на 19 съм!

еми не е така..нали виждам по начина ти на писане..ама не искам да коментирам..безмислено е.. предпочитам -

Здравейте. Пиша ви, защото не знам какво да правя вече… Всичко толкова ми дотегна и реших просто да споделя някъде. Може и да получа доста критики, знам, че ще се случи, но все пак ще споделя… Просто за да ми олекне.

Та проблемът не е само един…

Много съм разочарована от хората като цяло… Хората, които ми се пишеха за “приятели”, ме зарязаха, защото се оказаха едни долни двуличници и използвачи. Някои от тях аз ги зарязах, защото сама видях какви са. Бяха с мен, когато имаха нужда, а иначе все едно не съществувах за тях, използваха ме, но аз бях с тях колкото да не съм сама…

Впоследствие разбрах, че по-добре да съм сама, отколкото с хора, които ме карат да се чувствам така… А и те и без това ме зарязаха, когато вече нямаха нужда от мен. Много ме предаваха… Предаваха ме хората от които на-малко съм очаквала, че може да ме предадат. И на никого не му пукаше какво ми е, в днешно време всеки гледа само да те използва, а после ти се подиграва зад гърба за благодарност. Ужасно много съм наранена от тези предателства, вече на никого не смея да се доверявам. Не искам пак да страдам… и сега съм сама, просто човек свиква да е сам. Аз цял живот се чувствам сама, независимо какви хора са около мен.

Чувствам се така, защото нито един от тях не можа да ме разбере наистина. Родителите ми уж са най близките ми хора, ама и те не ме разбраха, всъщност те са хората дето най много не ме разбираха и хората, които най много ме съдеха.

Не ми е позволено да плача, нито да се вайкам, защото знам, че ще стават скандали пак, ако реша да споделя с тях как се чувствам… Според тях трябва да стискам зъби и да не се оплаквам, и да трая.

Никой не ме разбира… Не разбира как се чувствам аз. Никак не ми е леко. Много често се чудя, защо хората станаха толкова озлобени… Толкова лоши едни към други. Животът стана просто ужасен… Вместо хората да си помагат, забиват си нож в гърба един другиму…

Другият проблем е, че съм доста чувствителен и раним човек, не мога да кажа, че съм като останалите… А и съм срамежлива и трудно завързвам разговори, което е ужасен проблем за мен…

А за любовта да не говорим… Досега нито едно момче не можах да срещна, което да може да ме разбира и обича истински. Само на идиоти и неподходящи попадам. Вече се отчаях дали ще мога да намеря някой свестен и истински. Винаги съм си мислела, поне приятел да имах, щеше да ми е достатъчен, само да може да ме разбира. Тогава всички останали приятели няма да са ми нужни. Имам нужда поне от един човек, който наистина да е с мен, и да ме подкрепя. Не знам дали някой ден ще го намеря обаче. Та това е моята изповед, поне ми олекна…