0. о

На 13-14.

Все още има будни,бе ;д

Да.
Дясна ?

Хейй,здравейте Попринцип не си падам по писането на "есета",но тази вечер нещо ми стана и написах това. Реших да го публикувам тук,за да видя дали ще ви хареса,макар,че ми е все тая, защото така да го кажем,тук " си излях душата " Предварително се извинявам за грешките. Приятно четене

        Защо щом някои хора, "принцът на мечтите ни" ни е зарязал,решаваме,че е дошъл краят на света,всичко е свършило и не ни се живее повече ?! Посягаме на живота си,опитваме се да сложим край,само защото сме се скарали с някого,било то най-добър/ра приятел/ка,гадже или някой друг,с който е сигурно,че ще се сдобрим отново.
           А всъщност,запитали ли сте се,какво им е на хората,които наистина са загубили някого? Какво й е на майката,която е загубила дъщеря си още при раждането,майката,която няма да гледа как дъщеря й си играе с куклите,как ги преоблича,как се грижи за тях,все едно и тя е майка. Няма да й сплита косите,няма да има на кого да казва сутрин "Добро утро,миличка". Повечето от вас ще си кажат "Е да,но нали може да си роди друга дъщеря" .. е да,но ако не може ? Ако и това й е отнето ? Тогава тя си остава самичка,за цял живот,потънала в тъга. А какво ли му е на бащата,чийто син,докато се прибирал от училище е бил блъснат от лек автомобил,на бащата,който никога повече няма да види синът си,няма да рита топка с него,няма да си играят заедно,да сглобяват заедно разни неща от конструктор, заедно да играят видео-игри или да се състезават с колички с дистанционно ? Замисляли ли сте се,че тези хора наистина са загубили някого,и няма как да си го върнат,докато ние се тревожим за малките неща,като това,че с най-добрата си приятелка сме се скарали,и сме останали сами. А как ли се чувства момичето,чиято сестра е била изнасилена,момичето,което завинаги е останало само? Често на повечето от нас родителите ни ни изкарват нервите,някои даже им посягаме,изнервяме се,иска ни се да се изнесем от вкъщи,да бъдем далеч от тях,за да не ни ядосват постоянно,но не трябва да е така. Трябва да уважаваме родителите си,защото и те са хора,и рано или късно ще ги загубим. Но живота е такъв,едни се раждат,други умират. А питали ли сте се,как се чувстват тези деца,които нямат родители ? Те нямат дори и с кой да спорят,няма кой след,като се приберат у дома,да ги попита как е минал денят в училище,няма кой да ги целуне за лека нощ и кой да ги събуди рано сутрин,за да не закъснеят. Няма при кого да легнат,ако сънуват кошмар. Но живота е несправедлив към всички. Докато едни се молят за родители, с които да се карат,други го правим всеки ден,без да оценяме какво имаме,и какво ще правим ако го загубим.
           От моя гледна точка,животът на всички е еднакъв - раждаме се -> умираме. Това че някои са сираци,не ги прави по-различни от други,защото всички сме хора и рано или късно ние умираме. Всеки си представя различно смърта,но тя е една и съща за всички - болезнена,защото се разделяш със най-ценното на този свят - живота,защото слънцето няма повече да те радва. И за сирака, и за човека,който си има всичко,вклучително семейство,живота е еднакъв,без значение кой какъв е, и какво има. Всички си имаме еднакво начало,и еднакъв край.

Десет.

Девет.

Десет.

Не

Аватара.

Не.
Лято ?

Не.
Редовен.