Изморено.

Хот.

Сто.

Приятна.

Десет.

Мръсница.

Глава трета - Борбата за Никол

Удари още няколко силни юмрука в лицето на Тайлър и той изпадна в безсъзнание. Брайън се втурна към морето, с надеждата че Сара все още е жива. Търсеше с очи силуета й, оглеждаше се в празната бездна на океана. Най-накрая я откри и заплува към нея. Очите й бяха затворени, навярно вече беше издъхнала. Излезе на повърността, заедно с нея. Сложи я на единия от шезлонгите на яхтата и започна да натиска ръце върху сърцето й. Очите му бяха пълни със сълзи, не искаше да изгуби любимата си. Знаеше, че съдбата е предупределила те да бъдат заедно до края на дните си. След дългото и изморително спасяване Сара отвори изморено очи и погледна Брайън. Очите му блестяха от щастие.
-    Добре ли си ? – попита Брайън.
Сара само кимна в знак на съгласие. Беше много изморена, дори нямаше сили да проговори. Очите й бяха вперили поглед право нагоре към безкрайното синьо небе. Странно сравнение се появи в мислите й – животът й представляваше едно голямо синьо небе. Отстрани изглеждаше толкова спокоен сякаш е най-щастливия човек на света, но в същото време само тя знаеше какъв товар носи на плещите си. Проблемите, които я връхлитаха един след друг и й се струваха безкрайни, точно като небето. Тя се надигна леко и се облегна на лактите си. Пое си дълбоко въздух, усещането беше приятно. Едно хубаво нещо – все още беше жива и можеше да се радва на малката си дъщеричка. Нямаше търпение да я поеме  в прегръдките си, да вдъхне от аромата на току що изпраните й дрешки, да докосне нежната й бебешка кожа. Никол беше всичко за нея!

