И, за да не остана по назад реших и аз да пусна една историйка.

Глава 1

Здравейте, аз съм Себастиян Балтазар Букс. Познавате ме, нали. Сега съм по-известен и от Стивън Кинг и знам, че моите книги са по-добри. Да, аз съм писател...е, бях..или...съм...Но за това после. Ето причината защо може и да спра.
  Беше най-грандиозния ден в живота ми. Представянето на новата ми книга "Дамата с кунаите", книга за едно момиче, които е по-силно от повечето мъже. Не сте ли я чели? Крайно време е, да го направите. Та, заболя ме ръката от автографи, писания и прочее, затова към обяд приключих с всичко. На излизане от книжарницата, където се проведе всичко, се сблъсках с една красавица. Явно беше голяма фенка на книгата, защото дори косата й беше като на героинята ми. Тя ме изгледа строго, в очите й сякаш видях омраза и любопитство, преплетени в едно. Може и да не ми е фенка, но косата й все пак беше огнено червена, като на Анжела Елватор, моята жена войн. Момичето ме гледаше, а аз само се усмихнах и й се извиних, не че аз бях виновен. Подминах я, но естесвено се обърнах да я видя отново. Може би все пак е била фенка, защото явно търсеше мен. Но е закъсняла, да беше дошла по-рано. После разбрах, че е взела една от книгите и е стояла още час, с надеждата да се върна.
  Прибрах се и започнах да разглеждам новините по мой адрес. Много рядко писател се прочува преди да умре, но да не дърпам дявола за опашката. Пресата ми отне остатъка от деня, какви глупаци. А критиците бяха ужасни, но нали знаете, че критикуват само нещо, което им е привлякло интереса *девил смайл*.
  Вечерта смятах да прекарам с приятелката ми Наоми, но моите планове винаги се менят. Да ви разкажа малко за нея. Тя е една кафявокоса тигрица, която се бори за своето, каквото и да й струва. Преди години се запознахме, баща й е издател и така нататък. Не знам защо съм сгоден за нея, но все още не мисля да се женя. Малко преди да тръгна към тях телефона ми звънна:
  - Себастиян? Себастиян Балтазар Букс? - чу се женски глас от слушалката.
  - Да, аз съм и ви слушам? - молех се да не е някой журналистка.
  - Излез пред вас, трябва да поговорим...
  Кратко, ясно и толкова. Нито успях да я питам откъде знае къде живея, нито коя е, нито дявол. Отворих вратата и я видях. На алеята до колата ми стоеше същото онова момиче, което разминах днес. Беше с дълго черно палто, косата й беше вързана на опашка, а очите й бяха по-мрачни от преди. Тя стоеше в позата, както аз я наричам, смърт. Ръцете й бяха във формата на буквата Ф, на хълбоците, главата й беше вдигната високо, а краката леко разкрачени. Преближих се до нея и отново поздравих, или поне се опитах. В момента, в които щях да кажа, че има страхотна прическа, тя ме хвана за раменете. Обърна ме светкавично и ме притисна на предния капак. Не, не си мислете перверзни неща. Тя със сила ми тръшна на капака и сложи лакът на гърдите ми. Бях шокиран и я гледах объркано, помислих си какво ли не. Тя ме гледаше лошо и определено не искаше онова, за което си мислех в този момент.
  - Кой си ти?- заповеднически попита тя, като дори не се задъхваше.

Приемам критики, похвали. Човек се учи докато е жив.