Когато спомените превземат цялото ти същество

moni4ka_21 · 2011-07-12 10:29:39

Здравейте. Това е новата ми историйка, любовната история е измислица, но мястото и останалите случки са напълно реални. Запазила съм мястото в тайна, но съм го описала точно, така че няма да се учудя ако някои от вас го разпознае. Както и да е. Надявам се да ви е интересно

Някога запитвали ли сте се какво трябва да правите, когато всичко, което сте чувствали като свое вече го няма? Когато сте били там, където най-сетне сте се чувствали на място, но много скоро ви изтръгват от там и отново сте принудени да живеете безличен живот? Тогава как трябва да продължите живота си?
Това бяха мислите ми през целия път за вкъщи. В горещия автобус, облегнала се на гърба на най-добрата си приятелка, надула музиката докрай се опитвах да не плача, наблюдавайки дърветата, които се редяха едно след друго. Знаех, че може никога повече да не видя моя рай, че си отивам завинаги. Винаги мислех най-лошото, а в този случай мислите ми ме изпълваха и изгаряха отвътре. Никога не бих повярвала, че ще бъда толкова разчувствана от такава случка. Че ще се опитвам да преглътна горещите сълзи, които напират в очите ми, защото ми липсва едно място. Приятелката ми се размърда и отворих очи. Поредната тъжна песен на мп4-та ми свърши и Елена проговори:
- Хей, какво слушаш? – опитваше се да звучи жизнерадостна, но знаех, че и на нея и беше тежко.
- Нищо интересно. Не би харесала музиката. – усмихнах й се нежно, тя кимна и отново се обърна с гръб, за да може да се подпрем една на друга. Замислих се дали и на нея това подпиране и беше нужно по-скоро психически, отколкото физически. На мен ми беше по-лесно да приема реалността ако тя бе до мен. В момента бях пропита с болка и знаех, че това ще продължи още дълго време. Представих си се вкъщи, как лежа на леглото, обърнала гръб на цялата стая,плачейки тихо. Оставих една сълза да се търкулне по бузата ми, не можех да я задържа. Видях отражението си в огледалото. Затворих очи, не исках да се гледам. Пред мен изникна картината, когато пристигнахме. Най-сетне цялата група слезе от автобуса след дългото пътуване. Всички си говориха и оглеждаха хижата. Стара постройка, но не изглеждаше занемарена. Изглеждаше приветлива и голяма. Пред сградата имаше голяма циментирана поляна, от едната и страна тревно игрище за волейбол, а от другата, високо място със свежа трева и изпъстрено с цветя. Имаше място за огън до малка, допълнителна постройка. Още с първият поглед не ми се стори нищо особено. Усетих мястото много спокойно и хубаво, но все пак нищо повече. Засега. Усмихнах се и отворих очи. Само ако тогава знаех колко много ще ми липсва това място. Не исках повече да си спомням, болеше ме. Плачеше ми се. Колкото и лигаво да звучеше, исках да плача, исках да се върна там и да остана завинаги. Когато отново затворих очи пред мен изплува лицето на човека, когото се опитвах да изгоня от мислите си. Георги. Той бе главен готвач в кухнята на хижата. Отворих рязко очи в отчаян опит да предотвратя това, което ще последва, но не можех да избягам от себе си. Наблюдавах дърветата, които се редяха пред мен, но не ги виждах. Пред мен се изобразяваше съвсем различно нещо, независимо дали очите ми бяха отворени, или затворени. Виждах себе си и Елена, стояхме на малкото възвишение, близо до мястото за огън. Бяхме по къси гащички и с вдигнати потници. До нас се търкаляше шише с плажно масло, очилата на Елена и мп4-те и на двете ни. Бяхме легнали на тревата и се наслаждавахме на топлите лъчи на слънцето, което нежно ни галеше и оставяше парещи следи по телата ни. Изведнъж се чу шум на мотор. Изправих се рязко, защото се стреснах от звука. Пред мен се откри голям зелен мотор Yamaha , които бързо се движеше по циментираната поляна, каран от висок мъж с бяла шапка, черна тениска и черно долнище на анцунг. Беше изправен на него и умело го управляваше. Прекоси бързо циментираното пространство и спря возилото до вратата за кухнята, която беше точно до тази за столовата. Веднага щом слезе от мотора, красивият мъж се отправи към една маса, на която стояха трима едри мъже. Здрависа се и с тримата и седна на стол до тях. Беше с лице към мен, а аз ясно виждах всяка негова мимика. Носеше очила, имаше тънки извити устни, които често се разтягаха в голяма, красива усмивка. Малка, набола брада и няколко трапчинки. За момент се очудих, че виждам толкова ясно, но нямах нищо против. Този човек ме привличаше по много странен начин.

Yov1ty · 2011-07-12 14:18:56

Много е хубаво ^^.Нямам търпение за продължението !

happy girl · 2011-07-12 14:43:14

И на мен ми харесаа <333

#1 2011-07-12 10:29:39

Re: Когато спомените превземат цялото ти същество

#2 2011-07-12 14:18:56

Re: Когато спомените превземат цялото ти същество

#3 2011-07-12 14:43:14

Re: Когато спомените превземат цялото ти същество

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook