И аз не знам, защо ги пиша така. Явно, просто се отнасям, малко.
В следващата глава, няма да има такива гафове.
Ще си я прегледам, след като я напиша, а и, ще ми е по - спокойно. Не ми остава, почти никакво време за подобни, странични неща, а обичам да пиша.

Някакъв сок.

Сметана.

Да.

Не ми харесаха.
Много банални, са ми вече, този тип снимки.
Опитай се, да измислиш нещо ново. Вложи малко стил и въображение.

За това, колко много, ненавиждам някои хора.

Благодаря ви.
Радвам се, че има хора, които харесват това, което пиша.
Ако някой си интересува - следващата глава, ще я пусна утре. Ще мога, да й отделя много повече време и да я направя, доста по - дълга, в сравнение с останалите, тъй като, утре ще съм по - свободна.

С брат ми.

Малко почивка и из сайта.

4. 

Открих го, сред голямата тълпа от гости, още с влизането си.
Оставаше ми само, да привлека вниманието му, да го заблудя, изиграя и убия.
Колко лесно звучеше.
Жалко, че това бяха просто думи.

Висок, строен, с тъмно руса, леко чуплива коса и кафяви очи.
Не изглеждаше, на повече от тридесет и седем години. 
Личеше си, че е забавен тип, който обича бизнеса и пиенето, което вероятно, му помагаше да отпусне, след натовареният, работен ден.
Интересно.
В какво ли се беше забъркал, толкова обикновен човек, на пръв поглед, за да поиска някой смъртта му ?
Нямаше смисъл да се лъжем.
Хора, с нормален живот и нормални престъпления, които бяха по силите на полицията, нямаха проблеми с наемни убийци, назначени, за да изтрелят куршуми, право в сърцата им.
Тези, които наемаха и тези, които убиваха, също имаха някакви принципи и правила, колкото и странно да звучеше.

Щях да имам повече време, да разнищя тази история, ако онзи, арогантен задник, не се беше изпречил, отново на пътят ми.
Къде ли беше сега, скъпото ми Порше, за да умъртвя, досадният пешеходец, който пресичаше моите пътища, преминавайки през него ?
О, забравих, моята стара любов, Маркас, бе решил да го потрoши.
Определено, щях да се постарая, цената, на новата ми кола, да го накара да фалира.

Отблъснах се с лекото от стената, на която се бях подпряла, обхождайки голямата зала и хората в нея с поглед.
Време беше, за малко театър.

Движеше се из тълпата, сам.
Единствено, чашата с алкохол, която дръжеше и надигаше, доста често, му правеше компания.
Какво улеснение за мен.
Макарче, се надявах на по – голяма публика.

Тръгнах, точно срещу него, движейки се, в обратната посока на неговата.
Изглеждах, така, сякаш бях самотна, не познавах никой от присъстващите и търсех някой, който да запълни тази самота.
Знаех, че вече е отбелязал присъствието ми.
Сега, оставаше само, да действам.

Блъснах се в него, напълно съзнателно.
Нежна усмивка.
Притеснено изражение.
И извинителен поглед.
Перфектно.

-    Извинете ме. Не ви видях. – Той ме погледна, недуомяващо.
-    Добре ли сте ? Малко съм непохватна. – И то за втори път, тази вечер.

След кратко мълчание, Алберто, просто се усмихна, оправяйки русата си коса, с лек, мъжки жест.

-    Не се притеснявайте. Добре съм. Не бих имал нищо против, по – често, да се сблъсквам, с толкова красиви жени като вас. – Колко предвидимо.
-    Със сигурност. – казах тихо, повече на себе си, отколкото на него.
-    Мисля, че ще е хубаво, ако науча и името ви, госпожице ?

Отпи от питието си, не сваляйки очи от мен.
Това, беше добре.

-    Разбира се. Името ми е Тереса Кроу. – Излъгах го. – А вашето ?
-    Наричай ме, Алберто.

Добре, Алберто,
време е да разберем, колко си страшен.

****
Никога, не съм предполагала, че съм способна, да издържа на толкова алкохол.
С новият ми приятел, Алберто, се надпивахме, вече половин час.
Всъщност, по – скоро, аз се опитвах да го напия, пиейки колкото него и надявайки се, скоро да поддаде.
Достатъчно скоро, преди аз, да попадна в собствения си капан.
Омайвах и го миниполирах, а той, зает с това да ме сваля, когато не надигахме чаши, дори не подозираше, какво бях намислила.
Трябваше ми, достатъчно уязвими, за да си изпее всичко, като пролетна птичка
Бях решила, да използвам слабото му място, тъй като, щеше да е двойно по - замаян, в сравнение с нещо друго.
Той, от своя страна, без дори да се замисли, ми позволи да го изиграя, приемайки предизвикателството, което му бях отправила, няколко минути, след като се запознахме.

След още две, изпразнени чаши, от негова и моя страна, най – накрая, се предаде.
Ако не беше изпил, преди срещата ни, доста солидно количество алкохол, може би сега, щях аз, да съм загубилата, озовавайки се на място, което не познавам и в положение, което нямаше да ми хареса.
Съдбата, обаче, явно бе решила, да застане на мой гръб.

-    Ти си корава мацка. Хлъц. –  Почти се засмях.
Картинката, беше толкова жалка, но и забавна.
Алкохолът, му беше подействал идеално.
Още от сега, започваше с откровенията.
- Просто, извадих късмет, Алберто. – погледнах го развеселено.

Изглеждаше блед, изморен и разочарован.
Да, понякога, се оказвах много лоша компания.

-    Е, скъпи, искаш ли, да ти помогна, като те закарам до у вас? Мисля, че състоянието ти вмомента, не е подходящо, за подобен тип места.
-    Имам ли друг избор, госпожице, Кроу ?
Не му отговорих. Просто се засмях и му помогнах да стане.

Трябваше да действам по - бързо.
Количеството, което изпих, щеше да се отрази и на мен, макар и по - малко.

Из сайта и в скайп.

Зависи. Попринцип, не бих, но, нищо не се знае.