Здравейте!  От много време се каня да напиша нещо ,което да е посветено на мен и приятеля ми и най-накрая ,поради липса на Интернет, написах първата глава ^^ :Д.
Както сами предполагате , произведението ми ще е главно романтичен жанр, но естествено няма да се огранича само до там.
Надявам се да ви грабне :3
ПС : Понеже ,това не е книга и няма да можете да отгърнете на следващата страница ,се чувствам длъжна да поясня , че съм си позволила да няма  характеристика на героите ,поне до 2-рата глава. Това е поради причина, че искам да наблегна на идеята ,че това са просто едно момиче и едно момче,най -обикновени хора , такива като всички нас :3

Запознанството им беше като всяко едно –нищо ново, нищо свръхестествено. Във въздуха нямаше нито фойерверки, нито мълнии. Просто една хладна майска вечер, в която единствено самотниците , като призрачни видения ,кръстосваха мрачните алеи на парка. Такива бяха и те, двамата – момче и момиче, седнали на две съседни пейки, със слушалки в ушите и  погледи зареяни далеч отвъд видимото.
Но дълга, протяжна, дори нереална тишина беше неочаквано прекъсната.
-Какво слушаш?
Мислите й се бяха разляли навсякъде около нея и тези, така неочаквани , думи сякаш ги попиха мигновено.
-Амм..“Ред Хот“ .
-Супер…а имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
Тя се обърна и за първи път погледна директно към него. В нея ,на пръв вид, не се четеше нищо повече от безразличие, но някой, който я познаваше добре ,щеше да забележи онази малка искрица, дълбокo в недрата на очите й, която с огнения си език, леко погъделичка интереса й.
Съвсем скоро разстоянието между тях се скъси – те бяха на едната пейка, оставяйки самотата и това, което ги мъчеше, на другата.

Глава 1
Една раздяла или...

-И какво ,казваш ми, че си заминаваш?! Оставяш всичко зад себе си –мен ,спомените..бъдещето ни?! –извика яростно той, но тя виждаше , зад маската на разярен звяр, само едно язвено и страдащо същество, точно като нея.
-Аз …-плача разми думите й, превръщайки ги в монотонна поредица от разливащи се звуци , точно както сълзите - спиралата й.
Тя протегна ръка в тъмнината, търсейки неговата, опитвайки се да му „каже“ ,с този, така символичен, жест, това което не можеше да произнесе устата й, но когато го доближи , той се дръпна студено.
Това беше нейният предел… до тук стигаше прага на емоционалната й болка. Там ,където някога беше дом на нейното сърце, а после и крепост,където ревностно пазеше  неговото, който той й бе поверил безусловно, сега имаше вселенска мъка ,която разкъсваше болезнено гърдите й ,мъчейки се да си проправи път през тях.
Цялата трепереше и когато и последната капка на самообладание я напусна ,краката й се подкосиха. Но точно преди момента ,в който нейното тяло щеше да докосне земята, той падна на колене и пое тежестта й. Обви силно ръце около нея и горчиви сълзи потекоха …една след друга,една след друга. Кап, кап, кап…
Вече не можеше да се различи ,коя мокра следа по асфалта ,от чие око се бе проронила… но имаше ли значение? И двамата бяха съкрушени… и двамата бяха на път да загубят всичко което са имали.
Времето беше разтегнало и пречупило своето измерение и те седяха свлечени ,вкопчени един в друг, облени в сълзи, на същото място където се бяха запознали ,преди почти година.

