Изглежда обещаващо и ако не беше с толкова грешки , можеше и да му се насладя.
Ще ти кажа какво ми направи впечатление, не за да се заяждам, а за да ставаш все по-добра.
1.След точка се пише с главна буква.
2.Имаш много изпуснати запетаи и пунктуационни знаци.
3.Малко повторения.
4.Какво точно е това? Стихотворение, май не е. Нито пък разказ или есе. Формулирай го.

Здравейте .По случай 8 март се вдъхнових и исках да покажа, че в очите ми,моята майка винаги ще е красива жена и добър родител.
ПС: Нямам много детайли поради простата причина ,че снимката е стара, черно-бяла и 13:9 см. Наистина жалко :/

Надявам се да ви хареса

Радвам се, че ви харесва ^^ .
Приятно четене !
         
      Лейн Дармал беше проблемно момиче... или поне така смятаха родителите й. Още като дете обичаше да си играе сама в пясъчника пред къщата, в която бе израснала, и когато някой любопитен  връстник приближеше, тя хващаше куклата се за ръката, нацупваше долната си устничка и си тръгваше. Когато порасна малко, вече почваше да се заключва сама в стаята (или поне така се надяваха родителите й, понеже лесно можеше някой да влезе през прозореца) и надуваше силно музиката (или както те биха казали "отвратителния шум"). Мислеха си, че е изпаднала в депресия, че си реже вените, докато сълзите й размиват спиралата й и замъгляваха черните й очи. Но същност те не знаеха, че тя наистина обичаше да е сама, да слуша силно музика, да рисува, да танцува. Наслаждаваше се на живота пълноценно, дори да беше различна от другите.
    Но родителите й се притесняваха... ах, колко се притесняваха. Затова, започнаха да я водят при психози, тъпкаха я с "безопасни" за нейната крехка възраст хапчета. Ходиха дори при свещеник, който пя, пя и накрая я накара да се съблече гола, за да можел да изгони лошия демон, който се бе вселил в нея. Лейн бе умолявала родителите си с поглед, но те упорито го игнорираха. Когато свали дрехите си, се почувства насилена, омърсена, яростна. А те, те си мислеха, колко ще е благодарна след като всичко приключи и тя стане "нормална".
    От тогава тя започна да трупа гняв в себе си към тях, към целия свят...към себе си.Отказваше каквито и да е молби да продължи да ходи на сеанси. Започна да пуши трева, да се размотава из някакви запустели сгради, смърдящи на пикня, вместо да ходи на училище. И не след дълго прибягна й до твърди наркотици... и честно казано всички разбраха това, колкото и да отричаха. Лицето й бе уморено, бледожълто, постоянно беше със слънчеви очила, дори когато деня бе по -мрачен и от нощта. Носеше някакви черни ръкавели с всичко, което обличаше, уж, че се вързвало със стила й, но нямаше човек в Гейт,който да не знаеше какво точно се крие зад тях (освен може би наивните й родители).След известно време започна с дни да не излиза от стаята си и кой ли не идваше да тропа по врата и да я умолява поне да каже нещо. Но от вътре не се чуваше нищо повече от ритъм...барабани...китари.

Завръщам се след дъъълга почивка ... май дори прекалено дълга. Та, да си дойда на думата. Това е (ще е) разказ ,затова частите ще са малко по-къси и като цяло ще е по-късо произведение. Идеята ми е да го представя пред по- "висшестоящи" от мен ,но преди това искам да се допитам и до други хора и kaprizen е доста подходящо място за това.
Надявам се да ви хареса и приятно четене ^^.         

        Тя беше седнала на коженото кресло и конвулсивно се клатеше напред –назад. Черната й дълга коса се разстилаше като копринен шал по раменете и гърбът й, и забулваше част от лицето . А то беше впито, изтощено, някак преждевременно състарено. Нейния безизразния поглед, сякаш бе плувка в океана –носеше се, плаваше лежерно, за миг потъваше,а после пак се показваше на повърхността.
    Когато психиатърът приключи с досието на предишния си пациент ,той надигна глава и я погледна, за пръв път откакто бе влязла в стаята... или по –скоро я бяха „внесли”. Изведнъж някакво кухо и безпочвено чувство се загнезди в него, но го прогони толкова бързо, че дори самият той не можа да разбере, какво точно беше. След години, когато случайно се сети за нейния случай ,тази моментна емоция отново го обзе – чувството, че гледа обвивка, избледняла и сякаш изтъняла, без съдържание. Сърцето биеше, гърдите се надигаха от глътки въздух, дългите й мигли пърхаха, като уморени пеперуди, ала нещо липсваше, нещо дълбоко в нея.
    -Как сме днес, Лейн?
И колкото и непрофесионално да беше, докторът дори не изчака за отговор, защото знаеше,че такъв просто няма да има днес. Същност отговор нямаше вече от няколко седмици.
        -Санитарите ми казаха, че не си яла последните 2 дена. Знаеш, че тук единствено искаме да оздравееш, но... това няма да стане, ако ти сама не си помогнеш. Преди години, имах подобен  пациент, същност бе досущ като теб...
Но не можа да доразкаже личния си опит, защото на вратата се почука и след секунда, две една сестра боязливо подаде глава и с тих, може би изпълнен дори със страхопочитание глас помоли психиатъра да излезе за минута, защото имало проблем в сектор 3.
       -Надявам са не е нищо... сериозно (опасно). Бихте ли отвели госпожица Дармал до стаята й?
Жената кимна, като не дигна очи от земята, а след това хвана Лейн за ръката и започна да й говори с благ и мил тон, нещо маловажно, но някак успокоително, приятно.

leyndarmál (исландски) -тайна .От там измислих и името Лейн Дармал

След изключително дълго отсъствие , аз отново съм тук и най-накрая се напънах и завърших една рисунка.. Надявам се да ви хареса^^

[/img]

Здравейте.Реших да напиша някой друг ред.Знам ,че не е нищо особено,но просто исках да споделя с някого болката си.

Прах при праха,
пръст при пръстта.
Твоя образ избледнява,
но споменът остава.

От началото до края,
от люлка до гробаря.

Услушвам се за твоя смях,
ала Бог ми го отне с един замах.
Търся с поглед твоето лице,
но залезе и това слънце.

И където и да се обърна,
ти си там,
затичвам се да те прегърна,
но съзнавам ,че e блян.

Със сълзи на очите,
изпращям те сега,
и с тази болка в гърдите,
и с тази убиваща тъга.

Прах при праха,
пръст при пръстта.
Твоя образ избледнява,
но споменът остава.

От началото до края,
от люлка до гробаря.

Почивай в мир !

Съжалявам ,но не ми хареса.
1.Знам ,че е още в началото ,но с абсолютно нищо не ми показа ,че това произведение  ще е по -различно от всички останали.
2.Правописни и пунктуационни грешки всеки може да допусне по неволя ,но пък наистина има повторения.
3.Начина на писане е прекалено скучен-без метафори,епитети ,сравнения.
4.Най-грубата грешка-не си писала в едно и също време:
Пет и половина е затва се нагласям и тръгвам.
Шест часа бях пред мола.
И моята първа творба беше с подобни забележки,но важното е да ги осъзнаеш и да ги поправиш.Прочети някоя книга ,помисли за някой нестандартен сюжет и тогава опитай пак.

Благодаря за страхотните коментари ! От много време съм харесала една корейка (за да я нарисувам ,де ) и най -накрая успях.Ето го и резултата ->

Съжалявам ,че толкова се забавих с тази част.Просто вдъхновението идва и си заминава,като приливите и отливите.Е ,надявам се да ви хареса ^^.
Приятно четене .

И бавно ,сякаш пазейки като змия ,от мрака се показа облика на Джесика .Сълзите ми секнаха от изненада и единствено тихо изскимтях:
-Моля те!
-Млъкни Съни!-изсъска студено-А ти глупако ,защо се забави толкова? Знаеш ли колко време те чаках? Май наистина не ставаш за нищо!По дяволите!
-Майната ти !Не ти трябваше да я завлечеш до тук нали! Така че не се оплаквай!
-Все тая !Хайде да се свършва по –бързо!
И докато гледах как си подвикват злобно, осъзнах ,че въпреки ,че и двамата бяха изключително красиви, сега булото на нощния мрак  ги превръщаше в свирепи чудовища-готови да разкъсат на парченца всичко ,което застане на пътя им.
-Умолявам ви !Какво съм ви направила ?– и сълзите отново си проправиха път,стичайки се по бузите ми.
-Ооо...моля те ! Така де ,не аз живея в...кочина.- погледнах с изненада Джесика .От къде го знаеше !?-И това не е чак толкова зле.Лошото е ,че ме излъга.Целият първи срок съм допускала до себе си една мърла!И как дори си помисли ,че може да си в групичката ,при положение ,че спиш в бардак.Ти си една бедна,мизерна ,долна лъжкиня!-при тези думи се изплю върху мен,оправи червилото си и продължи-И как дори си помисли,че няма да разбера.За толкова глупава ли ме смяташ!?От месец ме разиграваш ,затова вчера те проследих и разбрах ,че си имам работа с боклук.От днес нататък не мисли дори да дигнеш поглед от пода ,когато се разминаваме по коридорите в училище.И ако кажеш на някого за тази вечер си мъртва!-ритна ме с острите си обувки в корема и ме остави без дъх на вкованата от студ земя.-Е,Джон ...вече е твоя! –след удара се бях свила на топка и затворила очи от болка и страх,но чух как  глухия шум,от острите й токчета, се отдалечава.
-Е ...чу я Съни.Защо сега не ме „озариш”-каза ,клякайки до мен.
-Не!Махни се  !Извратеняк!Помощ!-дерях гърлото си с всички сили.
-Ооо..стига .Стига! Ще ми развалиш кефа!
-Неееее...-но той сложи ръка на устата ми и писъкът заглъхна.А с другата хвана ръцете ми като с белезници.Обкрачи кръста ми ,а аз не можех и да трепна ,защото бях като парализирана от страх.
-Ако гъгнеш това ще е последният ти звук!
След това отмести гнусния си крайник от устните ми и го премести на коляното ми.Хвана края на роклята и бавно започна да я вдига нагоре,като същевременно опипваше и бедрото ми.В следващия момент се опомних и започнах да се боря и викам.
-Искаш да ме тестваш?-бясно изкрещя в лицето ми и ме удари с всичка сила .И това беше  последното нещо ,което си спомням .

Интересно както винаги ^^.Още ^^.