Брайън я заведе в болницата, където й направиха необходимите изследвания. За щастие всичко беше наред, само трябваше да си почива. Попълниха всички документи, платиха таксата за прегледа и Брайън закара Сара до дома й. Наближаваше полунощ и малката Никол вече спеше. Сара благодари на бавачката и тя си тръгна.
-    Ще останеш ли при нас? – Сара погледна към Брайън с детския си поглед и точно като малко дете, което очакваше родителите му да му купят така желаната играчка, със същия трепет тя очакваше отговора на момчето. Той се замисли, но защо? До преди няколко минути смяташе, че е редно те тримата да бъдат заедно, а сега се колебаеше. Може би не искаше да нарани Сара, или пък точно обратно – тя не иска да бъде с него.
-    Само за малко. – устните му се изкривиха в странна гримаса. Нещо средно между усмивка и тъга. Сара се възмути вътрешно, но и на това беше доволна. Не очакваше веднага той да й падне на колене и да й предложи. Трябваше им време, много време. Сара се загледа в Никол. Тя спеше сладко, вдигнала ръчичките си над главата и леко свила юмрук. Беше облечена в розова пижамка и бели чорапки. На косата й имаше две малки фибички, които вдигаха предната част, за да не пречи на очите й. Не можеше да отдели очи от нея, тя бе най-прекрасното същество на света, и толкова невинно. Сърцето я болеше като си помислеше какво я очаква за напред. Само да можеше да я предпази по някакъв начин, да вади вълшебната си пръчица при всеки случай когато малката Никол има нужда от майка си. Това беше невъзможно, рано или късно тя щеше да се сблъска с неприятностите. Сара легна на нейното легло и бързо заспа, а Брайън се разположи на канапето. Беше много изморен и не искаше да шофира в тъмното.
Сара се събуди към седем часа и приготви закуската на Никол. Малко след това се събуди и тя. Сара я взе от кошарата и слязоха в кухнята. Сложи малката си дъщеричка на столчето за хранене. Тя риташе весело с крачета и си играеше с някаква кукла. Докато я хранеше, Сара мислеше какво ли щеше да е ако Никол беше дъщеря на Брайън. Щеше да е страхотен баща, помисли си тя. И това е нормално, защото той беше най-добрият човек, който някога е познавала. Начинът по който я гледаше, думите с които изразяваше чувствата си към нея, той... той спаси живота й. Любовта й към него се засилваше с всяка изминала минута. Сара реши да излезе на разходка с малката си дъщеричка. Облече я в жълта рокличка и направи малки плитки на косата й. Брайън все още спеше и тя не искаше да го буди, а направо се качи в колата с Никол. Вече познаваше достатъчно добре Ню Йорк и отидоха в любимия си парк от където се виждаше морето. Никол се опитваше да произнася странни звуци подобни на думички, и Сара много се забвляваше с нея. Тя се обади на приятелката си Мишел, която бързо дофуча при тях. Сякаш цял ден само те са били в мислите й.
-    Как сте? – попита ги весело Мишел и се заигра с Никол. Тя също много се радваше на леля си Мишел и й отделяше от времето си. Мишел я взе в скута си, а Никол веднага забеляза големите й сребърни обеци и започна да си играе с тях и да се смее.
-    За сега добре, а ти? – усмихна се вяло Сара и впери поглед в Никол.
-    Много щастлива. – Мишел нямаше търпение да сподели с приятелката си радостната новина. Сара нямаше представа, че от тук нататък й предстоят тежки изпитания, след като разбере новината.
-    Е, говори... – гледаше любопитно тя.
-    Започнах работа в една голяма банка. – ръцете на Мишел настръхнаха от вълнение. Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си и продлъжи: - И това не е всичко... започнах нова връзка, преодолях Итън и сега съм много щастлива, много.
-    Радвам се за теб! – усмихна се Сара и погледна часовника си, сякаш бързаше за някъде. Нима вече не й беше приятно в компанията на приятелката й? А може би нямаха какво толкова да си кажат.
-    Изглеждаш притеснена. – Мишел се опита да вникне в мислите на приятелката си. Беше й любопитно защо е така изнервена. – Пребледняла си.
-    Вечерта беше тежка, дадох много интервюта, бях на крака сигурно пет часа. Много съм изморена, това е всичко. – оправда се Сара и погледна Никол. – Ще я сложа в количката, след малко трябва да заспи.
-    Какво ще кажеш да вечеряме навън? А и това ще е повод да те запозная с новия ми приятел?! – Мишел гледаше любопитно и завъртя очи.
-    Не знам, програмата ми е пълна. Свободното си време използвам, за да съм с Никол. Нямам време за нищо друго.
-    Моля те, опитай да се осовободиш за една вечер. – Мишел я погледна с невинния си поглед и чакаше отговора й.
