Майко... Стахотно е..!!   
Ощеее

Ми да пишат, бе..! Аз за какво си правя труда.., за да си стискат коментарите ли..?!

Явно не я следят много хора, така че вероятно ще я спра.

Ехее..имам един купувач..! Вече спокойно мога да издам книгата..:D
btw: В момента пиша следващата част

Обичам си "ми"-то и ужасно много го използвам. Като навик ми е. Опитвам се да не го пиша, но не мога..

ехе.. браво Ралс.. любимата ми част, засега..(h)
Ощее..? 

Пътувахме около час. Бях забила поглед в шосето, което се виеше около нас. Къде бяха тръгнали хората толкова рано..?! Стигнахме във вътрешността на Ню Йорк. Приближавахме къщата ни. Тогава мама сложи край на тишината:
-Е, скъпа къде ще отидем първо на пазар..?
-Все тая.. Ти реши.-отговорих и незаинтересовано.
-Добре.. Отвориха няколко много хубави бутика наскоро. Ще отидем там.-въодушевено продължи майка ми.
-Лиса,-обади се баща ми-остави я да си почине. Утре ще отидете да пазарувате.
-Да, това е добра идея. Благодаря Майк.-усмихна се майка ми.
-А всъщност аз мислех днес да изляза за малко. Искам да се видя с някой приятели. Става ли?-знаех, че ще ме пуснат, но реших все пак да попитам.
-Добре, скъпа.-каза мама.
-Но се прибери за вечеря.-допълни татко и спряхме пред къщата ни.
Това място се беше променило. Имаше цветя, беше по-слънчево. Поне така ми се стори.
-Хей, тук е по-слънчево. Да не сте отсекли някое дърво.-започнах да се оглеждам.
-Не. Махнахме беседката и люлката.-каза татко.
-Беседката?! Моята беседка..?!-ми обичах си беседката, когато валеше излизах и пишех разни песни и глупости, докато седях в нея.
-Решихме, че без нея ще е по-просторно. И я махнахме.-каза мама.
-И наистина е, нали?!-усмихна ми се татко.
-Да.-влязох в къщата.
-Защо не се преоблечеш и не излезеш. Нали искаше да се виждаш с приятели.-попита мама.
-Да отивам.-
Преоблякох се със скоростта на светлина. Сложих един бял потник и черни, прилепнали дънки. Взех и късо кожено яке, в случай, че захладнее. Напъхах в една малка чантичка телефона и портмонето, който родителите ми ми бяха дали по-рано и слязох долу.
-Аз излизам.-извиках и излетях из вратата.
-И да се прибереш за вечеря.-отново ми напомни татко.
Всъщност нямах никакво намерение да се виждам с приятели. Те отдавна показаха, колко са ми верни. Нито един от "приятелите" ми не дойде и веднъж да ме види в затвора.
Вървях без посока. Просто вървях. Стигнах до един плаж. Имаше много малко хора. Можех да ги преброя на пръстите на едната си ръка. Събух обувките си, взех ги в ръка и започнах да ходя по морската ивица. Вълните се разбиваха в стъпалата ми, а океанската пяна галеше пръстите ми. Приятно чувство! Прииска ми се вляза в океана поне за малко. Не бях плувала в него от десет години. Навлязох малко по-навътре. Изведнъж чух свирката на спасителя. Той дотича до мен.
-Хей, не може да влизаш навътре.-скара ми се той.
Погледнах го. Беше висок, красив и с прекрасна фигура. Имаше приятен бронзов тен и красиво лице. Също така сини очи, наподобяващи цвета на океана.
-Защо не?!-погледнах го в очите.
-Погледни вълните, огромни са. Може да се удавиш ако навлезеш повече.-заобяснява той.
-Какво им е на вълните?! Великолепни са си!-започнах да се инатя.
-Ти май не си виждала вълни от доста време..-засмя се.
-Ми в пандиза нямаше гледка към океана.-погледнах пясъка.
-Аха.. Добре това е неловко. Просто не влизай много навътре, става ли?-погледна ме в очите.
-Добре.-отминах го и продължих да вървя по ивицата.
Обиколих плажа поне пет пъти. По слънцето личеше, че е около четири часа. Имах още време до вечеря, затова кръстосах плажа още няколко пъти.
Спасителя отново се приближи към мен.
-Не ти ли писна да обикаляш по плажа?-заговори ме.
-Да, прав си, писна ми.!-седнах на пясъка.
-Аз съм Алекс.-усмихна се и седна до мен.
-Сара..-подадох ръка и се ръкостиснахме.
-От тук ли си?-попита Алекс.
-Да.. Ее, затвора е извън града, но се водя, че живея тук. Нали вече ме пуснаха.-заобяснявах.
-И едно просто да щеше да свърши работа.
-Да, предполагам, че е така.-засмях се.
-Хей, искаш ли след като свърша работа, да изпием по едно. Знам един хубав бар, наблизо е.-усмихна се отново.
-С голямо удоволствие, но трябва да се прибирам.-станах от пясъка.
-Хайде-убеждаваше ме Алекс-не си на 10, че да питаш мама и татко.
-Добре, но само едно и после се прибирам.
-Лично ще те закарам до вас.-усмихна се, изправи се и започна да се оглежда.
-Търсиш ли някого..?-попитах го.
-Всъщност, да. Идват да ме сменят. Явно смяната ми свърши сега.-засмя се.-Отивам да се преоблека и идвам.
След десетина минути се появи. Качихме се в колата му. Беше хубава и с хубав ароматизатор.
-Хубава кола.-започнах разговор.
-Да, хубава е. Дълго спестявах за нея. Много съм горд с количката ми.-смееше се леко идиотски, но все пак хубаво, заразяващо.-Е стигнахме.
Бара беше малко претъпкан. Имаше всякакви видове алкохол по рафтовете.
-Какво ще пиеш?-попита Алекс.
-Каквото и ти..-седнахме на бара.
-Две водки.-каза Алекс на бармана.-Та казваш, била си в пандиза..-обърна се към мен.
-Всъщност днес ме пуснаха..-засмях се.
Някакво момиче се приближи към нас.
-Ей, Алекс. Как си?-попита Алекс, докато го гледаше някак превъзбудено.
-Ааа, Меган. На какъв език трябва да ти кажа, че късаме.-обърна се към нея малко грубо.
-Но мечо.. ти не можеш да скъсаш с мен. Просто не е прието така..-след малко погледна към мен.-Ти пък коя си..? Какво гледаш?
-Тя е с мен.-озъби се Алекс.
-Добре.. май съм излишна тук.-изпих водката си на екс и излязох от бара.
Тръгнах по пътя. След малко чух една кола да минава покрай мен. Колата спря.
-Хайде качвай се.-обади се Алекс и отвори вратата на колата.-Обещах да те закарам и ще го направя.
Качих се без да казвам нищо. След малко Алекс отново заговори:
-Не трябваше да ставаш свидете на това. Просто Меган.. тя е малко откачена.
-Малко..?!-засмях се.
-Добре де.. много..- и той започна да се смее.-Ще бъде ли нагло да ти поискам номера?
-Дай си телефона.-написах номера ми там.
Той ми се обади и допълни:
-Сега вече ти имаш моя..
Стигнахме до нас. Казах му да спре.
-Мерси, че ме докара.-усмихнах се и слязох от колата.
-За нищо.. Прекарах си чудесно с теб.-замисли се.- Добре последното можех и да не го казвам.
-Да, може би. Ще се видим пак нали..?!
-Определено.-изпрати ме до вратата.
-Довиждане.-казах и го целунах по бузата.
Преди вратата на къщата му махнах и влязох вътре.
-------------------------------------------------------------------------------------
Дано ви хареса. Извинявам се за грешките и затова, че е доста дългичко.

ми какво да кажа.. перфектно е..
Още..?

