Вървях сама в парка, малките перфектни снежинки намираха убежище сред къдриците ми, снегът скърцаше под краката ми.Беше зима, любимият ми сезон.Повечето хора не го харесват, защото е студено, трябва да навлекат хиляда дрехи върху себе си и е  хлъзгаво.Но аз го обичам повече от всеки друг сезон и не заради Коледа и подаръците, забравете за тях, макар че признавам, че чакам с огромно нетърпение точно този ден, но както и да е.Просто зимата ти  дава това спокойствие, което лятото не може.През него е твърде топло, има много хора навън и е доста оживено за моя вкус.Продължавах да вървя без определна посока, просто се разхождах…сама.И сега вероятно ме мислите за откачалка, спокойно няма да сте нито първите, нито последните.Всъщност това дори не ме обижда, защото много отдавна знам каква съм и какво искам от живота.И съм сама, защото ми харесва, наистина.Няма кой да ти пречи и постоянно да ти дрънка на главата за какво ли не.И ако се замислим цял живот по един или друг начин сме сами.Но имаше един период от време, през който не се чувствах вече сама, напротив.Бях наистина щастлива, повече от това ако дори е възможно.И сега всички вие ще попитате „Кой е той?” и вероятно ще извъртите очи.Много пъти съм се питала кой наистина е той?Дали поредното момче, преминаващо през живота ми и Момчето с главно „М”.Разбира се, че не е поредното момче.Но нали знаете, че няма вечно щастие, на практика е невъзможно.Радостта и тъгата се редуват.И след бях високо в небето беше време да падна долу на твърдата земя.Моето време върху пухкавите облачета беше изтекло и сега някой друг се радва и изпитва чувства близки до моите.След като това се случи осъзнах и нещо много важно:можех да имам куп приятели, но нито един от тях не ми беше истински приятел.Първата седмица ме избягваха, точно тогава имах най-голяма нужда от тях.Не отговаряха на смс-си те ми, не вдигаха телефоните си, не ми пишеха във фейса.Колко прекрасно, а? И с тези хора съм израснала.Но да си признаем кой ще иска в компанията си тъжното, депресирано момиче, което ще им разваля купона, плачейки и събирайки счупеното си сърце от пода.Аз не бих.Но това не ги опровергава.Те са минало, до един.Отдавна съм изтрила номерата им, забравила дори имената им.Те не съществуват вече за мен.И докато вървях потънала в мислите си чух нечии стъпки, различни от моите.Още някой самотник дошъл да намери утеха сред дърветата, още някой като мен.Не обърнах внимание, не се страхувах, нямаше от какво.Продължих, докато не усетих ръката на непознатия.Обърнах се и го видях.Него.Първото нещо, което забелязах бяха очите му, все така сини като небето, но я нямаше онази топлина, бяха студени, дори тъжни, измъчени.Може би сънувах, често ми се случваше.Но една част от мен, знаеше, че това не е поредния сън, от който ще се събудя, плачейки.Беше си самата реалност.Изпитвах страх, от това, което можеше да се случи.Той не каза нищо, аз просто стоях там сред снега съзерцавайки очите му. Какво следваше? Какво трябваше да правя? Дали да избягам или да остана? Но дори и да исках да си тръгна не можех.Някаква невидима сила ме държеше на място и не ми позволяваше да мръдна.Лека усмивка озари лицето му, но очите му си оставаха все същите.Направих немислимото. Надигнах се на пръсти и целунах студените му, но все така меки устни. Той ми отвърна. Езиците ни затанцуваха своя танц, устните ни се движеха в синхрон, сякаш създадени едни за други. Премести ги върху врата ми, оставяше мокри следи, леко засмукваше кожата ми.Беше най-приятното усещане на света.
         -Обичам те.-тихо като повей на вятъра прошепна в ухото ми.
         -И аз те обичам.-се отрони от устните ми.
Хвана ме за ръката, пръстите ни се преплетоха. Пасваха си перфектно. Погледнах ги, усетих как вътре в мен се разлива топлина, чувствах и как малките пеперудки се появиха запърхаха щастлива в стомаха ми. Отдавна не бях усещала това. Беше толкова приятно и гъделичкащо, липсваше ми чувството. Вдигнах глава и потънах в океана, който сега бе огрян от слънцето, снегът се бе стопил, нямаше я студенината. Само топлина, дори можех да чуя вълните, разбиващи се една в друга, чайките, можех да усетя пясъка под краката си. Гледайки го бях се пренесла в един съвсем друг свят, на вечно лято, само аз и той под лъчите на слънцето.
Преместих поглед и отново бях в парка, снегът валеше, снежинка по снежинка падаха, лекият вятър щипеше лицето ми, но вътрешно изгарях, знаейки, че той е тук, до мен, че държи моята ръка. И наистина беше той, огледах го, да нямаше съмнение, не сънувах, случваше се. Дръпна ме към себе си, обви ръката си около рамото ми.Зарови глава в косата ми, вдиша дълбоко и нежно целуна челото ми.
         -Липсваше ми.-тихо прошепна.
         -И ти на мен толкова много.
         -Съжалявам, наистина.За всичко. Постъпих глупаво. Нараних те.
Слънцето в очите му залезе и те се напълниха със сълзи.Недей, защо плачеш.Моля те спри.Повтарях си наум.Прегърнах го по-силно.
         -Нищо няма значение, това е просто минало, забрави го.Важното е, че си тук.
Усмихна ми се нежно и ето го слънцето, прокрадващо се зад облаците.
Стояхме там, все още прегърнати, сякаш от това зависеше живота ни, а всъщност имахме нужда един от друг. Не можехме да бъдем разделени. Малките снежинки намериха покой, сгушени в кестенявата му коса. Аз намерих своя покой сгушена в ръцете му…

Край