Глава първа

Около мен беше пълно с облачета. Йей! Някога да съм споменавала, че обичам облачета? А в момента се намирах в такъв свят. Яко, а?
- Айде омитай се от тук! - Чакай малко! Какъв е този груб глас в моя свят от облачета?! Тая няма да я бъде!
И тогава осъзнах, че облачетата с сън. За разлика от гласа. Добрата новина е, че в моя свят от облачета няма груб глас! Ура за мен!
Като оставим настрана факта, че си нямах никаква представа къде съм, ми беше едно такова готино, все едно съм се напила и надрусала едновременно. Сигурно доста съм се, хмм, забавлявала вечерта... или преди да заспя, защото в тъмното помещение не можах да преценя. И казвам "сигурно", защото наистина не помнех нищо. Оо, да! Определено съм пияна. Не ми се беше случвало от... не можах да се сетя.
Но сега нямах време да мисля за това. Пред мен стоеше един огромен негър, облечен в черно, и не беше доволен от това, че лежах върху черното канапе в ъгъла на... Това отново ми напомни, че не знаех къде съм. Огледах се. В някакъв клуб, предполагам. Разни мъже и жени, доста оскъдно облечени, събираха бутилки и някоя и друга потрошена чаша, от тавана висяха диско кълба и тем подобни глупости. Почти всичко в клуба беше черно и като цяло изглеждаше доста тузарски. Това малко ме поразведри. Поне не беше евтина дискотека, пълна с пушек, чиято тоалетна вони ужасно. Не че някога съм била на такова място.
Изведнъж ми светна, че никога преди не бях виждала и помещението, в което се намирах в момента. Странно...
- Последен шанс да се изметеш сама, преди да съм те изритал от тук. Буквално. - каза негърът с ужасния глас.
С което много ме ядоса! Ако не го подредя хубаво, то тогава името ми да не е... Мамка му! Какво съм пила... преди да заспя?! Или по точно колко?! Бях забравила собственото си име! Не помня да ми се е случвало преди! Реших да се поровя малко в паметта си, за да намеря смотаното си име. И тогава ме заля вълна на шок. Не си спомнях нищо!!! Нищо освен изминалите пет минути!!!
Клубът започна да ми се струва много тесен. Трябваше веднага да се махна. Докато бавно се изправях, грабнах нещо, което, предполагам, беше чантата ми, и се запрепъвах към вратата. Трябва да съм пила много. друго обяснение няма. Само да изтрезнея и всичко ще си спомня.
Или поне така си мислех. Веднага щом отворих вратата слънцето ме заслепи. Когато зрението ми се проясни ми дойде да изпищя. Пред очите ми се разкри един съвсем непознат град. А се предполагаше, че живея тук.
Не, това не беше истина. Не беше нормално!!!
Последната ми мисъл, преди да припадна, беше, че си искам облачетата.

Е, надявам се да ви хареса. Пишете, за да знам дали да продължа.