Много се радвам , че ви харесва! Ето я и следващата част .
Приятно четене ^^

-Добре. Но първо искам да се успокоиш. Влез ,моля те.
Кимнах, защото наистина, едва ли ще можех да му призная нещо толкова сериозно, пъклено хлипайки , бършейки сълзи и сополи. Той пое едната ми ръка и ме поведе из квартирата му.Озовахме се  отново в онази стая, стаята още носеща мириса на призраци  от онази нощ , на свирепи спомени , на „дъжд” .
Той излезе за малко от ,по моите преценки , всекидневно-спалнята и аз вдишах няколко дълбоки глътки въздух,опитвайки се да се взема в ръце . И както ме бяха научили майка ми  и  доведения ми баща, стиснах зъби и престанах да бъда „такава кучка” Когато се върна ми подаде чаша вода . Аз я поех, а после той седна до мен.
-Трябва да ти кажа нещо, свързано е с Джесика...-гласът ми вече беше спокоен , но сълзите не спираха да капят и да оставят малки локвички навсякъде .
Не смеех да погледна право към него ,заради убиващата вина,заради... любовта  ,но с периферното си зрение виждах , че Рей не отделя поглед от мен. И преди да продължа , събрах сили , надигнах глава и очите ни се срещнаха, затанцуваха, сляха.Онемях. Той внимателно  , съвсем бавно започна да се приближава . Какво ставаше по дяволите !? Усетих топлия му дъх по лицето си. Защо и той ,както всички останали , си играеше така жестоко с мен !? Бавно прокара ръката си по  кръста ми , а другата под брадичката ми и в следващия момент притисна устни към моите . Сълзите пресъхнаха , засъхнаха по бузите ми , сякаш той бе отнел всичката мъка ...но не ставаше ли винаги така...той беше моя дъжд и отмиваше всичко черно, грозно ,оставяйки след себе си само своя аромат.
Отдалечи се малко от мен, а после се усмихна и заговори :
-Мисля ,че знам за какво става на въпрос. След целувката , през онази кошмарна нощ, когато се бях отдал само на чувствата си, на сутринта разумът ми надделя .Оставих те сама , защото животът ти беше достатъчно объркан...труден , за да се намесвам и аз и да го направя още по-сложен .После се запознах с Джесика... тя е добро момиче. Мислех си ,че нещата се получават, че чувствам нещо , но бях глупав ,за да не разбера ,че само се залъгвам, защото в нея , по някакъв начин виждах теб . Когато се усмихваше , когато я държах в обятията си , когато се събуждах до нея, се чувствах страхотно, но това беше само защото мисълта за онази целувка беше в главата ми. –настъпи кратка тишина – Днес , когато те видях отново ,сякаш тази моя илюзия се разби на хиляди парченца ,както онези криви огледала  в лунапарка,знаеш ги ,нали? И зад него седеше ти ... не някоя друга,  не Джесика ,ти ! Обичам те ,Слънце мое ... обичам те!
Отново плачех, но този път от щастие , дори не помнех какво ме бе довело тук. Думите му кънтяха и изпълваха всяка една част от тялото ми с ехото си. Целунах го съвсем леко и донякъде колебливо, защото си мислех ,че  както във всеки един сън , Рей ще се изпари. Но той продължаваше да е до мен, да се усмихва, да ме целува. Слънце .Дъжд. Дъги. Сладост .Щастие. Той !
-Бъди моя!
Той отново ме притисна към себе си , но този път не ме пусна да се отдалеча и сантиметър от него. Постави главата ми на възглавницата внимателно, а след това съблече тениската си, а аз суичъра ми, същото последва и с останалите дрехи. Накрая останахме само Аз и Той , без граници ,без въпроси . Еуфория. Копнеж. Пеперуди. Звезди. Фойерверки. Той!

Здравейте ! Тази част е малко повече с емоции и по малко с действия , но пък следващата, за разлика от нея ,съм я запланувала да е доста по-интересна. Надявам с да ви хареса и приятно четене  ^^

