Не.
Г?

- Каквото обикновено. Само да си взема цигарите.
***
- Е, какво смяташ?
- М, какво смятам за кое? - дъвчейки отвърнах аз.
- За закуската.
- Всеки път ме питаш и всеки път отговора ми е един. Освен ако този път не си сложила миша отрова.
Майка ми облещи очи:
- Марта! Не говори така.
Засмях се. Не изядох всичко в чинията, затова го сложих в купичката на Авъл.
- Е, хубава работа. Какво правиш?
- Няма да ям.
- Защо не го прибра тогава.
- За да съм сигурна, че нямам само аз симптомите от мишата отрова.-ухилих се.
Майка ми поклати глава в знак на отчаяние. Аз се запътих към стаята ми.
Дали да се преоблека, помислих си. Няма смисъл. Звъннах на Момчил.
- Искаш ли да се видим някъде?
- Къде?
- На нашето място.
- След половин час.
Направо затворих. С него така се разбирахме. Заедно сме вече седем месеца. Може би ще е добре да се преоблека. Застанах пред гардероба и започнах да се суетя. Това не стои добре, прави ме дебела, прави ме ниска. Осъзнах, че трябва да побързам. Нахлузих къси сиви панталони, сива тениска и обух изтърканите кецове.
- Излизам!- подвикнах на мама, а тя само направи жест с ръка да излизам.

- Виктоар, viens ici*!.-провикна се майка ми.
- Идвам.
Много мразя да ме прекъсват докато рисувам или свиря на пиано.
- Кажи майко?
- Почти обяд е, а теб никаква те няма.- тя ме гледаше над очилата си и се усмихваше. Майка ми бе млада, на тридесет и шест. С баща ми се познават от малки и любовта им пламнала още когато се срещнали. Тя забременяла рано и решили да се оженят. Била съм неочаквана, но приятна изненада. Сега, след седемнайсет години, ето ме тук. Всички казват, че съм и одрала кожата. Само, че мама има трапчинки, а аз не. По характер съм на баща си. Той е тих, спокоен, но разхвърлян, докато мама е буйна, понякога вика и всичко при нея е стриктно. - Виктоар...чуваш ли ме?- тя помаха с ръка пред лицето ми.
- Oui. Еxcuse moi. Замислих се.
- За какво?
- Няма значение.
- Искаш ли да дойдеш с мен на пазар?
- Само да се преоблека.

*Viens ici- ела тук. фр. ез.

2. Марта

- Марта, ставай! Три часа е. До кога мислиш да спиш? -викаше майка ми, вече за пети път.
Скочих от леглото, отворих вратата и се провикнах:
- До когато си поискам. Остави ме намира! На теб като не ти се спи, на мен ми се спи.- хлопнах с трясък вратата и се върнах обратно да си доспя.
Направих усилия да заспя, но вече се бях разсънила, затова реших, че няма смисъл. Станах и отворих прозореца. Слънцето леко се подаваше отгоре. Навън беше топло. Стаята ми бе просторна, и така да се каже препълнена. Легло в ъгъла, огромен гардероб, диван, кресло, бюро с компютър, китара, телевизор, масичка, рафтове с много, много книги. Влязох в банята и напълних ваната с топла вода. Сипах морски соли и се насладих, докато пушех "Ростовские - Люкс". Обичах да пуша. Успокояваше ме, а и ми харесваше вкуса на цигарите. Пиех, не много, но съм имала доста случки в милицията, заради алкохола и вандализма, който прояваявам под негово въздействие.
След като се изкъпах, избрах дрехи, с които да ми е удобно. Повечето пъти се обличам така. Забелязах, че косата ми е пораснала. Вече е малко под раменете. Гарванова, гъста коса. Тя контрастираше с бадемовите ми очи, които бяха светло зелени. Гъсти вежди и мигли, плътни устни и много светла кожа. Средна на ръст, слаба със заоблени форми.
Това беше моята корица. Изсуших се косата си и я вдигнах на опашка.
- Будна съм. Доволна ли си? - сопнах се аз, влизайки в кухнята.
- Нямаш представа колко!
Врътнах очи.
- Прати ли писмото?
- Може би.
- Марта! Не се лигави.
- Споко де, пратих го.
Майка ми ме погледна със съмнение.
- Пратих го. В четвъртък след училище.- казах аз, запътвайки се към стаята ми.
- Добре. Ще ядеш ли?

Да.
Имаш ли против хомосексуалните връзки?

ДА!
Артистична натура ли си?

Реших да си направя нова парола на таблета, защото всички ми ръчкаха в него, но въпроса е, че я забравих. Паролата е с букви и абсолютно не си спомням какво написах. Знаете ли къде в София биха могли да ми го оправят? И ако въобще може да се направи нещо по въпроса. Нямам опция "забравена парола".

Искаме да имаме
без да се опитваме.
Опитваме се да намираме
без да търсим.
Търсим любовта
без да я споделяме.
Споделяме проблемите
без да ги изслушваме.
Изслушваме, когато пожелаем,
без да се научим.
Научаваме се,
без да се изказваме.
Изказваме се гръмко
без да мислим.
Мислим общо,
без да знаем.
Знаем, че е добре
без да ни помагат.
Помагаме на себе си,
без да предложим на другите.
Предлгаме ума си,
без да предположим последствията.
Предполагаме, "че да"
без да се потрудим.
Трудността в живота
е да преодолееш себе си.
Да не търсиш другите,
когато от себе си не даваш.
Опитите ще са много,
моментите- трудни.
Давай, за да получаваш.
Хубаво е да желаеш помощ,
ако има от кого.
И сто години да живеем,
пак ще са ни малко.

не.
среден?

да

Не съм аз, когато съм сериозна и мълчалива.

Не.
Рутер?

Кристиян.
Евгени/Мартин?