Герии..    Как си?  Днес за кой път те питам.

Радвам се, че ви харесва. Ако има интерес утре след училище ще пусна още една част.

Здравейте

Щом знаеш, сподели или ми пиши на лично.

Как си?

Някой?

И аз.
Мразя някакви идиоти да ми се правят на големите пичове.

Днес ми хрумна една идея за история и ето я и нея. Дано да ви хареса. Надявам се не е много дълго.

Той стоеше втренчен във филма. Гледаше и се усмихваше. Спомняше си и се радваше, че някога го бе изживял. На екрана на стария телевизор имаше момиче. Беше красива, с огромни шоколадови очи, които те поглещаха. Пухкави устни, които ти се искаше да вкусиш. Черни коси на леки къдрици. Не бе толкова слаба, че като я бутнеш да се счупи, не бе пълна, бе с нормална за един човек фигура. Бе изящна. Бе елегантна.
Той гледаше и мислеше. Спомняше и си представяше.
Бе седнал на онези места сидалки залата където прожектираха филми, обичаше да се връща назад в годините, където всичко е било по-различно от сега. Бе облечен с панталон и сако. Не се виждаше какво носи под съкото, но в ръката си държеше цигара. Единствената светлина беше тази от филма. Докато се наслаждаваше на дамата на екрана и си спомняше с усмивка, някой наруши спокойствието и уюта, който той изпитваше.

-Пол? –чу се женски глас, а той се обърна.
-Марая. –каза той и се изправи. Дръпна от цигарата си.
-Знаех, че ще те намеря тук! –рече тя и тръгна към него. Вървеше с бавни крачки. Косата й бе на кок, който и придаваше важен и сериозен вид.
-Пол трябва да спреш да идваш тук. –изстреля те без да се замисли какво значеше това за съпруга й.
-Марая стига. Хайде тръгвай към вкъщи! –рече той и я погледна. Сякаш и се молеше. Лицето му бе измъчено, все едно от дни не бе мигвал.
-Ще говорим за това по-късно, стой си тук сред тези вехтурии. –сопна се тя и излезе ядосана на залата. Пол поклати глава, засмя се и седна на мястото си. Отново дръпна от цигарата си. Докато гледаше филма не разбра дори как потъна в него. Гледаше в захлас, а цигарите минаваха през ръцете му една през друга. Изведнъж вратата се отвори и лъж светлина падна в залата, но дори и това него не го впечатли. Филма го бе превзел напълно. Една женска фигура влезе. Бе с черни очила. Черната й коса на леки букли падаше идеално върху раменете й. Влезе и се настани на средните редове.
Докато се чуваше само шума от филма на екрана се чу й нейния глас. Бе прознизващ, спокоен и умерен.

-Обичам тези филми. Връщат ме назад, където всичко сякаш бе по-лесно. –каза спокойно тя не отмествайки поглед от екрана. Гледаше през очилата си, бе подпряла ръката си на поставката за ръце. Тя беше се отпуснала на седалката и бе подпряла главата си с ръка.
-Аз също. Карат ме да се чувствам обичан. –рече той не отмествайки поглед от филма.Щом чу гласа сякаш мислите му за филма спряха. Той познаваше този глас. Този сладък, умерен, спокоен и пронизващ глас, който туко що му проговори. Макар и познат, той не се обърна назад. Дали не се страхуваше от това да погледне миналото лице в лице. Предпочиташе да си спомня заминалото, но не й да го вижда отново в реалноста. Не помръдваше и гледаше големия екран.
Докато той бе втренчен във филма се чуха токовете й които отекнаха. Отново се чу гласа й.
-Приятен ден господине. –рече тя и напусна залата, а той дори не се обърна за да я зърне. Той остана на мястото си, докато екрана пред него не стана черен и филма завърши. Дори след края той остана около 10 минути. Изпуше цигарата си и излезе навън. Върна се обратно в реалноста.

Пол влезе в къщата където го чакаше жена му. Строга, студена и властна. Погледна го и сложи купа със салата на масата. Бе ядосана за нещо. Устните й бяха свити, а очите й от време не време се присвиваха.

-Здравей. –каза той и тръгна към банята за да измие ръцете си. Докато ги миеше все още мислеше за онзи глас, който познаваше. За онази жена. Коя беше тя? След като ги изми, ги подсоши и отиде в трапезарията за да вечеря заедно със съпругата си.
На масата двамата стояха един срещу друг. Не обелваха дума. Сякаш нямаше какво да си кажат. Сякаш имаше една огромна пропаст между тях и те не можеха да се чуят. Чуваха се само приборите, които се удряха в чиниите.

-За какво дойде днес в залата? –попита той без дори да я поглежда.
-Време е да се отървам от тази безполезна зала. –каза тя, но също като него и тя не го погледна.
-Няма начин! –каза той и се изправи рязко. Залата, това бе единственото място където всичко друго изчезваше и спомените, добрите спомени се връщаха. Мястото където той бе щастлив, обичан и спокоен.
-Пол престани. Тя е безполезна. С парите, които вмезем от нея ще си купим някои неща. –тросна се Марая и остави приборите на масата.
-Казах вече. Тази зала няма да се продаде, освен ако не реша аз. –ядосано и раздразнено каза той и напусна къщата. Не можеше да я продаде. Това означаваше да продаде миналото си и спомените си.

Ох как ме мързи.. повече няма да пия от онова глупаво сладко нещо.

Аз съм долу-горе добре.

Нищо, пиша една история, лежа и гледам http://www.youtube.com/watch?v=VRa2kjAN … ure=relmfu този клип и искам и аз да срещна Риана.
Ами ти?

Добро утро, Гери.