Попих капчиците пот избили по челото ми и спокойно влязох в час. След като звънеца би , напуснах училище придружена от фона на викове , шушнене ,кой умрял и колко много са го обичали и такива глупости ... всички ние сме били на погребение ,знаете какво е . Оставих неразборията, от току що намерения труп на „непохватната” Джесика , която се , се подхлъзнала по стъпалата и си счупила врата, зад себе си и поех по пътя за дома .
Чувствах сила , дори можеше да се каже и възбуда , сякаш  токови вълни минаваха по цялото ми тяло и действаха като електрошок  на почти „умрялото” , изпаднало в кома от болка сърце. С върха на езика си усещах сладкия до горчивина  вкус на победата, на свободата! 
Изведнъж в цялата хармония ,което беше настанала между мен и То ... в съзнанието ми ,както винаги, се намеси и Той –ликът му, гласът му, ароматът му, целувката... Рейн. „ Хвана” лицето ми в шепи и ме погледна многозначително –с разочарование , възмутение, болка ...отвращение.
Боже мой! Какво бях направила !? Вече не бях боклук , напротив - нещо много по-лошо –чудовище, змията ,която беше Джесика. Отрових всичко ,в което вярвах, убих човешкото . И точно, както змия захапала сама себе си, започнах да се гърча в паника, вина , угризения. И отново , без да осъзная ,краката ми ме бяха довели до това познато,близко до сърцето ,място ,а аз знаех какво трябва да направя , какво е правилно.
Позвъних на звънеца веднъж , два пъти, сърцето ми биеше до полуда ,но отговор нямаше. Може би така беше решено от боговете, а коя бях аз да им се противопоставям и успокоена, дори да не си го признавах тогава, направих крачка назад. Но в този момент вратата се отвори и изведнъж от очите ми шурнаха сълзи. Иронично нали, винаги ,когато бях на тази  врата плачех , а съответно той с недоумение казваше:
-Съни !? Какво е станало !? Добре ли си !?
Обви топлите си ръце около мен и ме прегърна силно, а после малко се отдалечи изтри внимателно сълзите и ме целуна по челото.
-Моля те , кажи ми какво е станало - прошепна , загрижено и някак топло, но и с лек трепет в глас... с притеснение. Знаеш ,че страдам, когато си такав...
-Трябва да ти кажа нещо... нещо лошо ,Рейн –проплаках едва-едва.

Здравейте всички. Като за начало , наистина съжалявам , че не писах от много време , но съм изключително заета .2-ро -съвсем скоро ще има некст . 3-то -обещавам ,че ще е дълъг и 4-то - сега се "намираме " в деня в който тя се е.. "променила"  .

От известно време не съм писала и в двете теми .. съжалявам за което, но понякога човек се изчерпва от всякъде.
Това е главата "Вероника", надявам се ,че ви харесва ^.^

Частта отново е късичка, но нещо нямам много вдъхновение. За утре вече ще се опитам да кача по-дълга.
Надявам се да ви хареса ^^.
ПС: Да поясня..това е вече в онзи ден , в който Съни не е видяла  Рей в пицарията, а по-късно разказва за Джесика и това е продължението му.

Часовникът отброяваше секундите.. и с всяко едно безмилостно тракане на стрелката , сърцето все повече и повече отброяваше неритмични удари, кисел вкус се разля в устата ми, дланите ми бяха ледени и влажни, докато аз изгарях жива в кожата си ... сякаш получавах пристъп на паника. Усещах напрежение в главата, „чувах” гласове... и те ми шептяха , че нещо ужасно престои.
-Г –н  Макдугъл , може ли да изляза за малко?- попитах и черни петна започнаха да шарят навсякъде по мръсните (някога) бели стени на класната стая.
-Все тая... и в час да си нищо няма да разбереш  - каза учителя по математика, отдавна отчаял се от всички ученици и продължи монотонно да разказва урока.
Когато отворих вратата хладък въздух развя косата ми. Изтрих капчиците пот, които бяха избили по челото ми. Все още чувах пулса си  отчетливо , затова седнах на замазаните плочки в коридора и хванах в шепи лицето си.
Чух смях . Смях от моите спомени. Кънтеше из целия коридор... или в главата ми. Боже , побърквах ли се !? Рей!?
Но не, не полудявах. Наистина беше той. Сърцето ми удари силно , а след това прескочи удар или два. В началото видях как само той се задава , но не беше сам, говореше си някого. И тогава най –лошият ми кошмар се сбъдна, ужас, за който дори не си бях представяла , че може да е възможен.
Силен спазъм сви гърдите ми, в очите ми набъбнаха като пъпки на цвете сълзи , но преди да разцъфнат, ги изкорених. Това бяха цветя на слабост , болка, страдание.. и ако този грозен букет попаднеше в нечии ръце.. този някой щеше да ми нанесе рани , от които не бих се възстановила. Стиснах юмруците си и ноктите ми се впиха болезнено в меката част на дланта, но това щеше да ме спре да се пречупя пред урагана, който приближаваше по коридора.

