що бях станала,или заради влажния ,горещ,лепкав въздух, дишането ми секна.Опитвах се отчаяно да поема малка глътка кислород,но тялото ми не се подчиняваше-аз се задушавах. Хванах се за гърлото  ,удрях се по гърдите,в опит да накарам дробовете ми отново да функционират ,виках безмълвно за помощ...
И тогава просто се отпуснах на зад към тревата.Не можех повече да се боря,по-точно не исках.Живота надделя ,това беше Края.Затворих очи,вече напълно успокоена ,и чух ,как сърцето ми  биеше на толкова дълги паузи,че беше наистина мъчително да чакам последния удар.
-Хей! Събуди се !
Усетих нечии устни,топли ,меки,устните на Дерек.Никога не си бях мислила ,че щях отида в рая след като умра,особено след ...всичко това .
Следва продължение ->

Ти си ми една от любимите фотографки в този сайт 

Много съжалявам ,че чак сега пускам тази част.Явно съдбата наистина има извратено чувство за хумор и с всеки ден все повече се чувствам като героинята си (като изключим вината за убийствата ).

Сложих глава между дланите си и издишах страдалчески,при което въздушната струя понесе пепелта над земята.Не знаех какво да правя,не знаех къде и при кой да отида  и защо изобщо вече трябваше да „съществувам”.За да убивам всеки който се приближи до мен?Или за да гледам отдалеч ,как всички намират щастието ,рано или късно,докато аз с изгарящи болки  понасям дяволската си проклятие?
Но въпроса ,който най -много ме изяждаше от вътре, като малки червейчета,бе „С какво го бях заслужих ?”.С това ,че живях „мечтата” на някого и сега всичко ми се връщаше.Или съдбата си е мислела ,че няма по-добър начин да открия истинското, „жизненоважното” в живота,от този просто да ми го отнеме.Или пък всичко просто бяха гени смесени със малко случайност и кой знае ,можеше да не съм аз ,а примерно  вампиризма да е сложил своя край с баба ми или пък някой мой наследник да е обречен .Тогава лицето ми се сгърчи,не само защото неволно бях пожелала това изгнание на някого ,а от горчивина-та аз нямаше да имам съпруг,а още по-малко дете. Винаги бях мечтала за едно малко бебче ,което ще пълни живота ми с щастие и винаги когато погледна в невинните му очички ,ще намирам опрощение и упора.Което ще израсне пред мен и ще се превърне в забележим човек и ще ме кара с всеки изминал ден да се гордея все повече и въпреки всичките спорове,викове ,ядове ще бъдем неразделими,може би защото единствената чиста и безкористна любов е между майката и рожбата й. Но ето и тази мечта „изсъхна” дотолкова,че както тревата на около, стана на пепел и ме напусна .
Не усетих как по лицето,където сълзите бяха оставили солени следи ,беше полепнала с черно-сивите прашинки, реещи се из въздуха,но в опит да ги почистя ,те все повече и повече се размазваха .Най- накрая не изтърпях , станах от пейката  и бързо пребягах 10-те метра които ме деляха от „живия” свят ,оставяйки след себе си току-що дигналата се завеса от сажди.
Следва продължение ->

Yеар !

Ами след хубавите отзиви много ми се искаше да започна да се упражнявам всекидневно ,но чак днес можах да седна и да нарисувам нещо.Така да то е по-скоро упражнение върху техниката за рисуване на очи.Качеството е отвратително и  не може да се видят хубаво всички нюанси ,контрасти и т.н  .
Това първото е с повече спирала   ->

И второто->

Харесва ми ^^.

+1

Мило,мечо(рядко) и по име.