Вяра.
Светлана/Кристина

Ще гледам Game of Thrones.

10. Една умерена доза от лекарство може да спаси живота ти. В по – големи количества може да се окаже пагубна. Аз прекалих. Изневерих. Чувствах се отчаяна, засрамена, ранена... Мразех се.
А в същото време бях... цяла. При всяко докосване на Нейт изтръпвах. Само докато говорех с него пулсът ми се ускоряваше. Не бях влюбена в него, а се държах като откачена. Предадох Марк. Човекът, който ме обичаше от дъното на душата си. Хиляди въпроси, никакви отговори. Защо го направих, по дяволите? Аз също обичах Марк, ласките му, думите му, него. Не, не бях с Нейт само заради секса. Марк ми даваше всичко, от което имах нужда. Знаех, че няма да намеря по – добър за себе си от него.
Погледнах Нейт. Той вече се взираше в мен. Слънчевите лъчи осветяваха лицето му по особен начин, правеха го дори още по – магнетичен.
-    Върви си.
-    Саша, аз не..
-    Не, сериозно, върви си. Не мога да мисля с теб наоколо, трябва да остана сама.
-    Виж, аз не съм случайна тръпка от някой бар, която гониш на сутринта. И сама знаеш, че това не приключва тук.
-    Именно защото не си „случайна тръпка” всичко е толкова сложно! Сега нямаше да се чувствам така, ако беше непознат. Никога не бих направила подобно нещо, но ти... ти просто...
-    Аз те обичам, Ким. И ти мен. Какво друго ни трябва?
-    Нейт, моля те, не усложнявай нещата. Остави ме сама.
Той продължи да гледа в лицето ми, докато аз изучавах тавана. Нямах сили за повече. А и вече едва сдържах сълзите си. Прехапах устните си. Вероятно бях луда. Да се впусна с главата надолу в онова усещане с него, а сега да не мога да стоя в кожата си.
-    Какво си мислехме? – почти шепнех – Този свят не работи така. Това не е филм. Всичко е хубаво до момента, в който реалността те застига и те смазва.
-    Стига, Саша.Ти не би направила нещо, ако не го искаш, знам. Мисли трезво.
-    Опитвам се, повярвай ми. Опитвам се още от първия урок. Опитвах се и след концерта, след вечерта с групата, след снощи. Но нищо не се получава. Не можах да намеря удачния момент, в който да те пусна.
Нейътн се засмя нервно.
     -    Минал съм по този път. Знам какво е чувството. Знам какво е да се бориш  в обречена война.
     -    Може би е днес – продължавах да се взирам с прзен поглед в тавана.
     -    Кое?
     -    Може би днес е денят, в който ще се освободим един от друг и всичко ще свърши.
-    Ти навярно си луда – той почти изкрещя – Нищо ли не разбра до сега?
-    Какво да разбера, Нейт? Какво? – изправих се рязко, поглеждайки към него.
За разлика от мен, той стана бавно, погали лицето ми с ръка, а после тихо каза:
-    Това не може да приключи. Ние никога няма да сме добре един без друг.
-    Явно заедно също не сме – вече не можех да сдържам сълзите си. Нейт ме придърпа към себе си, а аз просто се сгуших в него, обвивайки ръце около кръста му. След известно време усетих топлите му устни на челото си.
-    Ще си тръгна сега, щом така искаш. Но после ще ти се обадя.
-    Добре, сега просто върви – думи през сълзи.
Той ме притисна още веднъж до себе си, а после излезе.
Строполих се върху дивана, мачкайки възглавницата с ръце. Беше ми толкова хубаво с Нейтън! От седмици се опитвах да запратя представите си за това усещане с него в най – далечните кътчета на съзнанието си. Сега, когато тези фантазии се реализираха, бях удовлетворена, но и ужасена от себе си. Помислих и за Марк – не беше реално, че при всичките чувства, които изпитвах към него, постъпих по този начин.
Аз бях чудовище.
В този миг цялата тежест на прозрението се стовари върху мен. Обичах Марк. С Нейтън до себе си се чувствах жива. Но щом се нуждаех и от двамата, за да бъда щастлива, то тогава не заслужавах любовта на нито един от тях.

Аватарът.

И двата.

Десет.
Филийка, намазана с Nutella?

Този на MiSteRry.

Театър.

Телефонът на братовчед ми.

Вече да :3

Уморителен.

Левчета.