И ангелите плачат...

evil_psihopat · 2010-11-23 09:36:45

Ами дано ви хареса ^^

Навън бе прохладна утрин. Стоях под стария дъб в градската градина, а птиците пееха над главата ми. Златните лъчи на слънцето се прокрадваха измежду прашните листа на дъба се вплитаха в косите ми, после плъзваха по ръцете ми и се приземяваха върху белия лист пред мен, на който пишех поредното си стихотворение. Писател-аматьор – това бях аз, за сега...но един ден знаех, че ще стана истинска писателка!
Приятния шум на реката ми действаше доста успокояващо. Толкова монотонен и приятен. Птиците пееха, сякаш щастливи, че пролетта идва. Приканваха листата на дъба във весел танц, а рекичката все едно им тактуваше.
Сред тази чудна картина, аз видях нея. Онова ново, странно и чудновато момиче с къдрави коси, с цвят на мед и кехлибар, дори биеха на леко червено и с големи и влажни, стъклено-зелени очи; бледорозови, сякаш повехнали устни и пепеляво-бяла кожа. Всъшност бе красива, изящтна, за разлика от мен. Аз...хм, аз не бях от първите хубавици...нямах нищо, с което да се отличавах от масата хора. Е, ще се опиша на две, на три: нормално телосложеие; кестенява, права, свободно падаша коса; пъстри очи, бяла кожа...общо взето – скука. Дори можех да спестя тези редове, но...
Та да се върнем на момичето...
Тя седеше на онази проядена от времето, изгнила пейка, точно срещу мен. И рисуваше. Рисуваше с резки движения на една дървена дъска с размерите на един обикновен блоков лист. Сякаш рисуваше емоция, но не показваше никакъв трепет, никакво въодушевение. Без чувство. Сякаш тя живееше в картината, не в този свят и влагаше всички емоции именно там.
Знаете ли...тя не ми бе никаква, но ме заинтригува. И то доста. Именно, затова реших да се запозная с нея. Огледах се наляво, после надясно и се уверих, че никой няма да ме види, че седя до нея. Аз това и исках. Затворих тетрадката пред себе си и я стиснах пред гърдите си. Бавно се приближих. Когато вече бях на около 1 метър разстояние се осмелих да я поздравя.
- Добър ден. – бях необикновенно дружелюбна.
Навлязох под сянката на дървото, и седнах до нея. Тя спря да рисува и тръгна да става.
- Не, чакай... – дръпнах я за черната рокля, която носеше. Тя се обърна бавно към мен и ме погледна хладно. – Аз...ъм...как се казваш? – попитах. Тя ме изгледа отгоре-додолу, сигурно прецени, че не съм заплаха и седна до мен. Стоеше неподвижо, погледа и бе безизразен – като восъчна кукла. Дори...човек би казал, че е восъчна кукла, ако не я бе видял да се движи. Настъпи тишина. Стана ми неловко. Кичура коса падащ пред лицето ми, го пригладих зад ухото си.
- Ами аз...такова...казвам се...
- Аз съм Елира. – обърна се към мен и...май се опита да се усмихне. – Елира Корвин. Приятно ми е.
- Аз съм Минна. И на мен. – и настъпи тишина. Неочаквано тя проговори отново:
- Хубав ден, нали?
- Предполагам...грее прекрасно сл...
- ...само да го нямаше това слъце. – подсмиха се леко. – Ти... – обърна се към мен. Малко се стреснах. – Защо се опитваш да говориш с мен?
- А не трябва ли? – обърках се.
- Повечето хора ме отбягват, затова.
- Аз мисля, че си интересна... – заявих.
- Интересна, казваш...хм... – отговори замислена Алис. - ...интересна...
- Дори...мисля, че ако ми разкажеш нещо за теб, ще набавя добър материал за статията си. Аз...пиша в училищния вестник. Мисля, че хората, ако знаят нещо повече за теб няма да те отбягват и може дори да си намериш приятели... – тя извъртя глава към мен - ...Ъм..така де...ако си нямаш...приятели. – бях наивна и малко глуповата. Е, нормално за моята възраст.
Настъпи отново мълчание. Паркът опустя. Птичките сякаш замлъкнаха, реката затихна, слънцето се скри зад един облак. Не минаваха хора. Гробна тишина. Отвреме-навреме лек, топъл ветрец полюшваше моята тънка, безформена коса, а нейните перфектни букли трепкаха едвам-едвам.
Тя остави картината настрани, но така че погледа ми да не може да стигне до нея. Положи бледо-пепелявите си ръце в скута си. И отново тишина....
След малко...започна да говори…
Първа част
ПОЛЕТА – ...И ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО
- Датата бе 23 септември, 2005 година...
- Ъ, как? Но ти...ти изглеждаш...та ти може да си ми съученичка!!!
- Ще ме оставиш ли да започна? – отсече троснато тя.
- Ъ, да...извинявам се...
- Тогава беше един от малкото прохладни и приятни дни. – аз се зачудих какво точно става, но след това извадих Мр3-ката си и започнах да записвам това, което тя говореше. - 23 градуса, лек ветрец и нито едно облаче в небето.Чудесно време...като се имаше предвит, че средната температура бе около 40 градуса. Излязох от вкъщи като заключих входната врата. Проверих наистина дали съм я заключила и след като се уверих, бях напълно готова да тръгна към летището. Там трябваше да ме чака баща ми. Тогава щях да ходя при леля ми (сестрата на баща ми) в Липцинг, тъйкато тате бе бизнесмен и е много зает.
Бях си облякла една червена блузка с къс ръкав, надолу черен анцук, в ръка носих горнището му, черна шапка на главата през дупката, на която бях премушила медено рижавата си, чуплива, почти на букли, коса. Бях преметнала през рамо една раничка, в която носех най-потребното за полета, а след мен влачих един оргомен червен куфар.
- Хей...извинете, господине! Тук! – махнах с ръка на едно такси. Шофьора спря точно пред мен и ме изгледа странно (не, че ме интересуваше, де) Той беше така не любезен и не ми помогна да си кача куфара в багажника, затова аз реших да го подсетя. Е, човекът излезе и ми помогна, но все пак бях твърдо решена, че бакшиш той нямаше да получи.
Колата тръгна. Забелязах, че днес улиците са необичайно оживени. Навсякъде имаше хора и естествено – големи задръствания. Това беше една от причините, поради които, взех втория полет.
Пристигнах на летището. Заоглеждах се наоколо да видя баща ми, влачейки трътлестия куфар след мен.
- Ъх...м, извинете... – блъснах се в един човек, а той...изгледа ме на кръв все едно кой знае какво съм му направила. Притесних се и сведох глава като си проправях път из тълпата на летището. Така продължавах да търся тате. Изведнъж телефона иззвъня....