Здравейте ^^. Първо искам да се извиня , че не можах да постна част, но  тази седмица ми беше много натоварена. Второ- съжалявам за малката част... до края на деня ще се опитам да поста нова. И трето - надявам се да ви хареса.
ПС : на този откъс реших да сложа заглавие, понеже от тук вече почва промяната... и е "съдбовен" момент .

Ново начало

И така , скъпи мои, едно идеално момиче през деня , се превърна в пепелянка през нощта и с отровата си прекрати живота ми. От този момент нататък вече се превърнах в невидима за добрината на хората и оголена пред целия свят за присмехът , обидите, пренебрежението.
От тогава започна да се носи слухът, че по свое желание съм спала с Джон, и примесен с хладнокръвното и злобно държание на Джесика , станах кучката на цялото училище.. или поне докато не бях  забравена, заради по –сензационна „новина” ( курва) . Момчетата ме шляпаха по дупето и ме опипваха къде ли не , момичетата .. е нека само кажем , че не бях любимката им.
Сега ... сега животът ми е ров... кален, мизерен , миришещ на гнило и нещо умряло и аз всеки ден се опитвам да изляза , влагайки всичките си сили , ала всяка вечер отново се оказвам на едно и също място –затънала още повече в лепкаво отчаяние и нещастие. И нищо никога не се променяше... поне до този ден... този ден в който от плячка , станах хищник.

Здравейте, отново за този ден . Това е последната част от "спомена "  на Съни , затова реших да я кача днес . Малко е кратка и предполагам скучна , но все пак се надявам да ви хареса.
ПС: Благодаря за хубавите коментари ^^. Те ми направиха деня. Относно историята - започнах да я пиша миналото лято, обаче я прекъснах .. и сега ми скимна да я продължа.

С големи усилия станах и се преоблякох. През повечето време очите ми бяха затворени, защото сякаш всяка рана беше подпис на Джон (и Джесика) , издълбан в моята кожа като с шило. Отне ми известно време намеря кухнята и след като закусих измих чинията и се запътих към кошчето, за да изхвърля салфетката. Когато дигнах капака от вътре се показа онази червената рокля и бельото ми, които бяха покрити с всевъзможни петна ... и всъщност, вече приличаха повече на стари парцали. Сякаш ток премина през цялото ми тяло и заслепена от ярост и  мъст аз ги сграбчих, хвърлих ги в мивката , несъзнателно взех някакъв кибрит, драснах една клечка... и гледах как платът сякаш се гърчеше , докато огънят го поглъщаше. Когато останаха само пепел, гневът вече бе заметен с безразличие, с чувство за празнота . Тялото ми продължаваше да живее, по инстинкти и навици, докато душата ми умираше в миналото.
Когато тръгнах да излизам , намерих още една бележка и до нея имаше ключ.
„Може да обуеш сините кецове ( на мен отдавна ми умаляха и са стари, но поне ще свършат работа. Оставих ти и един суичър на закачалката. Може да ти е малко голям, но ще ти е топло с него. Когато заключиш , остави ключа под черджето.”
Което означаваше -ОБИЧАМ ТЕ , но моля те, върви си, преди да съм си дошъл...защото тази целувка беше недоразумение .
Така и направих.. и повече не се върнах.  И единственото което ми остана, бяха онези поздрави сутрин рано, когато ни делеше само панорамния прозорец на пицарията му, ала през него, Рей изглеждаше като пустинен мираж.