Добър вечер, драги съфорумци! Вероятно има и други, такива като мен, които в тази съботна вечер заговяват пред компа. Та, ако ви е скучно, ви предлагам едно малко разказче, което вероятно ще разнообрази вашата вечер

      Илюзия

            Сивият и скучен делничен следобед бавно се изнизваше. Лятната ваканция си отиваше, а след нея идваха досадните уроци и задължения. През лятото работех в компютърен клуб. През този сезон заведението не се радваше на много посетители, но бях доволен  от заплащането, което ми даваха.
    Един ден лениво почти бях се изтегнал на стола, когато неочаквано ме впечатлиха снимките на едно особено красиво момиче. Не можех да сваля очи от монитора. Никога до сега не бях срещал подобно красиво създание във виртуалното пространство. Тези снимки, като че  ли  оживяваха на екрана. Изненадах се, че срещах едно така прекрасно момиче, което търси приятелство в Интернет.
    Побързах да й пиша. Тръпнех от вълнение и очаквах отговора й. Оказа се, че не само  бе много красива, а и доста остроумна.
    Продължихме  да си пишем. От този ден равният и спокоен делник се заличи от ежедневието ми. С нетърпение очаквах всяко следващо съобщение и мига, в който ще мога да погаля къдриците й, но тя все отлагаше тази чакана от мен първа среща.
     Учебните занятия започнаха. Синьото и волно лято неусетно си отиде. Занятията и изпитванията се редяха, но умът ми беше другаде. Мисълта ми я търсеше - когато се ровех из учебниците, докато вървях по коридорите, когато се срещах с момичета.
     Веднъж, когато седнах пред компютъра, получих следното съобщение: "Не издържам!  Неудържимо е желанието ми да те видя, да зърна очите ти, дори и за миг да се срещнем". Бързо се уговорихме  за часа  и мястото на срещата. Не знаех какво се случва с мен. Вълнувах се.
    Когато отидох на уговореното място парка, нея я нямаше. Тя така и не дойде. Нещо стегна душата ми. Вероятно всичко бе илюзия.

* * *

         Тази история започна, когато веднъж в училище ми подхвърлиха, че не  бях първа красавица. Подразни ме мнението на съучениците ми. Аз не се радвах на много внимание от страна на момчетата. Но нима всички ценяха само  външната красота?!
     Запитах се какво ли би било ако бях друга? Щях ли да бъда харесвана и обожавана? Навярно.
     Виртуалното пространство дава възможност на човек да не показва  истинското си лице при разговори и запознанства. Не знам защо, но това оскърбление създаде у мен комплекс. Реших да се изхитря. Какви ли не снимки съм виждала!?  И чудото стана - харесваха тази, за която се представях, че съм. Не беше минало и половин час, когато вече получих  дузина ласкави съобщения. Едно, обаче, ме впечатли - имаше някакъв непознат чар в думите му. Авторът на това съобщение се оказа едно много забавно момче. С удоволствие четях всеки ред от написаното.
     Дните се редяха. Не разбрах точно в кой момент се привързах към него. В душата ми все по-често се надигаше чувството за вина. Ако бях показала истинското си лице?! Искаше ми се той да не беше се влюбил в онзи измислен образ. Разбрах, че лъжата води след себе и друга лъжа - страхувах се от първата среща. Затова я отлагах.
     Учебната година започна. Оказа се, че с това момче учим в едно училище. Виждах го всеки ден. Срещах погледа му - отнесен на някъде, но той така не ме и забелязваше. Като, че ли бях невидима за очите му. Мечтаех той да забележи мен - истински влюбеното в него момиче.
     Но уви, не - Цветан, това бе името му, обичаше  онази красива лъжа, която бях създала. Не спираше да повтаря, че иска да се видим. Оказваше се, че той очаква момичето от онези снимки.
    Един късен следобед не отстоях. Пожелах да се срещна с него, да видя блясъка в очите му.  Знаех, че той ще търси нея, не мен и въпреки всичко приех предизвикателството.
    Цветан подрани и почти се блъсна в мен, търсейки нея. В този миг ми се прииска да изкрещя истината, но някаква буца застана в гърлото ми. Не можех и дума да обеля. Той стоеше сам на алеята  и чакаше. Скоро разочарован си тръгна - изглежда беше разбрал истината - това момиче не съществуваше. На нейно място стоях аз - дребничкото чернооко момиче, което така и не забеляза.
    Бяха изминали няколко дни от срещата ни в парка. Вероятно бе преглътнал разочарованието си. Реших, въпреки притеснението си да му кажа  истината. Не знаех какво ми предстои.
    Веднъж, докато се разминавахме  в коридора, погалих ръката му  и му подадох една бележка. Не изчаках реакцията му. Изтичах по коридора. На вратата на училище  нечия ръка ме спря. Обърнах се. Беше моето момче. Той сложи ръце на  раменете ми, докосна с устни косата ми. Погледнахме се.
- Не е трябвало да се криеш! - прошепна той.
Искаше ми се този миг  да няма край.

  - тва означава, че ходих да бягам край морето.        - бях на урок по литература и говорих там и сега

дИсерт

2 мин и 30 сек.

Хе, някои от вас искаха още! Ето го и него - следващия ми разказ
Надявам се да ви хареса:

Страст

Имаше едно забравено бунище на край селото. Какво ли не бе захвърлено там? Почти никой  не бе стъпвал от години. Хората  дори се бояха да минават покрай него. Разказваха, че някакъв странник живеел там от околността.
Беше края на месец септември и циганското лято  радваше душите на хората. Ласкавите слънчеви лъчи  галеха земята. Със спомен за тези нежни мигове от лятото Лиляна пое по пътя, който водеше извън селото. Беше решила да се поразходи. Наблизо се простираха лозята. Грижовни стопани събираха натежелия плод. Отдадена на своите мисли, не усети кога  се бе отдалечила от селото. Пред нея се оказа сметището. Недалеч, нещо се размърда. Животно - помисли си тя. В следващия миг, пред нея, в цял ръст, застана  човек. Краката й се подкосиха. Дори нямаше време да си помисли какво можеше да й се случи.
- Накъде си тръгнала? - попита странникът.
Едва превъзмогвайки себе си, момичето събра кураж и отвръна:
- По работа!
Остана прикована на място от поглед, който я гледаше в упор. Очите на странника имаха  особено излъчване. Несравнимо зелени,  по-скоро те смущаваха отколкото да всяват страх и ужас.