Ако ви хареса ще пусна продължение... =)

Jumbie_483 · 2010-11-23 13:32:52

Много интересно ми стана
Пускай продължение

smilexgirl · 2010-11-23 15:38:02

Некст!

evil_psihopat · 2010-11-23 16:42:49

Изведнъж телефона иззвъня.
- А...тате... – промърморих си като изправих куфара до мен и вдигнах:
- Ало! – чу се нервния глас на баща ми
- Ъм...тате?
- Къде си!? – кратък и остър въпрос от негова страна
- Ами виж – почнах аз - ...би трбвало да съм на летището....нааа...ъъъ... – заогледах се да видя точно съм – Чакай, само един момент – сложих куфара да легне и се качих върху него, за да мога да видя през тъплата от хора. – Ами аз съъъмм...
- Къде?!
- Майк! Спокойно! – скарах се на втория си баща.
----------------------------------------------------------
- Втори баща? – попитах заинтересовано.
- Всъщност, да...той ми беше доведен баща. Истинския ми татко починал като съм била на 4 годинки, нямам много спомени с него, така че, колкото и лошо да звучи – не усещам липсата му. Майка ми се е оженила повторно година след това, когато съм била на 5, за Майк. Да..и оттогава аз го обикнах като свой. За жалост...три дни след тринайстия ми рожден ден майка ми почина. Тогава все едно, че света ми рухна! Някакъв пиян шофьор... От онзи ден нататък аз останах само с Майк. Все пак бях щастлива, защото както казах – обичах го като свой. Той мразеше да го наричам по име. Предпочиташе „тате”. Наложи се да свикна да му казвам „тате”, но когато се ядосах се изпусках и го наричах по име. Това го дразнеше. Но да не се отклоняваме...
-----------------------------------------------------------
- Елира...нали сме говорили за това!
- Ъ...да тате, извинявай. Но ти просто ме изнерви. Ама както и да е. Аз съм близо до гише 23.
- Добре, чудесно. Близо съм. Ей сега идвам. Ти стой там, чу ли?
- Да, да... – казах отегчено
- И не мърдай!
- Разбрах де! – но преди да кажа това се чу едно „Тъъъът” Хм, спомням си, че той имаше навика да ми затваря телефона преди аз да му кажа чао. Това пък мен ме дразнеше особено, но никога не му го казвах. Знам ли защо...?
Слязох от червения си куфар и се почувствах все едно съм „потънала” в морето от човешки тела. Може би, защото не бях от най-високите. Някъде...164-5см. Тате понякога ми казваше Малчо...или в най-лошия случай – Фъстък.
Чаках, чаках...реших да седна върху куфара. След 15 минути чух гласа на баща ми.
- Лиии!
Леко се стреснах. Станах рязко, проточих врат над хорските глави и изострих уши. Видях го как тича през тълпата.
- Ехооо! – замахах с ръка и пернах шапката на една жена на около 50 годишна възраст. Тя ме погледна на криво.
- Оу...извинявам се. – погледнах я уж на бързо, но след веднага върнах погледа си върху нея. Още помня как изглеждаше...косата и бе бяла...наистина бяла. Кожата и беше с тонове пудра и руж. Носеше старовремска рокля и червено червило. Типична лелка, която не иска да остарее. Повдигнах погледа си малко по нагоре. Очите и! Бяха...сини...светло, много светло сини и накакси...зловещи. Цялата потръпнах. Аз гледах право в очите и...не можех да помръдна. Толкова сини, толкова дълбоки...толкова преживяли, очи криещи куп тайни. За момент ми се прииска да разбера какви точно са тези тайни. Тя се усмихна леко накриво, всякаш знае нещо. Нещо за мен. Това ми се стори плашещо. Отново тези студени вълни ме обляха цялата.
- Ли! Момиче! Чуваш ли ме! – чух гласа на татко ми, който ме викаше. Извъртях рязко глава в посока на гласа. – Полета! – дойде Майк задъхан.
- Ъ...тате, една жена... – обърнах се отново да я видя но нея я нямаше. „О боже!”, помислих си. - „ Та тя преди секунди беше тук!”
- Каква жена?! – учуди се баща ми като погледна зад гърба ми
- Ами...всъщност...забрави. Та какво казваш за полета?
- Полета!!! О, вярно! Бързо, че...о боже! Имаме 5 минути! – задърпа ме той.
- Не, не...тате, чакай... – той се спря – Виж...имаме пет минути. Помисли малко. За това време няма да можем да минем през всиките проверки, които ще ни правят и да не изпуснем самолета. Но ако искаш ченгетата да тичат след нас...ок, давай да вървим. Но в пандиза искам самостоятелна килия.
- Хм... – почеса се по брадата – права си.
- Разбира се... – промърморих – А сега ела да седнем в някое кафене. Следващия полет е точно след – погледнах си часовника – един час. Има какво да си кажем за този един час.
- Всъщност...час и половина. – поправи ме той като седнахме в едно от кафетата.
- Ок...може и да подремнем на някоя пейка на летището.
- Хаха... – разсмя се той. Замислих се...откога не бях чувала смеха му. Този благ, заразяващ и звънлив смях. Исках още да смее. Да не спира. – Ей, какво ти има? – стана сериозен.
- Аъмм... - изкара ме от унеса ми. – Бях се замислила над това откога не съм те чувала да се смееш. – бях изкренна.
- Ами... – въздъхна той, сякаш не искаше много да говорим по тази тема. - ...нали знаеш, доста съм зает и през последните няколко месеца въобще не сме се виждали. А пък...и случката с майка ти... – той видя, че се натъжавам. – Хей... – прошепна – малчо, недей така. Я се усмихни. Еееехооо... – аз леееко се усмихнах. – О, я виж, изцапала си се точно тук. – и посочи тениската ми. Аз се навдох да видя къде съм се изцапала и в този момент...
- Ох... – цапна ме по наслето – Хахаха... – засмях се, след което и той. Хм...винаги минаваше този номер, колкото и пъти да ми го правеше.
- Браво, така е по-добре...а междудру...
- Добър ден, какво ще желаете. – прекъсна ни една от сервитьорките с лигав тон.
- Добър ден. Ами аз ще желая едно кафе...фрапе, с повече мляко мляко. А ти? – погледна към мен.
- Ами...бира... – казах със самодоволна усмивка. Беше ми любопитно как ще реагира. Помислих си, че би трябвало да ми дава да пия бира. Все пак – бях на 17!
- И един сок моля... – направи се, че не ме е чул.
- Доообре...– ухили се мазната сервитьорка. – А какъв да бъде сока?
- Какъв да бъде? – повтори Майк като се обърна към мен.
- Портокал... – казах тросното.
- Добреее, ъъ и...една вода. – добави към поръчката след мен, баща ми.
- Това ли в вскичко?
- Да, балгодаря.
След 5 минути сервитьорката доприпака заедно с поръчката. Поставиха сока пред баща ми, а кафето пред мен. А водата...нея хич я нямаше.
- Ъъъ...ще ме извините госпожице, но...къде ми е водата... – тя погледна тъпо... – Нали разбирате – говореше татко ми като разменяше сока с кафето - ...ъм, бихте ли ми донесли водата, която поръчах.
- Ааа...да, съжалявам...нова съм, нямам опит...
- И мозък... – промърморих като се отдалечи на около 10 крачки, а тате се засмя.
Е най – сетне ни донесе и водата.
- Благодаря – каза татко ми и до тук разговорите свършиха. Поне за мен. На баща ми му звънна телефона. Обаждаха му се от компанията, а това означава – 2 часа „неотлоооожни” и отегчаващи разговори. Той знаеше, че на мен никак не ми харесва това и ми направи една физиономия, която значеше „Нямам избор, какво да се прави.” Да...виждам една и съща физиономия от 5 години насам.
Следващите минути приминаха в мълчание от моя страна.
- Всички пасажери за полет номер 2332643 до Берлин да дойдат на гише 32, моля. Повтарям...пасажерите за полет номер 233... – обади се някаква жена по говорителя. Говореше все едно носа и е запушен. Толкова провлачено изказваше думите, че кънтящия и из цялата сграда дразнещ глас, накара 3 косъма от косата ми да побелеят! След като повтори това съобщение за десети път, татко ми затвори телефона.
- А, то станало време!
- ДА! Представи си!
- Ли...съжалявам миличка, но...
- Да, тате, разбирам те...
- Наистина ли...
- М...хайде да вървим, че ако и този полет изпуснем няма да издържа! – отклоних темата. Татко ми кимна глава в знак на разбирателство и взе куфара.
Минах през всички проверки и дойде време да се разделяме. Той баща ми...много краен човек си падаше. Изпадна в странно състояние. Все едно е дошъл края на света с моето заминаване.
Хм...сега като се замисля...Ако знаеше какво щеше да ми се случи през това време, докато ме няма...нямаше да си помисли да ме пуска където и да било. Или...въобще аз, ако знаех...никога нямаше да тръгна. И така...с този полет, с тази крачка, която направих...така започна с една дума - всичко!