-    Ще видя какво мога да направя. – измърмори Сара и стана от пейката. Много добре знаеше, че се опитва да се измъкне от приятелката си. Но защо? Само като си помислеше какво направи Итън с нея, а в същото време Мишел е била с него. Не искаше да й причинява болка и да й казва колко подъл е той. На всичкото отгоре беше брат на Брайън. С какво беше заслужила всичко това? Защо все на нея? И... трябваше ли винаги на лошите да им се разминава, а добрите да носят последиците от техните грешки? Тя се замисли над тези думи и дори не чу, че Никол е започнала да мрънка. – Спи й се, трябва да тръгвам. Ако се освободя ще ти се обадя. – побърза да каже Сара и закрачи напред заедно с количката към апартамента си. Докато минаваше покрай едно от кафенетата се сблъска с не когото трябваше. А именно – Тайлър. Той говореше по телефона, но когато видя сладката си дъщеря бързо прекъсна линията и клекна до количката.
-    Как е малката ми кукличка? – той я гъделичкаше леко по корема, а Никол се смееше. Въпреки, че беше малка тя усещаше че това е баща й. Жалко, че не можеше да разбере какво причинявай на майка й. Тогава нямаше да му се радва толкова, колкото сега.
-    Остави я. – изръмжа Сара и дръпна количката назад. Не искаше този злодей да приближава дъщеря й. Тя го ненавиждаше. Забеляза раната под окото му от юмруците на Брайън. Тогава на лицето й се изписа самодоволна усмивка. Най-сетне този кретен си получи заслуженото, помисли си тя.
-    Искам да се видя с дъщеря си, какво толкова? – направи се на невинен Тайлър, но отвътре му идваше да удоши Сара. Не можеше да я понася, и все пак беше взаимно. Това донякъде успокояваше и двамата. Но не искаха Никол да пострада от всичко това. Затова Сара реши да предприеме нещо.
-    Ще я виждаш когато аз кажа. Няма да оставаш насаме с нея, ако искаш да я заведеш на разходка ще пратя надзорник.
-    Моля? Аз съм й баща, Сара. Не можеш да ми забраниш да я виждам, разбра ли?
-    Баща, който едва не уби майка й. – изсъска Сара и го погледна злобно. Сега го намрази още повече. Що за нахалство беше това от негова страна? Как можеше да е толкова нагъл? След всичко, което й причини...
Тайлър се засмя.
-    Не бъди нагла. Ще правя каквото поискам. Никол е и моя дъщеря и имам право да бъда с нея.
-    Знам това. – усмихна се Сара. – Не си достатъчно добър, за да ви оставя сами някъде. Знаеш, че съм много заета и не мога да рискувам да й се случи нещо по твоя вина.
-    Именно, Сара. Каква майка си ти, че да нямаш време за детето си? По цял ден ходиш на някакви глупави събирания и се срещаш с какви ли не хора.
-    Не сменяй темата. – ядоса се Сара и тръгна напред. Не можеше да стои и минута повече близо до него, камо ли да си говорят за Никол или каквото и да било. Тя забърза крачките си. Тайлър се затича и успя да я настигне. Момчето стисна силно раменете й и се отръпнаха от количката. Улицата беше леко под наклон. Но сега това не придаваше такова значение за тях.
-    Сара Бейкър, какво искаш от мен? – само когато беше ядосан я наричаше с цяло име. Тя се уплаши и потръпна. Изведнъж дъхът й секна. Щеше ли да й стори нещо? Дори и да го направи ще имам поне стотина свидетели, помисли си тя. Огледа булеварда пълен с хора. Краят на устната й се изтъни в лека усмивка, което й достави удоволствие. – Кажи ми какво искаш от мен?
-    Ти ми кажи, Тайлър. Защо при всеки удобен случай ме нараняваш, унижаваш ме. Кажи! – изкрещя Сара и не й пукаше, че хората ги гледат. Дори някои от тях я разпознаха и се вторачваха в нея. В този момент си помисли, че от тези хора няма да има полза, защото беше на косъм сама да попадне в капана, който уж беше приготвен за съпруга й.
-    Искам да чуя как дъщеря ми ме нарича татко, да видя първите й стъпки... не разбираш ли, за бога? – той също крещеше.
-    Сам правиш нещата по-сложни. Дали Никол ще иска да те нарича ,татко’ след като разбере какво си сторил на майка й?
-    Недей, моля те. Нека оправим нещата. – личеше си, че Тайлър започва да съжалява. Той наистина искаше да е с дъщеря си.
Докато те си говореха не усетиха как бебешката количка, в която беше Никол се спуска надолу по склона. Колелата се изкривиха и тя кривна към шосето. Сара беше готова да проговори, но усети че нещо не е наред. Извъртя очи настрани и очите й се ококориха. Гледаше как един мини ван се насочва право към количката на дъщеря й. Движеше се сигурно със 100 км в час.
-    Никол! – изкрещя с всичка сила Сара и се втурна към дъщеря си. Тайлър хукна след нея, опитвайки се да я спре. Мини ванът вече беше блъснал количката и тя се беше преобърнала. Отново нещастие сполетя малката им дъщеря. И този път вината беше само тяхна. Какво ли щеше да стане оттук нататък? Дали животът на Никол щеше да си тече нормално или другите деца щяха да й се подиграват и да я сочат с пръст?

