Първа част.

-Как така?!...Не,това не е вярно...-казах аз и изпуснах телефона си.
Майка ми и баща ми бяха убити.Някой беше нахлул вкъщи и ги беше прострелял в главите.Те нямаха врагове,за бога.Кой психопат ги беше убил?Защо?
                              ***
Тръгнах по улица "Галстрийт" към покрайнините на града.Там се намираше Голямата Борова Гора.Така я наричаха местните.Винаги ходех там,когато исках да съм сама с мислите си.
Беше ноември.Времето беше сурово и духаше леден вятър.Късата ми кафява коса се вееше.Пречеше ми,но усилието да я завържа ми се стуваше тежко.
В момента исках само да изчезна.За секунда.Щеше да е страхотно ако нямах сърце и чувства.Всичко щеше да е еднакво.
Някой искаше да ме съсипе.Да ме убива бавно и мъчително,колкото и клиширано да звучи това...

*Мисля,че не е много добре.Между другото съжалявам,че частта е кратка.А и ако има грешки в заглавието,моля ви кажете ми,за да ги поправя.(:

Уно и то беше карамел макиато.

Алармата на Блекбърито,която е навита за 8:37.wtf.

Хареса ли ви книгата.Напишете мнението си за нея.Бихте ли ми казали други книги на Брена Йованоф.

*Не видях подобна тема,ако има-съжалявам и съответно кош.(:

Никого не слушай,така е перфект.Аз нямам търпение до некста. (f)

Много ме разстои,защото е адски силно и красиво,и чувствено,и прекрасно,и чудесно.

III Част.

Хм...Трябваше да реша какво ще облека в понеделник на училище.Трябва да съм зашеметяваща.Звъннах на Ема.
-Ей,искаш ли утре да се разходим малко по магазините?-попитах я.
-Ми,окей.Да отгатна ли защо ще си купуваме дрешки?
-Не,недей,знам,че знаеш.
-Аштън ще падне като те види.-закачливо каза Ема.
-Окей,в 10:30 пред Стар Бъгс,става ли?-попитах.
-Да,става.Хайде,че майка ми нещо пак мрънка.-отвърна ми тя и затвори.
Можех само да мисля какво ще си купя-искаше ми се да е една къса и сладурска рокличка,може би в прасковен цвят.
Чух,как майка ми извиква името ми,за да слезна долу за вечеря.Когато слезнах в кухнята усетих аромата на курабийки с канела,вероятно.Миризмата беше толкова силна и се носеше из къщата като приятен бриз.Напомняше ми на времето,което прекарвах при баба ми преди тя да се скара с майка ми.
-Хей,джинджифилче,как излезе от хралупата си?-се пошегува баща ми,които седеше на масата с нож и вилица в ръка и трепетно очакваше да дойде храната.
-Ами беше трудно.-отговорих,със същия шеговит тон.
-Еееетооо,храната пристига.-извика майка ми от кухнята.
-Уф,най-накрая,чакаме вече цели три часа за това тъпо пиле.-каза Маки.
-Майкъл!-извика баща ми.-Не говори така,ако обичаш.Това,че чакаме,не ти дава правото да обиждаш храната.Знаеш ли колко много хора гладуват по света?Трябва да аси благодарен,че имаме възможност да ви храним!
Татко беше прав.Имаше толкова много хора,които биха дали всичко за един залък хляб.Бяхме неблагодарни.Имахме много,в сравнение с други.
Набързо изядох поставената пред мен порция и се качих в стаята си.Пуснах си радио.Чух любимата си песен.Легнах на леглото и се унесох в мисли.Животът пред мен беше прекрасен.

Айде некст,че ми писна да чакам.
А и между другото,Рен е женско име.(:

Приятелството.

Да.
Магаре?

Явно имам доста пропуски.

00:46:34.Опсс...