Сега обработвам и 2-ра част ;d

little_baby · 2010-11-23 18:35:07

Много е хубаво и супер дупер интересно < 33

smilexgirl · 2010-11-23 19:00:32

ннннНЕКСТ! (f)

audrey · 2010-11-24 08:58:40

Хареса ми - чакам още

smilexgirl · 2010-11-24 13:19:07

Хайде още дее ; (

evil_psihopat · 2010-11-24 13:25:23

Част втора
ЕЙ ТОВА Е ЛЕЛЯ!

- 23 А, 23 А, 23 А – мърморих аз, докато търсех мястсото си – 23 А, 23 АааААА ОъХ!!! – и докато блеех се спънах в чантата на някаква лелка. – Извинете госпожо, - говорих троснато, докато се изправях –...средата на пътеката не мисля, че е най-подходяшото място за... – погледанх я. О боже! Това беше...беше...онази петдесет годишна лелка, на която по-рано пернах шапката. Защо пак тя? Света толкова ли тесен беше? Или на мен така ми се струваше?
------------------------------------------
- Хах...и аз съм имала такива моменти...хаха... – прекъснах Елира, без да искам.
- Кхъм, кхъм...
- О, а да...извинявай.
- Та...
------------------------------------------
...Тя извърна леко и бавно глава към мен все едно беше на механизъм. Погледна ме...или по-точно - прониза ме със синия си поглед. Аз се сепнах. Преглътнах звучно и казах тихичко:
- Ам...госпожо извинявам се, наистина, аз...
- 23 А.... – каза само тя и посочи мястото до нея. В този момент очите ми станаха с размер 3 диаметра. - С-сигурно има грешка... – казах набързо като се усмихнах плахо – почти незабележимо. След това изфучах до първата стюардеса, която видях.
- ...не, не, не...трябва да има грешка...грeшка, грешка, спокоойно... – мърморих си по пътя – Ъм...моля...госпожице!
- Да? – обърна се към мен една блондинка с тъмно сини очи и усмивка до учите.
- Бихте ли потвърдили, че онова място ей там – посочих деликатно към лелката със сините очи и леко я погледнах с крайчеца на окото си без да се обръщам. „О боже...тя ме гледа!”, милих си. – …ъъ... че не е...23 А.
- Съжалявам госпожо...
- ..госпожица... – поправих я аз „Толкова ли стара изглеждам”
- Ъм, да...го-спожице – Оф ама и тя е блондинка, аз какво се оплаквах – ако мястото ви е 23 А, спокойно, не сте объркали седалките. Няма грешка, уверявам ви. А сега, моля седнете си на мястото. Самолета излита след 5 минути.
- Ама...
- И затегнете коланите. – започна да ме побутва към мястото ми.
- Но...аз...
- Спокооойно...със сигурност това е вашето място. – сложи ме да седна, дори ми закопча колана.
- Ама... – опитах се да и кажа, че искам друго място по възможност, но...тя беше вече доста далеч. Е...това щеше да бъде моето място в следващите няколко часа. Поех дълбоко въздух и прехапах устни.
Точно след 3 мин. и 23 секунди (да, броях ги) масивната машина започна да се издига плавно докато не се озовахме напълно в облаците.
- Ооо...якооо! – започнах със тийн възклицанията и се залепих за прозореца – буклвално...но...в мига, в който усетих погледа на лелката, че е върху мен, реших да успокоя страстите и да не привличам вниманието й толкова много. Затова си извадих i-pod-a и си пуснах музика. Песните, които бях пуснала бяха предимно балади.
-------------------------------------
- Защо? – отново я прекъснах.
- Ами...да ти кажа честно и аз незнам защо. Да продължа?
- Да, но преди това...за какво ми разказваш? Аз...не разбирам. Ъм...искам да кажа, че ти почна просто ей така...и не знам. За теб ли става въпрос...или... – говорих малко несвързано.
- Ако не ме прекъсваш ще разбереш. – ядоса се.
- Съжалявам, продължавай..
------------------------------------------

...И докато слушах баладите на i-pоd-a си, загледана в облаците, бенуваща някъде там в небесата, плуваща в океан от мисли, времето мина неусетно.
- Затегнете коланите! Повтрям...затегнете коланите! Преди кацане ще навлезем в буреносен облак! – говореше една стюардеса.
„Колани, облак, буря?” – мислих си изплашено, но един трус прекъсна мислите ми. Ох, ето...още един и още един! Самолета започна да се тресе! „Облак...получава се турболенция...ужас!” Вкопчих се здраво в седалката и извъртях леко глава към леличката до мен. Тя...спеше, моля ти се! И по-добре, като се замисля...
Изведнъж самолета се извъртя рязко, мисля, че почти на 180 градуса. Затворих очи и си поех въздух!
- Ааа! – изпищях при един по-силен трус и отворих очи – Аааааа! – изпищях още по-силно и се впих буквално назад в седалката като видях...нещо...черно...като сянка, до мен; там трябваше да е леличката, какво за бога става!? И...изчезна...; тока беше изгласнал; само светкавиците осветяваха оплашените и стресирани лица на хората.
- Това е сън, това е с...не...кошмаар!
- До всички пътници – излизаме от облака! Излизаме от облака! – обади се пилота по една радио точка. И да...наистина беше така...виждаше се как сивото около нас преминава в бяло. Вече дори се виждаше и самото слънце. Аз стоях стрeсирано с пръсти все още впити в седаллката. Не можех да повярвам, че съм

минала през такъв ужас...само за секунди...
- Ах, как обичам слънцето. – казах си тихичко и се усмихнах. Дори сега като се замисля...не мога да повярвам, че съм го казала...
- Аз не! – тросна се жената до мен. Аз погледнах към нея учудено. – Как се казваш момиче... – тона, с който говореше беше изпипан, студен и стегнат.
- Е-елира...гос-пожо.
- Хммм...Елира...– в този момент самолета спря и трябваше да слизаме. Точно на изходя, ясно си спомням думите и, те бяха: „Хубаво име, точно като собственика му.” – и докосна ръката ми.
Помня как се вцепених на място и как веднага след това, като че ли мина ток през тялото ми. Тя отмина, а аз не можех да се осъзная до момента, в който хората зад мен започнаха да викат да се махна от пътя им.
Е, взех си багажа и тръгнах към мястото, което си бяхме определили с леля ми да се срещнем, с мисълта, че никога няма да видя онези сини очи отново.

Почнах да ходя нервно из летището насам – натам търсейки кафенето, в което трябваше да ме чака леля. Докато мъкнех куфара си и ходих в неопределена посока си бах пуснала музика. Изведнъж някои дръпна едната слушалка рязко. Аз се обърнах страснато. Зад мен се откри образа на една кокетна дребна женица(по-ниска от мен), с червена, къдрава, вързана коса, слабичка, на около 50 години, с червено червило, очна линия и зелен грим, който се връзваше със зелената и чанта и обувки. Да, това беше леля Розали. Точно като името и тя обичаше цветята и се обличаше шарено като тях. Беше доста ефирна жена за вързастта си и да ви кажа честно - макар и да се правеше някой път на клоун, тя никога не се е излагала. Както се казва – тежи си на мястото. Иначе това е най-лъчезарния и либерален човек, който познавам. Голяма душичка. С нея може да се говори на всякакви теми. С няколко думи – най-готината леля! Като изключим, че пушеше като комин посред сурова зима, не можеше да готви и в чистенето хич я нямаше...но това си беше тя.
- Хееей! Моята малка сладка тиквичка! Колко си пораснала. – и в момента, в който лепнах една фалшива усмивка тя ми се хвърли на врата и почна да ме предръща и целува.
- Ъм, ох...възд...въ...въз-дух...
- А? Моля?...Аа да...просто...Аааа! Откога не съм те виждла. Леле, момиче, погледни се! Ама какво ти момиче...ти си цяла дама. Лелее...леле мацка какво дупе само...ще опукаш момчетата...– прошепна ми тихичко, аз се засмях.
След това се наведе леко.
- Ъм...аз съм по нагоре...тоест – очите ми...
- Ах леле, какво дупе имаш!
- Кхъм, кхъм! – завъртях се аз.
- Уф, да не го хванат уруки! – и ме шляпна, а аз подскочих.
- Ъм...лельо...на публично място сме... – знаех, че на нея не и пука, но просто реших да и припомня.
- Аф...не ми пука... – очакван отговор – Е хайде да тръгваме, че курабийките може да изгорят. А повярвай ми – не искам да правя курабиики за пети път!
- Ок, ок...
Качихме се в старата Тойота Приус, която караше леля ми. Завъртя ключа, а измъчената колa наддаде мощен грохот. Бавно („...но славно” и слава богу без произшествия) пристигнахме пред къщата и. До колкото си спомням от детсвото си, къщата, която живееше леля беше малка и спретната. Но као я видях тогава направо ахнах.
- Това ли е...
- ...да тук живея... – прекъсна ме леля като сваляше багажа ми от колата.
- Не беше ли по...
- ...малка? Да. Но бизнеса потръгна.
- Ъа...искам да кажа , че разлик...бизнес? – стори ми се странно. Никога не съм знаела какво работи леля.
- Ами...да-а. – каза го малко с мъка. Разбрах, че иска да сменим темата.
- Времето е хубаво нали. – вметнах аз, докато влизахме в къщата.
- Тиквичке, спокойно, не искам да сменим темата. Просто ако почна да ти разказвам ще се отегчиш. А не искам да ти става тЪпо – наблегна на „ъ”-то – още първия ден, ок?
- А... – сепнах се. Боже...тя откъде знаеше? – Д-добре. – усмиханх се в знак на съгласие.
- Ела с мен да ти покажа къде ще нанкаш... – тръгна да се качва кокентно (нали знаете ония жени по анимационните филмчета с токчетата как вървят със ситни стъпчици. Ей така вървеше горе-долу и леля ми) по витите стълби, които водеха до втория етаж. „Втори етаж? Откога вече има 2ри етаж”, мислих си.
- Нанкаш? – „ОМГ” сбърчих нос.
- Хайде, хайде... – направи ми знак да побързам. Аз извъртях очи в стил „Безнадежден случай. Това е леля ми!” На последното стъпало вече се бях прегърбила и изтощила чииисто. Имах чувството, че бях изкачила 100 стъпала.
- Ох..аз...аз..ми..сля...че....оох...немогааа...пове..че... – дишах едвам вдвам.
- Ооо.. – спря се тя и се обърна към мен – я се стегни! – скастри ме, а аз веднага изпънах гръб все едно съм чула заповед от редника си, която трябва веднага да извърша. – Момиче...аз съм на 40 години – „да бе 40...” – а ти...на 20!
- ...17...
- Както и да е! Хайде... – влязохме в една стая. Уау...то си беше стаище. Огромно помещение с много излишно място. Като се замисля – имаше само едно легло и компютър.
- Уау...ст...страхотно..е... – изгубих ума и дума, както се казва.
- Оу, я стига! Знам, че сега се чудиш къде са останалите мебели! - „ОМГ, сега съм сигурна, че чете мисли!” – и не...не чета мисли...просто хората на твоята възраст за твърде прозрачни.
- От къде знаеш?
- А...ъм, няма значение.
- Кажи де...
- Ето сега вече искам да сменим темата. – усмихна ми се – Какво ще кажеш ти да си избереш обзавеждането? М?
- А? Кво?
- Как „кво”? Не искаш ли?
- Не, аз...наистина ли? – не вярвах на очите...ъ...ушите си.
- Разбира се. Тъйкато незнам какъв ти е вкуса...а пък и...
- Мерсииии! – хвърлих и се на врата. – Ти...си...най - ....го...ти...на...та...леля...на ...све...таааааааааа! – казвах докато я целувах по бузата. По-точно - разбивах я от целувки. За пръв път щях сама да решавам каква да ми е стаята. Супер!
- Е...кога ще ходим? – попитах нетърпеливо като търках ръце една в друга.
- Ами всъщност...мислех си за сега, ако не си много умор...
- ДААААААА! Чудесно! Отлично! – поддскочих възторжено, като се хвърлих на врата и. А мигновенно след това я освободих, защото май почувствах, че я лишавам от въздух.
- Хах...така си и милех... – промърмори тя.
- А?
- Не нищо. Ъм...да си готова след половин час. Виж там....да се изкъпеш, преоблечеш...абе прави каквото си знаеш, но да си готова след половин час. Че нямам цял ден на разположение. Трябва да ходя до уч...ъм...на работа. – погледнах я подозрително. Но...какво ли ми пукаше!? Щях да си избирам мебелиии!
Тя излезе от стаята ми. Аз проснах големия куфар на леглото си....аааамииии...легло ли казах? То си беше цяло спалнищеее! Та, да не се отклоняваме...преоблякох се. Нямах време да се изкъпя. Е, да...знам – малко нехигиеничнo, но все пак имах на разположение само половин час! Някакси е невъзможно да направя 3 неща за половин час. Пада се по 10 минути за всяко, а това значи, че....ох, с математиката не съм добре. Само знаех, че половин час нямаше да ми стигне.
Както казах – преоблякох се. Облякох си една черна блузка със зелен надпис „Love Music” и едни къси дънкови панталоники. Сложих си едни черни сандали с връзки нагоре по глезена, а косата си вързах на опашка като малки кичури падаха небрежно по лицето ми. Взех си слънчевите очила. Все пак навън беше 29 гладуса и грееше слънце.
- Еееелииира! – опа....май бях прекрачила времето. – Хааайййде де...чакам те от 10 минути! – изненадах се, че въобще ме е чакала.
- Идвам!
Отново се качихме в старата машина наречена Тойота и потеглихме. Излязохме извън града. Сигурно щяхме да ходим в онзи огромен магазин за мебели, който беше на някъде 10км след града.
В мига, в който влязохме очите ми плъзнаха навсякъде. Столове, маси, огледала, гардероби, шкафове, килими, джунджуриики – всичко!
- Така...имаме точно 3ч да си избереш и след това се прибираме, ок?
- Ок. – и веднага тръгнах из магазина.

- Това не, това – определено не, това – не е лошо, може би това...или не...това! Да това...но...не не, може би предишото... – ето така си избирах, обикаляйки магазина. След първия един час, който изтече един служител беше така любезен да ни даде каталога.
- Имало е каталооог!? – извика се леля ми – И при този неоспорим факт, аз 1 час съм обикаляла из магазинааа? – изтерясваше тя.
- Спокооойно лельо, ела да седнем и да разгледаме.
Е...избрах си доста неща, но най-якото от всичко беше, че леля се съгласи и неуспорваше исканията ми относно цветовете и цените. Ей това е леля!
- Накрая си уредихме сметките. Дадоха ни някакви документи и т.н. Казаха ни кога ще доставят поръчаните от нас мебели и сега ни оставяше само да чакаме.
Върнахме се...слава богу живи! Тази кола ме изнервя наистина! Като се има на предвит, онзи път, когато бяхме тръгнали на море. Тогава колата нещо прищрака и отказа...от този ден нататък имам страхова невроза от такива чудовища. Хах...а да де ви разкавам как един път нещеше да се отвори вратата и се налагаше прозореца да се чупи...ама това е друга тема.
Леля се оправи за работа. На мен не ми оставашя нищо друго освен да седя и да куфея пред „магическата кутия” (както му казваше баба на телевизора). Така мина почти целия ми ден. Ах тези немски предавания - колко тъпи бяха!
Реших да се поразходя навън из квартала. Можеше пък да се мярне някой съсед и да се запознаем. Безтуй тук трябваше да живея известно време. Нищо лошо да опозная съседите. Вървях, вървях – никой! Ами да! Естествено! Децата – на училище, родителите – на работа...аз – тук Така беше гадно...
Към 19:00ч леля се прибра – крайно изморена, затова веднага след вечеря, към 21:00ч си легна. Естесвено – аз готвих. Чудя се тя как се прехранвала през всичките тези години.

Довечера ще пусна и 3 част

little_baby · 2010-11-24 18:18:45

Много е готиноо

smilexgirl · 2010-11-24 19:21:20

Яко!

evil_psihopat · 2010-11-24 19:30:40

Радвам се , че ви харесва

Трета част
ПРОСТО КОШМАР? ИЛИ...?

Към 12:00ч спрях огромния плазмен телевизор и се отправих към стаята ми. Легнах си и моменталически заспах. Към 03:00ч може би се разбудих, заради тъпия тих дъждец...Така е най-дразнещо. По-добре да е силно и светкавично – пък да се знае, че вали. Небето нещо се гаври. Преди – слънце, жега...А сега? Дъжд....тъп дъжд. Е заспах някакси като се покрих през глава с завивките си.
* - Аххаххаххааахахахахаа – дишах тежко. Тичах през гора. Цялата объгърната в тъмнина. Не виждах нищо пред мен освен една светлина. Тичах...тя се отдалечаваше.
- Ела... – зловещо ехо кънтеше в учите ми.
- Махай сеее! – извках. Извиках ли? Да...сигурна съм, че извиках. Тогава? Защо не се чувах? Гласа ми. Черен воал ме обгръщаше. Задушавах се. Лица и сенки заиграха пред очите ми. Познати и напознати. Едно момче...с две лица? Какво? Аааа! Светлина! Прекалено много светлина! Изведнъж....всякаш от нищото се откри едно огледало. Цяла стая дори...огледална стая. Навсякъде виждах себе си.
- Ела... – от различни посоки идваше гласа. Караше ми да се въртя като луда.
„А?! Какво е това...Аз? Кръв? Какво правя аз там?” Виждах се в едно огледало...цялата в кръв. Навсякъде. А зад моя образ...онова момче...Образа ми в огледалото се усмихна нагло и ми направи знак да дойда. Разтърсих глава в знак на отказ. Тогава тя...тоест аз...в огледалото....жената...образа...момчето....кръв...навсякъде...противен писък прониза учите ми. Кръв? По ръцете ми? Какво по дяволите?! Момчето лежеше до мен...мъртво? Аз...цялата бях в кръв. Ръцете...устата....роклята??? Черна...стелеща се...обляна в кръв. Кръв? Навсякъде! От стените, от огледалта! Сега образа тръгна към мен. Затича се. Не, по точно...плъзгаше се, плавно....приближаваше се... Аз се отдъпвах назад. Блъснах се в едно огледало в другия край на стаята. Нямаше повече накъде. Тя беше до мен. Аз...аз бях до себе си. Очите и...сини? Защо? Небесно сини, кристални. Същте като на...Болка! Усетих пронизваща болка! Аааааааааа!*

- Аааааааааааааааааааааааа! – жесток писък от моя страна раздра тишината (и гърлото ми). Събудих се цялата в пот. Дишах тежко. Навън валеше силно и се гърмеше. Боже мой – каква виелица!
- Било е...само сън...слава Богу.. – успокоих се.
- Хей, какво става? – леля ми довтаса на минутата.
- А? – стреснах се като светна лампата. Присвих бързо очи, защото светлината ми пречеше и почувствах лека болка в главата. Това инстинктивно ме накара да положа ръка върху нея.(главата ми)
- Какво...главата ли те боли?
- Ами не...ъ, ох, да...всъщност – малко.
- Чакай сега ще ти донеса хапче.
- Добре. – седнах на леглото и сведох глава. Залсушах се в дъжда. Зачаках. Леля ми така и не дойде. Реших да си легна...Заспах мигновенно, все едно съм сънувала най-прекрасния сън, прекъснала съм го, и сега искам да го продължа. Е...де да беше така...
Телефона иззвъня в 7.30 сутринта. Естесвено исках-нисках станах. И то без проблеми. Е да, естесвенно...и аз като всяко нормално, себеобичащо се същество, обичах да спя до късно...до доста късно..., но въпреки това, нищо не ми пречеше да ставам рано. Без да се преобличам, слязох долу в кунята на закузка по пижама. Майк винаги ми се караше за това. Казваше, че не е било етично...Глупости! „Ще си ям както ми е удобно.” – това беше мнението на леля. Така че сега свободно можех да се сляза...сори и по гащи...
- Ммм...мирише...хубаво. – усетих миризмата на палачинки. Да не би леля да е готвила? Уау... Проследих блоговонното ухание. То ме отведе към кухнята. Влязох вътре с носа напред, и полузатворени очи (носа сега беше моите очи xD) В кухнята ме посрешнаха цял куп палачинки със шоколад, но леля я нямаше. За сметка на това беше оставила бележка, която гласеше:
„Колкото по-рано станеш, толкова по-топли палачинки ще ядеш...” – погледнах към палачинките. Бяха топли – значи е готвила скоро, а това ме водеше към мисълта, че е излязла скоро. – „...Надявам се да ти харесат. Те са ми третия опит. Прави си изводите в колко часа съм станала! И мисли му ако не ти харесат! Шегувам се, естествено. – ох, как обичаше да дрънка...затова преминах към същесвената част – “...Записах те във един университет тук. От утре почваш училище. Нядявам се сега да не ме намразиш, но разбери – рискуваш да пропуснеш много материал. Надявам се немския да ти е добър. Дано часните уроци да са си заслужавали парите! Аз съм навън. Ще се върна късно, така че измисли какво ще правиш. Колата ми е отвън – можеш да излезеш (геадай да не я потрошиш!)) – апф, аз няма да я потроша – тя сама ще се разпадне... – „...Оставила съм ти пари на масата. 50 евро мисля, че са ти пре-достатъчи. Хайде сега чао, че наистина закъснявам. И умната!” – веднага след това погледнах на масата. Да, там наистина имаше пари. 50 евро. „Охо, ще се ходи до някой магазин.” - Това беше първата мисъл, която ми мина през ума.
Веднага след като се наядох, отпраших в стаята си, минах през банята и се облякох – една бяла роличка . Гримирах се леко. Сложих си една бяла лента на главата и оставих медените ми, рошави букли да се стелят по гърба ми.Обух си белите сандали, с равна подметка и връзки нагоре по глезена (аз обичах връзки...затова по повечето ми дрехи и обувки имах такива...или каквито и да е висящи джунджурии). Естесвено не забравих да си взема и парите, които тате ми даде (а те не бяха никак малко), защото само 50 евро не биха ми стигнали. И така – излязох.
Тъйкато тук бях идвала често като малка, бях що годе запозната с част от града. То пък и не беше кой знае колко голям град.
Влязох в първия магазин, който видях. Той беше за дрехи. Не си купих особено много неща.
За мое щастие успях да си хвана такси. Ама имам чувството, че напук на това имаше голямо задръстване. Уж дойдох да се утърса малко от задръстванията, замърсяването и проблемите на Маями, а пък стана точно обратното. Егати късмета. Бях принудена тука да стоя дооооста време.
Нямах приятели...нямах въобще познати. Немския език ми беше...добре де – говорих го, но ми бе адски неприятен. И имах тъп акцент. Мразих го! Исках си къщата ми. Исках си моите приятели. Исках да си говоря моя език...не само с леля ми. Исках...исках да ходя в мойте си, познати клубове с яка компания. Исках си кучето, исках си останалата част от гардероба ми, исках си моя компютър със всичката музика и други неща, които имам в него. О боже! Исках си дори и тъпото училище в Маями, заедно със всички задръстени учители в него и всички тъпанари и кифли...и приятели. Исках си плажа, заедно с раците, които ме хапят редовно. И дори искам онзи мустакат, потен чичко, който продава дюнери около плажа...е добре де...точно него не исках... Но....си исках животааааа! Аааа!
И, докато бях на ръба на нервна криза, шофьора наби рязко спирачки.
- Пристигнахме госпожо...
- ....госпожица... – поправих го троснато.
- Ам...извинете. – притесни се човека. Ама, мамка му! Токова ли стара и измъчена изглеждам?!
- Колко ви дължа?
- 8 евро и 40 цента.
- Заповядайте... – дадох му 9, и не чаках ресто, а направо излязох.
Всички ученици се прибираха, а аз изглеждах ужасно. Не, че в тази тъмница( не беше точно тъмно – здрачаваше се) някой можеше да ме види, но...все пак... Веднага щом прекрачих прага на къщата се сетих, че си забравих портмонето в колата! „О, мамка му!” – казах си и пуснах рязко чантите на земята. Мигом се изтрелях навън.
- Хей, чакай... – разлопах се по колата. Шофьора ми се усмихна нагло и чух как гумите изфистяват. „Мамка му...то’а ми гепи парите!!!”
- Ей...върни се! – говорих му на английски. След това пробвах на немски. Той не спря. Накрая само го поздравих с един среден пръст. Всички ученици ме зяпаха...странно. Е, добре Лира...запозна се с учениците малко преждевременно. И май няма да те запомнят с добро. Хванах се за челото. Седнах на бордюра. Свалих тъпата диадема от главата си. Косата ми падна пред очите (стоеше добре, не прелизано!). Положих глава между дланите си, като прокарах пръстии през косата си.