Мерси, поправих го.

И двата.

Съжалявам за закъснението, но нямах нет.

И-и-и следващата част ... ^^

-    Чарли, тръгваме си. Помогни ми да я пренесем в колата. – Кайл си мислеше, че приятелят му е зад него, но той вече се беше прицелил доста добре върху една мацка. Нямаше намерение да си тръгва, въобще не го интересуваше че Катрин е мъртво пияна.
-    Токова ли съм тежка, че не можеш сам да ме пренесеш? – Катрин едва отвори очи и го попита провлачено. Имаше чувството, че ще повърне всеки момент. Очите на Кайл заблестяха от щастие, поне се успокои малко.
-    Не е смешно, Катрин. Защо пи толкова?
-    Какво само две чашки. – тя размаха два пръста пред него и после ръката й падна като перце на билярдната маса. – Защо лежа тук? – тя погледната масата въпросително.
-    Тръгваме си! – ядоса се Кайл и я подхвана леко под едното си рамо. Тя само се кикотеше и се оглеждаше за Чарли. Най-накарая го улови с поглед и сърцето й заби бързо, когато го видя с друго момиче. До преди пет минути се целуваше с нея, а сега я заряза. Идиот, помисли си тя.
Качиха се в колата, Чарли усети че ги няма и побърза да ги настигне. Катрин лежеше на задната седалка и си тананикаше някаква песен. Кайл само поклащаше от време на време глава. За десет минути стигнаха до вилите. Кайл пак подхвана Катрин, а тя беше втренчила поглед в него. За нейно щастие родителите й бяха отишли във вилата на Кайл. Той я качи в стаята й, и я сложи на леглото.
-    Остани! – прошепна тя и хвана ръката му.
-    Трябва да поспиш, сутринта ще дойда да те видя. – усмихна се приятелски той и понечи да си тръгва. Катрин дръпна леко ръката му и той седна до нея на леглото.
-    Имам нужда от приятел. – очите й се насълзиха без причина, а може би не съвсем.
-    Ще остана докато заспиш. – той примигна с очи и леко обгърна врата й с ръката си. Наистина нямаше намерение да се застоява много тук. Тази вечер трябваше да говори с Аманда, да й признае чувствата си. Макар че от една страна и той самият не знаеше какво чувства. Дали пък нямаше да сбърка? Започна да се колебае.
-    Едва ли ще заспя. – измърмори Катрин и хукна към банята. Наведе глава над тоалетната и повръщаше като луда. – Майчице! – изуми се тя и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото, лицето й беше бяло като платно.
-    Добре ли си? – Кайл видя, че вратата е леко отворена и влезе вътре.
-    Не съм сигурна. – обърна се тя и го погледна. Тя забеляза загрижеността в очите му. Изведнъж сърцето й заби толкова силно, че й се струваше че и Кайл го чува. Познаваха се от деца, в главата й нахлуха стари спомени. Как двамата се гонеха из големия двор и се пръскаха със студена вода. Нормално ли беше да изпитва нещо към него? Може би – да. Но Аманда беше влюбена в него, нямаше да причини на сестра си. НИКОГА! Катрин се приближаваше бавно към него, а той стоеше като препариран. – Аз... ъ-ъ-ъ... такова... – гласът на Катрин трепереше.
-    Какво има?
Тя не каза нищо повече и се приближи още повече към него. Погледна в красивите му очи и сякаш можеше да надникне в неговия свят, да разбере какво си мисли в момента. Тя надигна леко пръстите на краката си и допря устните си до неговите. Да, Катрин го целуна! Това беше най-хубавата целувка през живота й. Но дали се отнасяше същото за него? В първия момент Кайл се отдръпна, но после отвърна на целувката й. Хареса му! Нима беше готов да забрави Аманда и да се отдаде на нова любвна игра? И двамата се озоваха на леглото. Катрин свали потника на Кайл, а той направи същото и с нейните дрехи. Това между тях беше нещо като гоненица. Сякаш и двамата дълбоко в себе си изпитваха нещо един към друг, но нямаха смелост да си го признаят. Станаха едно цяло, усещането беше приятно. Това щеше да промени живота им тотално. Нищо вече нямаше да е същото както преди. Вече си бяха достатъчно близки, дори прекалено много. И двамата изпитваха невероятно чувство, което не можеше да се опише с думи.

