II.

-    Вървях към мястото, до което Уилям ме бе инструктирал един час по - рано по телефона. Последната ни среща завърши зле и с дежурното ‘ ще си останем приятели ‘ , но това нямаше значение, когато нещата опираха до тук. Не се наех, защото той го искаше, а аз бях добра и състрадателна. По – скоро приех поканата и сервирах помощта си, защото това ми беше работата, а аз не обичах да изпускам нова такава.
Бях готова да премина отвъд жълтата лента, която ме разделяше от местопрестъплението, когато един от неговите хора ме спря, обяснявайки ми правилата и как не мога да премина. Ненавиждах тези жалки подобия на полицаи. Не само, че не ги биваше в работата си, ами и показваха голямото си самочувствие във всеки един, удобен момент.
-     Тук съм по желанието на инспектор Джонсън. – Прекъснах го, крайно раздразнена със строг и спокоен глас, обяснявайки му как стоят нещата. Забелязах готовността му за протест, който мигновенно беше прекъснат.
-     Всичко е наред. Госпожица Кроу е тук по мое знание. Може да я пуснеш. – Преместих погледа си към него. Както винаги, изглеждаше страхотно в черният си костюм. Тъмната му коса бе пригладена небрежно назад, а на лицето му се бе появила искрена усмивка. Мушнах се под жълтата лента, която вече бе надигната от полицаят и се отправих към Уилям. Макар и вече разделени, между нас все още стоеше малка частица от онова, което прекъснах и което създаваше напрежението между нас, всеки пък когато се видехме. Наистина изпитвах някакви чувства към него, но това не ми беше достатъчно. Както и на него. Имаше очаквания, които аз никога нямаше да мога, да му предоставя. Беше от типа мъже, които се занимаваха с политика и бяха пристрастени към добрият начин на живот, и правилата. Едни от нещата, които аз не приемах, зачитах или спазвах. Винаги мил и внимателен, перфектният джентълмен и стриктен профисионалист. Беше всичко, което едно момиче би искало, но просто не си пасвахме. Искаше жена, която да го чака мирно и спокойно с топла вечеря, когато той се прибира изморен. Или може би поне жена, която да не се прибира по – късно от самият него. Знаех, че не мога да му дам нищо от това, затова и предпочетох да сложа край на това между нас, което ясно виждах, че не беше истинско. Признавам. Всъщност ми бе трудно да го видя отново. Не можех да му откажа просто така. На него и на това което заемаше голяма част от живота ми.
-    Уилям. Мина доста време. – Усмихнах му се ведро, отвръшайки на жеста му и го прегърнах. Притворих очи, звладяна от спомените и приятното усещане от това да бъда притисната в силното му тяло отново.
-    Така е, Мелиса. Радвам се, че прие. - Развалихме кратката си прегръдка. Виждах в очите му, че и той изпитва същото, което и аз вмомента. Познавах го. Знаех, че съм му липсвала.
-     Съмняваш ли се ? - Засмях се леко, за да разсея мрачният облак, който се настаняваше над нас. - Е ? - Погледнах го с въпросителен поглед, знаейки, че няма нужда от повече думи, за да ме разбере.
-    Името и е Амaнда Рейвън. - Поведе ме напред, обяснявайки ми всичко нужно. - Ученичка, на седемнадесет години.
-    Значи си пада по млади. - Замислено отговорих, повече на себе си, отколкото на него.
- И не само. - Погледнах го с изучаващ поглед. - Мисля, че трябва сама да видиш за какво става на въпрос. Кръвта на жертвата е като източена. Всичко това вся страх между много от хората тук, затова реших, че ще е по - добре да искам твоята помощ.- Не се и съмнявам, че е така. Перфектно знаех, какво е да бъдеш свидетел на нещо подобно. Този страх, който те обземаше, не можеше да се сбърка, или забрави.
Когато вече стигнахме до брега на реката, където полицаите обикаляха около женско тяло, толкова безцелно, че с мъка се удържах да не им се подиграя, се приближих целенасочено към жертвата, оглеждайки я. Момичето лежеше върху заляната от есени листа земя, които караха бледото й тяло да изпъква под златната им прелест. Русата й коса беше разпиляна, умесена с листа, малки клончета и пръст. Дрехите и бяха разкъсани. Приклекнах до изтиналият труп.
-     Има ли някакви сведения за това, къде е била предният ден ? - попитах хладнокръвно, докато продължавах да оглеждам измъченото тяло на невнинната жертва. Помня първият път, в който се сблъсках с това. Бях изплашена и потресена от това, какви жестокости можеше да съществуват. Имах чувството, че ще повърна още в секундата, в която миризмата на разлагащият се вече труп бе достигнала до мен, но не го направих. Той не ми го позволи. Каза ми, че трябва да бъда силна. Не исках да разочаровам единственият човек, на когото тогава му пукаше за мен, затова и просто преглътнах, запазвайки всичко за себе си. След онзи ден обаче, бяха минали достатъчно години и достатъчно трупове пред погледа ми, благодарение на които осавършенствах хладнокръвието и владеенето на емоциите си. Вече дори не ми правеше впечатление. Единственото нещо, с което се успокоявах бе, че всяка една жертва ме водеше до извършителят на убийството, който щеше и заслужаваше да умре от моето оръжие.
-     Разпитахме майка й. - Гласът на Уилям прекъсна мислите ми. - Твърди, че последният път в който са се чули е било по телефона. Казала й е, че ще учи с приятелка, но само толкова.
Продължавах да се взирам в измъченото и очевидно насилено тяло на момичето. Имаше следи от синини. Явно се е опитвала да се съпротивлява. Преглътнах съпричастно. Винаги приемах присърце случаите си, защото никой не заслужаваше това, особенно когато беше толкова невинен и млад.
Извъртях с професионално безразличие главата на жертвата настрани и огледах врата й. Никакви следи. По челото ми се появиха леки бръчици. Изправих се, но не се отделих от трупа напълно, а коленичих до разтворените крака на момичето и без притеснение огледах бедрата й, приковавайки погледа си в двете малки точици, които можеха да се видят изключително близо до слабините.

