Бира.

Не.
Бели?

Надявам се да ви хареса на малкото читатели, които има. Надявам се не съм Ви разочаровала.
Приятно четене!

3-та част.

-Какво по дяволите правиш?- вървеше след нея началника.
-Това, което сметна за добре.- отговори дамата продължаваща да върви.
Денят завърши и нощта се спусна над града, а човекът още стоеше в онази стая. В нея нямаше нито нощ, нито ден. Сутринта дойде и всички отново бяха по работните си места.
***

Изведоха ме рано сутринта от онази стая, сложиха ми белезници и ме накараха да чакам онази дама от вчера. Изведнъж тя влезе, още по привлекателна от предния ден. Двама полицаи стояха от двете ми страни. Отвориха се решетките.
-Добро утро!- поздрави тя. –Махнете му белезниците!- заповяда на онези двамата и веднага ги откопчаха. –Хайде, отиваме на разходка!- каза тя и тръгна напред, а аз след нея. Минах ме през още няколко полицаи, стигнахме изходната врата. Мълчахме докато чакахме да се отвори вратата и да излезем. След излязохме се качих ме в колата й. –Ще се наложи да ми бъдеш навигатор!- каза тя и потеглихме с колата.
Бяхме на половината път към бара, когато спря колата. Започнах да пляскам с ръце.
-Браво!- плясках и се смеех. –Невероятна си!- продължавах да я аплодирам. –Ела тук!- усмихнах се и я целунах. –Всеки мъж би си мечтал за такава жена!- отново се смеех.
-Благодаря!- засмя се тя.
-Е, сега какво ще правим?- попита ме, а аз се огледах, след което я погледнах. Имах малък план, но все още не бе сигурен и добър.
-Ще поиграем малко! Ще играем по техните правила, като бавно ги променяме в наша полза.- отвърнах аз и изчаках да каже какво мисли.
-Добре!-съгласи се тя и  запали колата, като тръгнахме към бара.
През целия път измислях плана в главата си, но все още имаше неща, които трябваше да измисля. Пристигнахме и влязохме вътре.
-Имаш ли някакви документи за бара. –попита тя и седна на дивана в кабинета ми, който бе в една задна стаичка, която имаше бара.
-Да. –запалихме по цигара.
-Ще ми ги дадеш, а аз ще се погрижа за тях. –каза тя и издиша дима, който бе дръпнала. Беше добре да съм в онзи кабинет. Чувствах се като у дома си.
-Искам да държиш настрана началника, прекалено е умен.
-Заела съм се с него!- отговори тя и се засмя самодоволно. Останахме на спокойствие за малко само аз и тя и никакви стъкла, през които да ме следят...

Нямам си и на идея!

Не знам дали ще ви хареса, дори не възлагам големи надежди, но просто преди малко ми хрумна и исках да го споделя с вас.
Дано да Ви хареса!

Ти не ме виждаш, но когато се заслушаш ме чуваш. Чуваш ме, но никога не слушаш.
Ти не ме виждаш, но ме усещаш.
Ти не ме виждаш, но знаеш, че съществувам.
Ти не ме виждаш, но понякога просто забравяш за мен.
Понякога ме оковаваш с окови. Понякога не ме слушаш. Знам, че за теб това, което ти казвам е грешка, но за мен е много. Много пъти ти казват да ме следваш, но ти не ги слушаш. Страх те е! Никога не спирам да туптя, винаги когато ти потрябвам съм там. Дори всички да си заминат съм там.
Ти не чуваш гласа ми, защото не го познаваш, но туптенето е моят глас. Знам да се смея, знам да плача, но не знам кога да спра, обикновенно винаги оставам с болката, но отново не се страхувам от любовта. Ти ме спираш, опитваш се да промениш моята мисъл, оковаваш ме, но и това не помага. Но понякога прекалено стегнатите окови спират кръвта, превръщам се лед. Забравям как се обича. Играта се обръща. Този път аз руша любовта, защото хората, които не знаеха как да обичат те направиха така. Уплашиха те, накараха те да не повярваш отново в любовта.
Но сега чуй моя глас, знаеш какво е да си наранявана, не причинявай на другите това. Знаеш какво е да страдаш от любовта, не оковавай ме отново, не искам кръвта да спре и вместо кръв във вените ми вода да тече. Не оковавай ме, пусни ме, дори и да те подвеждам, защо понякога слушаш ме? Не, вината не е в мен, ти, тялто ти, душата ти иска го, но за всяка грешка винаги друг е виновника. Не оковавай ме, не спирай ме, ако не изпитам аз тъгата от любовта, нивга няма да се науча какво е щастието от нея.

                              -Искрено твое- Сърцето ти!

Явно Хрома ми е виновен!
Сега съм с операта и всичко е Окей!

Една нова история, надявам се да ви хареса!
Ще очаквам всеки да си каже мнението и ще го уважа независимо какво е то.
Приятно четене!

