Спомени

VseSokolka · 2011-05-31 19:39:57

Знаете ли, някога познавах едно момче. Или то познаваше мен, не знам кое е по-правилно, макар че ми се струва, че нито един от нас не познаваше другия в истинския смисъл на думата. Предполагам, че се догаждахме за някои от нещата, които се криеха в нас, но никога не се осмелихме да си споделим. Понякога имам чувството, че стана вчера, понякога - че се случи преди много, много години. Сега от това, което ни се случи, не остана много – само прашни спомени, извадени като от някой стар албум; вълшебни моменти с дъх на летен дъжд, крадени усмивки, споделени с погледи през рамо… Всичко друго избледня така, както мастилото избледнява на хартията през годините, както образите от старите фотографии изчезват с времето и както ненужните неща постепенно се забравят и потъват в меката мъгла на забравата. Останаха само далечните усещания за една незабравима есен, колкото далечна, толкова и близка. Не е никак лесно да забраниш на сърцето си да чувства, все едно да лишиш птиците от свободата на полета им. Да затворя в златна клетка чувствата си от един вълшебен свят беше най-трудното нещо в живота ми, защото дори и златната клетка, изплетена от цветовете на дъгата, не е примамлива за усещанията и мечтите, които са свикнали да виждат единствено безкрайните слънчеви поля на независимостта и свободата. Понякога се питам дали наистина съм успяла да забравя всичко, което е било непосилна болка за мен. Изследвам душата си, но не откривам нищо повече, освен безкрайна пустош от неясни образи. Напоследък обаче започвам да получавам проблясъци, спомени от стари сънища, частици от един неподреден пъзел и се питам дали не е време да избърша прахта от душата си и да събудя утрото на онзи вълшебен живот, който изпуснах отдавна. Страхувам се и сигурно има от какво. Не зная какво се крие в дълбините на сърцето ми, защото ми е трудно да погледна назад и да се срещна с миналото си, защото там някъде, сред мъглата, сред пустинята, са неговите очи. Само тях не успях да забравя, въпреки всичките си усилия. Те бяха вълшебният спомен, ключът към тайната врата, алеята, която можеше да ме изведе от лабиринта... Виждали ли сте небето малко след като слънцето за пръв път е докоснало с лъчите си хоризонта? Такива бяха неговите очи – светлосини, зеленикави, с тъмносини преплитащи се нишки в тях; сякаш парченца сребро плуваха в необятен натрапчиво син океан; сякаш слънцето грее в тях, сякаш лъчите му огряваха душата му... Усещали ли сте полъха на вятъра на заздрачаване, когато звездите излизат за своята разходка по небето? Такова излъчване имаха очите му – сякаш вятърът те пронизваше през тях. Понякога имах чувството, че луната се къпеше в дълбините на прозрачната феерия от синьо, зелено и тюркоазено; цветовете, които се преливаха във вълшебна игра в погледа му. А този поглед те изгаряше със студенината си, покоряваше с една необяснима власт и те караше да тръпнеш в сладка неувереност... Никога на земята огънят и водата не се сливаха в едно, но в очите на това момче всичко беше възможно, а аз имах чувството, че ако го погледна и задържа очите си върху неговите, ще видя един нов свят – светът, за който мечтаех, който бях убедена, че той може да ми подари. Виждах безкрайните житни поля, огрени от топлите златни лъчи на залязващото слънце, невероятно синьото необятно лятно небе, капчиците роса, покапали по свежите цветя като мед в пролетното утро…
Това остана от сякаш безконечните моменти, които преживяхме заедно; от несподелените мисли, от неосъществените желания, от скритите погледи и от несбъднатите целувки. Не знам дали си струва да се обърна, да го потърся с поглед, да усетя вятъра и слънцето в очите му... Питам се дали са останали същите, дали в тях се крие онзи странен безбрежен огнен пламък, дали е запазил в себе си онази сила, която имаше преди, дали още ме помни. Дали наистина още помни момичето, което мечтаеше да тича вечно сред полята от щастие и вярваше, че той ще може да й го даде... Есента идва, усещам, че не е далеч. Чака ме дълъг път – пътят на спомените, на несбъднатите сладки мечти и на забравените копнежи. Виждам как слънцето залязва и чакам момента, в който звездите ще изгреят, а розовото, останало от залеза бавно ще избледнее. Тогава луната ще изгрее, обливайки света в сребриста светлина, а в нощта сенките ще станат черни като гарвани. Тогава ще се обърна назад и ще потърся онези пленителни очи, в които луната се къпе и в които живее слънцето…

bl@ck_c0c@!ne · 2011-05-31 19:54:07

ехх тия очи..Много е красиво

xx_Mimi_xx · 2011-06-01 09:23:11

Харесва ми. :) Браво !

VseSokolka · 2011-06-01 12:20:34

Благодаря

melani_54 · 2011-06-18 15:42:02

страхотно е

happy girl · 2011-06-18 16:18:40

По много красив начин е описано!! Браво!! ^^

kotenceto_998 · 2011-06-18 16:27:23

По много красив начин е описано!! Браво!! ^^

(y)

#1 2011-05-31 19:39:57

Re: Спомени

#2 2011-05-31 19:54:07

Re: Спомени

#3 2011-06-01 09:23:11

Re: Спомени

#4 2011-06-01 12:20:34

Re: Спомени

#5 2011-06-18 15:42:02

Re: Спомени

#6 2011-06-18 16:18:40

Re: Спомени

#7 2011-06-18 16:27:23

Re: Спомени

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook