18:58ч., Сейнт Луис

Погледнах телефона си.
- О, Боже! Залисала съм се в пазаруването и съм забравила за времето. Трябва незабавно да стигна до летището. Таксии! Таксиии! – започнах да викам, притеснена от часа.
Веднага едно такси спря.
-До летището, моля! Карайте колкото можете по-бързо! Спешно е!
- Добре! Дръжте се, ще друса. – каза шофьора.
За по-малко от 6-7 минути бехме там.
-Ето, заповядайте. Задръжте рестото.
-Мерси и приятен ден.- каза потегляйки мъжа.
    Отидох да взема билета си на касата.
- Добър вечер! Билето за първа класа на името на Синди Картър?
-Да, ето го. Заповядайте. С мен говорихте по телефона. – усмихваше се младата дама.
- Оо, благодаря. – усмихнах се топло.- Изтеглихте парите от сметката ми нали? Има ли  някакви проблеми?
-Не, няма всичко е наред. Желая ви приятен полет, госпожице. И още нещо самолета ви е на 8-ми терминал
-Мерси. – взех билета и се запътих към терминала.
Почти всички пътници се бяха качили. Една от стюардесите провери личната ми карта и билета ми и ме настани в първа класа. Бях до прозореца, любимото ми място. За мое учудване и пътническата класа и първа класа беше пълна.
-Е, много хора отиват в прочутия Ню Йорк. – промърморих и си затворих очите за малко почивка в почти 7 часовото пътуване.
   Събудих се след около 3-4 часа. Беше към 24:15ч. и всички хора спяха. Всичко изглеждаше толкова спокойно, мъртвешка тишина. Нямаше какво да правя. Телефона ми беше изключен, пък и не ми се четеше книга, затова реших да погледам през прозореца. Толкова красива гледка се откри пред очите ми- беше нощ и всичко долу на земята светеше(по-голямите градове). Беше сякаш бех на светлинно шоу. Докато съм гледала през процореца, сигурнапак съм заспала, защото се събудих точно когато самолета кацаше на летището в Ню Йорк. Бях много въодушевена.
- Пътници, сложете си коланите,моля! Кацаме на летище “Ню Йорк Интернешънъл”. Може да друса. Надявам се да сте си прекарали добре по време на полета! Приятен ден! – говореше по микрофона една от
стюардесите.
Самолета спря и всички започнаха да напускат местата си. Аз също започнах да с еприготвям за слизането. Беше към 02:00ч., но на летищете още имаше около 20 таксита. Това беше чудесно, защото нямах търпение да се прибера в апартамента ми.
-Здравейте! Работите ли? – попитах шофьора на едно такси.
-Да, разбира се! Да ви закарам ли някъде? – отговори той.
-Ъъъ.. да това е чудесно. Искам да ме закарете на Мелроуз Стрийт 15.
-Добре, нека кача куфарите ви в багажника.
  Седнах на предната седаклка в таксито. Настани се и шофьора, запали колата и потеглихме. През целия път бях много развълнувана и не обелих и дума, но и мъжът също не прогови. Чвно не го се интересуваше особено. Но и с право не го правеше. Че защо да се занимава с чуждите грижи? Малко ли му беше това да работи денонощно?
- Пристигнахме госпожице. Струва 5,30$. – промърмори мъжа.
-Заповядайте.
-Да ви сваля ли багажа?
-Не ще се оправя. – казах и затворих вратата.
Стоях пред един невероятно красив блок на една от главните улици, която все още беше оживена, въпреки че магазините бяха затворени. Имаше парк до блока. Беше много красиво и езерцето в него. Но аз имах проблем- трябваше да се изкача до 8-мия етаж, защото ме беше страх от асансьори през ноща.
-Е.. – казах си.- Мисля, че трябва да тръгвам да си разопаковам багажа и да пооправя апартамента.
След като се изкачих и отключих вратата на апартамент 256 с голямо учудване установих, че той беше идеално подреден и без прашинка в него.
“Явно някой ме е изпреварил и вече е почитил. Е, поне ми спести много работа. ” Помислих си. Бях запомнила разположението на стаите и бързо открих спалнята. Оставих куфарите си, легнах на леглото, извадих си лаптопа и започнах да сърфирам из нета. Фейсбук, Туйтър и всякакви всевъзможни приложения за забавление. След няколко часа очите започнаха адски да ме болят и това ме принуди да си легна. Заспах мигновенно. Унесе ме приятния и сладникав аромат на възглавниците. Беше точно както го помнех. Спомних  си и за баба и за хубавите моменти тук с баба, при което очите ми се насълзиха, но си казах че няма да плача и заспах.

    Началото

04.09.2009, 10:30ч. ,  Де Мойн

-Ало, авиолиния “Сейнт Луис”? – попитах запъхтяна аз.
-Да, аз съм диспечерката, слушам ви. – учтиво отговори жената отсреща.
-Кога най-рано има полети за Ню Йорк, първа класа?
- Нека проверя, момент моля. Днес в 19:30ч. тръгва от летището. Да запазя ли билети? – попита жената.
- Да запазете един билет за първа класа, моля. – успокоено отговорих.
- Благодаря, че избрахте да пътувате с авиолинии “Сейнт Луйс”. Плащането на ръка ли ще стане или по банков път?
-Колко струва цената на билета? – попитах.
- Струва 465$.
- Добре, ще платя по банкво път. От сметката на Синди Картър вземете парите. Приятен ден! – поздравих, затваряйки слушалката. Боже. Трябва да се обличам, че ще си изпусна автобуса за Сейнт Луйс.
  Сейнт Луйс се намираше на 350 км. от Де Мойн, а пътуването беше около 3-4 часа и половина. Автобуса ми беше в 11:30ч. Багажът ми вече беше готов, оставаше само да си взема душ и да се преоблека.

11:20ч., Де Мойн

Автобуса щеше да пристигне всеки момент, а аз чаках на автобусната спирка накрая на града. Вълнувах се повече от пътуването отколкото от самия град, великия Ню Йорк, домът на модата и кралиците на модата, градът на моделите. Вече бях ходила 1-2 пъти с баба там за около 2 седмици на почивка. Градът е прекрасен, като изключим гостоприемността на хората. Ето, че и автобуса пристигна. Качих се, подадох парите на шофьора и се настаних на една от седалките и се приготвих за дългото пътуване. Смятах да чета книга, но веднага щом седнах на седалката се унесох и заспах. Събудих се чак на 5 км. от Сейнт Луис.Погледнах мобилния си. Беше 15:42ч. Спала съм 3 часа. Бях свежа и можех да се поразходя из града и да поогледам из магазините, защото имах  нужда от някои неща и дрехи.
     Заляна в мисли, не усетих кога автобусът е спрял. Пътниците почти бяха слезли и аз се приготвих за слизане. Взех си двата куфара и се оглеждах за такси. Видях едно и му помахах да спре.
-Здравейте! Къде искате да ви откарам? – попита шофьора на таксито.
-Здравейте, ще можете ли да ме откарате до мола?- отговорих.
-Да, разбира се, че може. Качвайте се.
Влязох в таксито и оставих шофьора да намести куфарите ми в багажника.
-Е .. в града ли се местите? – подхвана разговор шофьора, които изглеждаше на около 23-24 години. Млад с тъмна коса и доколкото можах да видя с  кафяви очи.
-Не. Всъщност ще се местя в Ню Йорк, дойдох само за да хвана самолета. – развълнувано отговорих.
-Е, желая ви късмет. Ще ви е нужен. – закачливо каза момчето.
-Благодаря ви, наистина ще ми е нужен. – засмях се.
  Помълчахме 5 минути.
-Пристигнахме, нюйоркчанке! Слезте и изчакайте да ви сваля куфарите.
- Добре. – смеех се аз.
- Беше ми приятно да ви возя- каза младежа подавайки ми куфарите- надявам се пак да се видим.
- И аз..ааа.. Незнам името ви.- изчервих се аз.
-Ейдън. Казвам се Ейдън. А вие ?
- Синди. Синди Картър. – изстрелях бързо.
Стиснахме си ръцете.
-Вече познавам една известна нюйоркчанка.- изсмя се лукаво той.
-Хах .. забавен сте, но аз трябва да тръгвам. Беше ми приятно, Ейдън. Ако пак дойда в Сейнт Луис ще те повикам пак да ме повозиш. Е, довиждане.- хванах куфарите и тръгнах.
Още в първите ми минути тук и зашочнах със запознанствата. Какво ли щеше да ми поднесе живота в Ню Йорк тогава?

Пуснах две части Дано ви хареса, наопитна съм, извинявам се, ако има грешки.   

Доста се чудих дали да пост-на мое 'произведение' тук, защото отдавна не съм писала,а и се притеснявам дали въобще ше го харесате.

Приятно четене. 

С цената на всичко

13.08.2011, Ню Йорк

Отчаяно исках да се махна колкото се може по-бързо от това място-малкото градче Де Мойн. Тук нямаше бъдеще, затова реших да се преместя в Ню Йорк след като завърша за да се пробвам като модел.  Името ми е Синди Картър на 18г., единствено дете. Всъщност аз съм сираче откакто се помня. Майка ми е изчезнала след раждането ми, а не познавам баща си. Отгледа ме жената, която наричах баба, но тя почина преди 6 месеца и вече нищо не ме задържа тук, в това малко градче, в което всеки знае какво прави другия във всяка минута, хората те познават по-добре от дланта на ръката си и завистниците за много. Баба ми беше завещала един петстаен апартамент в Ню Йорк, който тя била купила за сина си, но той починал твърде млад.Тя също ми остави и огромна сума пари (около 750 000$). Не очаквах нещата да се развият по този начин след заминаването ми за Ню Йорк, за това ще ви разкажа.

Моя  8-)

Какво да?

Защо не?

Не
Комедия?

Да
Без кафе?

Не
Исперих?

На daniella__

Нееееее ;х
Без бира?

Да разбираш какво?