Детинщини. Това не ви е тийн сапунка. Гаджето ти е тръгнало с най - добрата ти приятелка и вече край, не ти е такава. Вярно, кофти е, но след като въпросното момче, което те е зарязало е тръгнало с нея, значи я харесва, съответно и тя него. Това, че ти си малко по - прецакана, означава ли, че другите не трябва да имат своите хубави моменти, само заради това ? Освен това, да не си мислиш, че и тяхната връзка ще продължи кой знае колко дълго ? Никакъв шанс. Вие все още сте деца, малко или много. Не се вживявайте толкова за глупости. И, както ти я мислиш за не приятелка, понеже е тръгнала с бившето ти гадже, така и тя може да те мисли за такава вече, и да се съмнявам в теб, след като ти едва ли не искаш тя да го зареже само, защото ти не си имала нейния късмет. Замисли се над това и поговори с нея, вместо да пускаш теми тук.

Двадесет и шест.

Не.

На monka99.

Прекалено е кратко. Мисля, че си го написала много набързо и наизутено. Освен това е прекалено разбъркано, дори и за мен. Ще го следя, все пак. Нататък може да се окаже нещо по - голямо.

Против. Иначе, всеки решава сам за себе си.

Както намеря за добре, естествено. Понякога тактиката си зависи и от въпросната жертва, но повечето са еднакви и им действа едно и също. Попринцип ги карам да си мислят, че те владеят положението, докато същевременно упражнявам тактиката си върху тях с малки, но ефектни действия и думи.

Май вода. Не помня.

Не.

С майка ми.

Прочетох малко от началото, тъй като не ми хареса. Тези неща с боя, пиклата, която е четвърти клас и всичко останало, което прочетох ми звучат много глупаво, детинско, селянско, дори. Написала си го на две, на три. Според мен си се захласнала прекалено много в това да направиш историята възможно '' по - интересна и откачена '' и си изключила всичко друго. А, и още нещо. Разбрахме, че това са твоите мемоари. Няма нужда да повтаряш едно и също след всеки коментар. След като не можеш да търпиш критика, тогава не пускай това, което си писала в тетрадката си, а го остави само за там.