Отново стоя тук. Място където има маса и два стола. Има четири стени, а едната от тях е огромно огледало, през което ме виждат и чуват. Мислеха си, че не знам, но толкова пъти съм бил тук, че вече знаех, всяка тяхна стъпка. Знаех какво правят и как. Гледаха ме, наблюдаваха ме, опитваха да ме разгадаят под лупа. Стените бяха бели, сякаш бях в лудница. Стоях на масата не помръдвайки се. Бях подпрял ръцете си на нея, гледайки в една точка. Знаех, че стоят там и чакат да направя едно движение. Винаги идваше да ме разпитва различен, но за мен бяха еднакви. Сякаш си мислеха, че това, че са различни, прави и действията им различни, но това далеч не беше така. За мен бяха един същи човек, в различни форми.
***

-Отиди при него!- заповяда един от полицаите зад онова стъкло. Те виждаха човека в онази стая, но той не ги виждаше.
-Добре!- отговори един от хората вътре и излезе през вратата. Другите останаха да гледат, очакваха дума и действие от човека.
***

Стоях там сам, но изведнъж усетих вратата да се отваря. Ето поредното тях движение. Знаех, че скоро ще пратят някой, който да дойде, за да ми прави компания. Проследих с поглед всяко движение на онази жена, която влезе през вратата. Бе висока, с черни токчета, бе облечена в черна пола, която беше до талията, а в нея бе запасана бяла риза, над ризата бе облякла черно сако. Не бе много слаба, но не беше и дебела. Имаше форми за които всяка жена си мечтаеше и форми, по които всеки мъж би си паднал. Косата й бе вързана на кок, изглеждаше строга, но много красива. Отново не правех движение с тялото си, единствено с очите си я следях. Очите й бяха шоколадов цвят. Ако се загледаш в тях може би, би се изгубил някъде из дълбините, би забравил и би и простил. Би паднал толкова, че едва ли би се издигнал. Тя не говореше, само разхождаше тялото си наляво и надясно срещу мен. Не я изпусках дори за миг от погледа си.
-Няма ли да седнете?- попитах аз, размърдвайки устните си. Мислих, че ще се засмее, но не. Тя дори и не помръдна устните си. Замълчах, както беше досега. Не я бях виждал досега. Явно бе нова, все още начинаеща и предсказуема. Щеше да е лесно. Изведнъж тя седна стола срещу мен и кръстоса крака. Извади една кутия цигари от сутиена си, след което и запалка. Бавно извади една цигара и я запали. Бутна ги към мен, погледнах кутията и отново погледнах дамата пред себе си. Дръпна няколко пъти от цигарата и издиша целия дим върху мен. Преглътнах тежко и отново не казах дума, макар, че тя очакваше да възразя.
-Не ти се говори, а?- попита тя, очаквайки отговора ми, но така й не го получи. Стана бавно от стола и дойде до мен. Погледна ме и се засмя, след което стана сериозна и ме удари. Отново не издадох звук, я те дръпна отново от цигарата. Имаше доста силен шамар, явно доста добре са я обучили. Отново издиша дима върху мен, явно и харесваше да го прави.
***
-Защо не говори? –ядоса се началника и се развика, но дамата и онази човек, не можеха да го чуят. –Искам да говори! Не ми трябва само тялом, искам думите му, искам да разгадаете мислите му!- крещеше той.
-Знаете, че е трудно да направим каквото и да е било. Все пак той не е за пръв път тук. Познавате го!- рече друг от хората в стаята зад огледалото.
-Знам и всеки път ни лъже, но не и този път. Тази дама трябва да извади най- съкровените му тайни, пред нея би си казал и майчиното мляко!- викаше той ядосан.
-Господине какво ще правим? Там е от два дни, не е казал нищо, дори не е помръднал. Вижте го!- посочи мъжа на стола. –Дори, когато жената издишва дима в лицето му не казва нищо.- каза човека и чакаше отговора на началника.
-Не ме интересува, ще говори!- каза и отново зачакаха всички да чуят думите.
***

-Е, ще говориш или не?- попита дамата до мен. Нямах намерение да говоря. Знаех, че мълчанието ми я изнервя и скоро щеше да се откаже, или поне така си мислех. Тя се засмя.
-Знам какво правиш, няма да помогне. Търпелива съм, имам доста време! Кажи сега каквото знаеш за „Неуловимия” и може да отървеше няколко годинки, мога да смекча присъдата ти, само трябва да ми сътрудничиш.- каза тя и зачака отговора. –Виж, може дори да запалиш цигара, за да се почувстваш по уютно.- подаде ми кутията заедно със запалката, а аз леко несигурно извадих една цигара и я запалих. Подадох й я обратно и дръпнах няколко пъти от цигарата, след което издишах.
-Не знам почти нищо за него!- отговорих аз.
-Как така не знаеш, работиш за него?
-Отдавна спрях! Сега имам частен малък бизнес.- отговорих аз.
-Какъв е той?- попита ме тя, не ми харесваше да говоря,  но трябваше...

Точно.
Оставам с малката надежда, че туко виж има нещо ново.

Все едно и също.
Все едни и съши хора и все за едно и също пишем.

Викам да пробвам от друг браузър, но и от там не отваря.. сигурно отново правят някое обновление.

Кексчетааааа <333