Сутринта настъпи бързо. Слънцето проникваше през прозрачните завеси в стаята на Катрин. Алармата на телефона й, ги събуди. И двамата станаха светкавично, сякаш бяха готови да избягат от нещо, нещо което ги преследваше. Спогледаха се бързо и Кайл се облече, а Катрин отиде в банята. Но беше заключено, имаше някой.
-    Искам да вляза! – изкрещя тя и започна да лопа по вратата. Главата я болеше доста. Нямаше представа, че две минути след като отвори очи ще види сестра си. Аманда излезе от банята нацупена. Не й каза нищо само си отиде в стаята. – Благодаря, сестричке. – иронизира Катрин и влезе в банята.
Кайл слезе долу и беше готов да си тръгва, но някой го спря точно на вратата. Беше бащата на Катрин.
-    Кайл, не знаех че си тук. Ще закусиш ли с нас? – усмихна се Джон и го потупа по рамото.
-    Аз само... дойдох да видя Катрин. – каза провлачено той и отвори вратата.
-    Остани, вашите няма да избягат. – засмя се възрастния мъж и го подкани към кухнята. Изабел вече беше приготвила закуската и из цялата къща се носеше приятен аромат. Аманда слезе и се настани до Кайл, гледайки го влюбено. На него му идваше да потъне в дън земя. Нямаше смелост да я погледне в очите. И Катрин също се присъедини към тях. Вече всички бяха около масата. Беше настъпило гробно мълчание.
-    Да не сте си глътнали езиците? – повдигна вежди Изабел и огледа добре и тримата. Катрин не каза нищо наливаше си мълчаливо кафе, Кайл си играеше с ножа.
-    Че какво имаме да си кажем? – ядоса се Аманда.
-    Е... какво правихте снощи. – попита заинтригувано Джон. Катрин за малко не се задави с кафето. Само облещи очи, сърцето й забърза ритъма си. Изабел я изгледа странно и я потупа леко по гърба.
-    Катрин, внимавай, дъще. – тя поклати глава и се зае със закуската си.
-    Аз си четох романа. – измънка Катрин и се усмихна фалшиво. Джон избухна в смях. От кога дъщеря му четеше книги?
-    Моля? Ще повториш ли какво каза? – продължи да се кикоти той. – Четяла си романа!
-    Казвам истината.
-    Сигурно ти е бил много интересен и затова издаваше странни звуци. – засмя се и сестра й. Катрин стоеше като препарирана. Божичко, дали е разбрала какво е станало, помисли си тя.
-    Трябва ли да се заяждаш? – намеси се Кайл и изгледа злобно Аманда. Тя не можеше да повярва. Това той ли беше? Как смееше да й говори така?
-    Какъв ти е проблема?
-    Деца, стига. – ядоса се Джон. – Днес отиваме на поход, задължително е за всички. – той съсредоточи погледа си върху Аманда. Знаеше, че дъщеря му не си пада по тези неща. Трябваше да я накара да се промени, независимо дали тя иска или не. Не можеше повече да води този начин на живот. Разбира се той знаеше за цигарите и алкохола и повече не можеше да стои със скръстени ръце.
-    Аз си тръгвам. – усмихна се вяло Кайл и тръгна към вратата. Катрин изпи кафето си и го настигна. Трябваше да изяснят това, което се случи снощи.
-    Трябва да поговорим.
-    Това, което стана снощи между нас не означаваше нищо. Да сме наясно, нали? – в гласът му се усети нотка на презрение. Очите на Катрин се насълзиха, сърцето й заби силно.
-    Защо го направи? – беше готова да избуне в сълзи.
-    Не искам да говоря затова, ясно? – бързо каза той и излезе.
-    Кайл? – провикна се Джон и го настигна. – Ще дойдете с нас, предупреди вашите.
-    Те сигурно са организирали друга програма. – усмихна се Кайл и се прибра.
След около един час всички бяха приготвили необходимото за похода. Джон беше убедил приятеля си да отидат с тях. И така всички тръгнаха към гората. Аманда беше пъхнала слушалките в ушите си и не й пукаше за нищо. Катрин вървеше най-отзад и случката от снощи не излизаше от ума й. Беше замислена и въобще не знаеше къде стъпва. Изведнъж забеляза пред себе си огромна змия. Остана вцепенена на място и ококорила очи. Дъхът й секна. Цялата трепреше и умираше от страх. Докато се усети нададе писък и всички се обърнаха към нея.

Не.

Ще чета книга.