*
Изминаха няколко дни. Някакъв вътрешен смут беше нарушил равните делници на Лиляна. Срещата на бунището, несподелена с никого не излизаше от ума й. С всеки изминал ден си задаваше все повече и повече въпроси. Този неповторим зелен цвят непрекъснато се появяваше пред очите й. С какво я впечатли този човек? Един любовен трепет нямаше да бъде новост за нея. Душата й беше усещала подобно нещо. Имаше приятел и нищо не застрашаваше връзката й с него. И въпреки всичко, съдбата накара я накара да трепне пред страннка. Защо? Какво подклаждаше онова чувство, което я караше да мисли за него? Не можа да устои на многобройните въпроси, които се въртяха в главата й. Без да знае на къде да поеме излезе от дома си.
  Казват, че няма случайни неща. Срещата на сметището с девойката не остана безлична и за Иван, който в селото наричаха скитника. Сплетените на плитки дълги коси, дързостта на поведението й - скрила нещо недоизказано, преобърнаха дните и нощите му. Някаква магическа сила го връщаше към онези години, в които душата му за първи път бе усетила странния зов на привличането. Мълчалив и самотен, бавно пое пътя към селото. Там, обикновено, отиваше рядко. Но сега... в гърдите му напираше необяснимо желание да я види. Закрачи уверено по утъпканата пътека. Когато влезе в селото нямаше голям  избор къде да отиде, освен да влезе в кръчмата. Оставаше му да пресече площада и както винаги да изненада  нейните постоянни посетили.
Изведнъж като, че ли  нещо парна сърцето му. Срещу него, замислена, навела глава, вървеше тя. Иван запази самобладание... Тя така и не повдигаше глава. Ще го види ли? Спряха един срещу друг на дъх разтояние.
- Ти тук?! - едва чуто пророни девойката.
- По работа и аз!!  Търся те. - каза странникът и сам се изненада от неочакваното откровение.
Лиляна не можеше да откъсне поглед от тези зелени, зелени очи. Мигът й се стори цяла вечност. Задържа погледа си още малко като прикована, вдигна високо глава и безмълвно отмина. Отметнатите й плитки неволно докоснаха рамото на странника. И той не се обърна. Разминаха се. Но съдбата отново сложи своя знак.
**
Дните и  нощите се сляха за Лиляна. Мислъта неуморно търсеше  нещо.
- Бабо, знаеш ли нещо за странникът, който  живее на край село? - попита  тя веднъж баба си.
- Странникът ли? Онова младото момче?!
- Да!
- Спомням си, преди години, неговата баба  живееше в тази  същата къща, на края на селото. Тя бе в вдовица. Много хора  ходеха при нея да си леят куршум, да им бае, или да им гледа. Но това не се приемаше от всеки като нещо нормално.  Говореха какво ли не за тази жена, макар че не бе лош човек. Странна беше. Сина й се премести града. Устрои живота си там. Това  момче - внукът й сега живее в самотната къща на баба си. Рядко го виждам в селото. Вижда ми се тъжен, не знам защо?! - въздъхна  въздрастната жена.
     Лиляна разбра, че този човек не бе опастност за нея. Убедена беше, че не може да я нарани. Дали това е любов?! Досега у приятеля си бе срещала подкрепа и спокойствие, но никога онази искра като в очите на странника,която я  караше  я да се чувства необикновено. Някакво необяснимо и властно чувство изпълваше гърдите й. Правеше нея светът около нея по-различен. Това чувство бе обсебило цялата й същност.

     Някъде в старата къща Иван стоеше самотен и мислите му непрекъснато го отнасяха към нея.  Душата му бе иживяла една изминала любов. Именно болката по нея го бе довела  тук, в старата къща на баба му.  Сега това чисто и нежно момиче с нещо го привлече. Душата му бе неспокойна.
    Дните се редяха. Лиляна трябваше да отиде в града. Побърза да свърши работата си. Нямаше търпение да дочака автобуса за връщане, качи се на другия,  който отиваше в близките села. Привечер, тя слезе на километър от селото. Пред нея се простираха огромните житни поля, а зад нея единствено пътят я разделяше от лозята. Неочаквано в далечината пред нея видя Иван. Сърцето й заби лудо. Стоеше неподвижно и не смееше да помръдне. Когато той застана пред нея, като че ли земята под краката й се разлюля.
- Добра среща! - продума Иван.
Тя не беше в състояние нито да го чуе, нито да отвърне. Нещо неудържимо ги теглеше един към друг. В тази съдбовна тишина, в простора остана само птичата песен...
Денят бавно отстъпваше на нощта. Някъде в привидното спокойствие на полето се раждаше една тайна. Единствено небето бе свидетел.  Какво щеше се случи по-нататък, само съдбата знаеше...

хех, добре! Радвам се, че се поспряхте при мен.
Историята, обаче, е измислица.

Много е вярно това, което казва подписа!

Кефи се на Джъстин Тимбърлейк, ако не се лъжа.