Реших да направя една историйка. Дано ви хареса, в което се съмнявам. Не претендирам, че съм добра или, че имам талант. Правя историята само за забавление. Предварително се извинявам за грешките .
--------------------------------------------------------------------------------------

-Ставай!! Какво си се замислила, имаш работа за вършене?!-извика надзирателката, висока жена, с тъмни, злобни очи.
-Идвам...!-казах аз, докато ставах от леглото.
Е добре дошли в ада! Намирам се в един от най-жестоките затвори на територията на... света! Поне на мен така ми се струва. Как една малка грешка може да те вкара в затвора. Повечето тук бяха осъдени за убийство, но не и аз. Цял Ню Йорк беше изтръпнал. С бандата правехме такива обири, който биха били трудни за разшифриране и за едни от най-великите мозъци на планетата. Но едно момче, само на 16, разгада цялата ни система на обири! Така едва на 15 (!) влязох тук. Обирите ни бяха, толкова мащабни, че дори без да съм навършила пълнолетие ме вкараха в затвора!
-Така.. За днес трябва да подпечатате тези писма!-изрепчи се надзирателката, и донесе няколко кутии с писма.-Започвайте работа!
След като надзирателката си тръгна Емили веднага започна да ми говори:
-Сара, ти няма ли да излизаш скоро?
-Да. След две седмици.-отговорих.
-Днес не ти се говори много, а?-продължи да поддържа разговора.
-Май да.-всъщност на мен никога не ми се говори, не съм от най-приказливите.
Емили беше мило момиче. През десетте ми години в затвора, тя беше човека, крепил ме да не се самоубия. Беше висока и леко пълна, със сини, топли очи и кестенява коса. Не знам за какво лежеше, така и не събрах смелост да я попитам.
-Ей, красавице! Какво се замисли?-обади се пак Ем.
-Ааа.. нищо! И за стотен път-не съм красива!-често казваше, че съм красива, жалко, че и аз не мислех като нея.
-Ми, мила, ти гледаш ли се в огледалото от време, на време..?! Перфектно тяло, дълги крака, тънка талия, красиво лице, прекрасна руса коса, зелени очи, красиво лице..-продължи да ме убеждава.
-Добре, добре. Да приемем, че съм красива, окей?!- и казах леко раздразнено.
-Научи се да приемаш комплименти!
Всъщност не обичах да ми правят комплименти. Не знам защо, просто не ми беше комфортно някой да ме ласкае.
-Утре е деня за посещения. Родителите ти ще дойдат ли да те видят?-обърна се към мен отново Ем.
-Те кога са пропускали?! Още повече, че скоро излизам. Ще дойдат и ще опяват как само след две седмици пак ще сме заедно, ще живеем като щастливо семейство и как с мама ще пазаруваме из Милано, а след това ще се връщаме с частния самолет..-заобяснявах аз.
-Понякога не те разбирам! Имала си всичко, а си обирала банки. Странно е.
-Да кажем, че глупавото всекидневие не беше за мен. Не обичам да седя на едно място.-казах и.
-Но ти се наложи да седиш на едно място цели 10 години.
-Всяко нещо си има недостатъци..-засмях се.
-Хей, какво сте се разприказвали?!-върна се надзирателката.-Изчезвайте от тук и отивайте в килиите си!
С Емили се отдалечихме и отидохме в килията си. Бяхме съкилийнички. Стояхме там цял ден, никой не ни повика за нищо освен за обяд и вечеря.
Двете седмици минаха много бързо. Вече си събирах малкото вещи. Родителите ми бяха тук, готови да ме приберат.
-Ей, красавице..-каза Емили.
-Кажи, Ем.. -усмихнах и се.
-Обещаваш ли да идваш да ме виждаш понякога, аз да ми разказваш за живота ти навън..?-помоли се Емили, видях, че в очите и имаше сълзи.
-Обещавам!-прегърнах я силно и няколко сълзи се стекоха по лицето ми.-Ще ми липсваш, много!
-Ти на мен повече!-целуна ме по бузата.-Хайде върви, че туко виж не те пуснали.

-------------------------------------------------------------------------------------

Следващата част, надявам се, ще бъде скоро

Всички са прекрастни..!
Имам само една забележка.. При стихотворенията сричките от единия ред трябва да са равни на сричките от другия ред. Поне мен така са ме учили да пиша..

Ми, какво да кажа.. Перфектна е..  
Ралс, искам ощеее..! Бързо..