5 мегапиксела 
Ето един мой разказ:

           Има една легенда. С времето, все по-малко остават хората, които я знаят.
  Някога, в едно балканско село, живеел  младеж на име Добри. Хубав бил.  Много моми се заглеждали по него, но така и на никоя не отвърнал. Някои казвали, че си имал изгора, защото са го виждали нощем да отива на чешмата, но с кого се срещал, никой не можел да разбере.
   Замислен и самотен  ходел Добри. Често го виждали сам в дърводелницата му. Мълчал и работел, работел и мълчал. Коя ли мома е била легнала на сърцето му?
    - Изгора си има  - подхвърляли закачливо ергените и подминавали работилницата .
    Добри все не можел да забрави онова, което  бил преживял.
       Една вечер, решил да се разходи. Всички врати отдавна били залостени.  Нещо напирало в гърдите на момъка. Искал да се полюбува на пълната луна. Тръгнал към края на селото. Край чешмата, където овчарите напивали водата на малките моми, там, край същата чешма, момъкът се стъписал!? Не можел да повярва на очите си! Девойки, от хубави по-хубави, разплитали косите си! Една от тях греела като звезда! Привидение или самата звезда-Вечерница била - не знаел Добри?! Завъртели се момите, хоро завили. Въртят се, а той не знае къде е. Оплела го Звезда-Вечерница с дългите си руси коси.
    - Зефира е, момко! - прошепнала му една от момите - Най- личната е.
   Чули се първи петли. Като в утринна мъгла изчезнали девойките. Останал сам момъкът. Осъмнал на чешмата. От тогава, всяка вечер излиза извън селото, но  ни вода напива, ни китка взема - не поглежда други моми. Няма я Зефира...
    Дошло отново пълнолуние. Тръпнел Добри. Какво ли можело да се случи? И като в красива приказка, хубавите девойки  отново се появили. А сред тях, като звезда-Вечерница - Зефира танцува. Танцува, но все не може да го докосне. Заобиколили го девойките.
  - Залог, момко, залог е нужен! Ако искаш Зефира, мисли! Любов даром не се дава.
Развъртяли се девойките, затанцували, увлекли Добри и изчезнали с песента на първите петли.
    Прибрал се момъкът в селото. От тогава все огрижен го виждали неговите акрани. Майсторял нещо в работилницата, майсторял и мълчал.
    И в това мълчание изплувал разказът на старите жени:  "Имала Зефира своя изгора. Любила личен ерген. Хубостта и любовта им, стигане нямали. Но - тръгнал момъкът с една хайдушка дружина, тръгнал и повече никой никъде не го видял.
    Изгоряла душата на Зефира. Обхождала хайдушките пътеки, докато не попаднала при самодивите. Това били девойки с обречена съдба. С песни омайни и танци - търсели ключа към своето щастие."
    Увлечен в мислите си, Добри,  не усетил как от тази обречена красота, ръцете му сами започнали да ваят подаръка. "Невиждан, нечуван - лъжица ще бъде" - повтарял си той и нареждал цвете до цвете по писаната й дръжка. "Не за гозба, за мяра да бъде - мяра нежност, мяра обич, любов, доброта, мяра гордост и преклонност! " Мислел си момъкът, а лъжицата ставала от хубава по-хубава. Нямал търпение кога ще дойде следващото пълнолуние...
    Легендата се губи някъде между многото разкази. Тези, които я знаят, разказват, че красотата и мъдростта победили. С решителност, всеотдайност, труд  и търпение любовта на Добри спечелила Зефира.
   По-нататък, разказът за тяхното щастие  изтънява между годините. Легендата мълчи.

някакви смъкнати дънки, туника на раета и елече

7.6 хДДД

Ще кача и някое друго мое стихотворение, ако нямате нищо против:

Тихо е. До болка тихо е.
Нощта потъва в мрака.
Без теб така е пусто...
Само моето сърце
тупти - за теб! ...и чака...
Няма те.
Отдалечаваш се...
Остава тишината...

Няма те!
Тихо е.
Шепотът на спомените
ме гали в самотата.
Напусто търся те навсякъде,
запалила свещица в мрака...
Няма те,
не чувам стъпките ти...
...само вятъра в листака,
сякаш ми говори.
Сърцето ми е онемяло.
Тишината... проговори.