си. И...просто стоях така... Мразех всичко, всички. Не исках никого да виждам и чувам.
- Хей...добре ли си? – чух някакъв глас над мен.
- А? – надигнах глава.
- От тук ли си? – видях, че беше момче. Със странна коса. Май беше руса. И носеше шапка. Точно заради това не можах да видя добре лицето му. Но широките му панталони...и...въобще – размъкантите му дрехи се набиваха ясно на очи.
Аз нищо не му отговорих. Само завртях очи, станах, изтупах се и се врътнах към вкъщи. Тъй като гоних колата...бях на около 50м от нас. Той като, че ли нарочно отново изтича до мен.
- Приятно ми е...аз съм Алекс. – спрях рязко. Вдигнах поглед. О да, беше хубав признавам. Даже...до колкото видях – очите му, о да – очите му бяха неописуемо изразитени. Пръщяха от живот, играеше пламък, бяха лъчезарни, четеше се жажда за приключения. Но също така бяха дълбоки, вдъхващи увереност. Просто...очите му говореха...без думи. Но тогава не ми направи особено впечатление. Не ми пукаше на кой какви са му очите или...задника. Беше ми дошло до гуша! А това момче ме завари в точно този момент, в който бях на прага на нервна криза. Бях доста емоционална и чувствителна. Е...бях. Сега е съвсем друго, но дайте да не се отклоняваме...
- Слушай – започнах аз с дързък тон - ...какво те кара да си мислиш, че искам точно сега да говоря? Точно с теб...точно в този момент.
- Ъм....аз...иск...
- Чао... – отрязах го и тръгнах с бърза крачка към вкъщи. С периферното си зрение видях как стоеше неподвижно. Аз се прибрах и веднага се залепих за прозореца, за да видя къде има ученици и къде живеят. Нали знаете – да разуча малко. Тогава видях, че момчето, което преди си изпати живее на отсрешната улица, четири къщи след тази, която беше срещу нас. Бях доволна, че е хем далеч, хем близо. Незнам защо...
Сготвих храна. Пилешки крилца, с някакъв сос, който беше в един от шкафовете над мивката. Е получи се добре. Малко преди да стане вечерята леля се прибра. Изморена отново. Не я питах нищо. И тя нищо не ми каза. Ядохме, а след това аз си отидох в стаята, за да си приготвя нещата за утре. Розали остана да гледа телевизия, но не след дълго си легна. Е, няма да ви разпвям много, много как мина вечерта за мен. Беше...ох – нищо интересно. Приготвих си учебниците, които леля ми даде (незнайно откъде), приготвих си дрехите, изкъпах се...абе все едни такива механични безинтересни действия. И...най-накрая стигнах до славния момент, който усетих блаженото удоволсвие от допира на възглавницата и завивките. Ах, колко е приятно. Отпуснах се и веднага заспах като къпана (е...аз си бях къпана, но такъв е израза).
* ...небесно сини...кристални. Прониза ме с поглед. Приближи се максимално до мен.
- Какво искаш... – попитах изплаено.
- ... - усмихан се злокобно. Преглътнах звучно. Тя....то...очите...образа...аз...моя образ – приближи се до мен. Надолу по врата ми. Аз наклоних глава леко на едно страна и затворих очи като притаих дихание и стиснах зъби. Очахвах отново онази болка. Навместо това усетих само леден дъх.
- Ммм...скоро... – каза само образа и изчезна изпарявайки се в димна завеса...кървава димна завеса. Задушавах се. Усещах задушливата миризма на кръв. Лица...хора...сенки...явяваха се пред мен. Минаваха през мен. Сякаш искат да ме убият. Боли. Аааа! Кръв!? Положих плахо ръцете на стомаха си. Паднах на колене. След това бавно ги погледнах. Ръцете ми! От мен течеше кр...*
- ААА! – изпишях аз като се събудих рязко и подскочих от леглото. Стоях така вцепенена няколк минути. След това алармата на часовника звънна и ме изкара от транса. Беше точно 7:30 и трябваше да се оправям за училище.
Какъв забога беше този...кървав сън? Просто кошмар? Или...?

....

moni4ka_21 · 2010-11-25 10:12:05

Много е интересно.Чакам с нетърпение следващата част

evil_psihopat · 2010-11-25 14:41:20

-ЧЕТВЪРТА ГЛАВА-
МММ...УХАЕ ДОБРЕ...

Опитах се да се оттърся от гадния и противен, ужасяващ, тъп и досаден кошмар. Облякох се набързо. Излязох, като преди това проверих дали леля си е в къщи. Е, нямаше я. Но сега по-скоро гледах да се съсредоточа как да не се пребия по пътя. Трябваше да ходя пеша, а ми се спеше и гледах с половин трето око.
- Дъжд? – спрях се. Усетих дребни капчици да се приземяват върху лицето ми. – Ама...прогнозата...? Ах, тези гадняри! Знаех си аз, че не трябва да се доверявам на прогнозата за времето! Облякох си набързо дънковото яке и побързах да вляза в училището. Стоях изправена пред студените врати на училището, които впрочем никак не беха приветливи. Влязох вътре. Беше толкова шумно, че дори едвам долавях собствените си мисли. Когато се поогледах, малко се стреснах. Беше...доста, доста голямо. Гушнах чантата си учебниците си пред гърдите си, ползвайки я за нещо като бронирана жилетка против нападения. Защо ли? Ами...антрето гъмжеше от хора. Какви ли не...
Във въздуха можех да усетя поне милион нюанси на различни парфюми, вероятно принадлежащи на красавиците тук. Слънчевите лъчи, които трудно проникваха през прашните прозорци, можеха да се видят, защото явно бе доста прашно.Учителите – едни наперени, в сивите посредствени костюми, вървяха забързани по коридорите, като от време на време хвърляха по някой сърдит поглед на учениците, на които май не им пукаше. Крачех бавно и неуверено. Но къде съм тръгнала като не знам какъв час имам? Това ме накара да извадя програмата си. „Понедекник...първи час...МАТЕМАТИКА!” О не! Ужас! Само там не ме пипайте! „Добре...спокойно...стая номер...6...6...666?! – колко подходящо за един такъв ужасяващ предмет!”
Е, колкото и да исках да забавя влизането си в час, все пак трябваше да се явя. Влязох малко несигурно. Часът беше започнал!

- Ти ли си новата? – попита той неучтиво и студено.
- Добър ден, господин... – погледнах табелката му - ...ъм, Хар..пър....Харпър. Да, аз съм. Приятно ми е. Казвам се...
- Заеми мястото си. – сепна ме. Уф...какъв тъпак!
- ...Е-елира Корвин. – измърморих. Е...смутих се леко и се насочих да си търся място. Защо се налагаше всички са ме следят с поглед? Това беше гадно. Усещах как си шушукат зад гърба ми. Особено онези кифли, където се подушват от километри (е та как не...то с толкова парфюм...рибите измреха!). Настаних се на последния чин – нищо не виждах! Нали си бях по дребничка...а пък и имах проблем с очите. Точих врат нагоре, за да видя задачите на костюмара. „Аритметична прогресия” – и понятие си нямах какво е това...а и на всичкото отгоре – не можех и да разбера, защото нищичко не виждах. Вдигнах ръка, за да помоля за друго място, но той въобще не ми обърна внимание.
- Пссст! Хей... – шептеше някой. Аз насочих глава към източника на звука. Беше едно момче от предните чинове на съседната редица. Отмести се на другуто място до него и освободи това, на което седеше. Потупа го с ръка и ми направи знак да дойда. Аз погледнах прителнително. Но се усмелих да се преместа. Шмугнах се бързо, леко приведена като помъкнах с мен всичките си учебници и прочие.
- Хм...благодаря. – усмихнах се без да поглеждам към него, оправяйки си нещата.
- Няма защо... – аз отново се усмихнах, но продължявах да бъда така средоточена в изкарването на нужните пособия за часа. А след това се опитах да разбера какво точно се опитва да каже следната тъпа задача: „Сумата от първия и седмия член на растяща аритметична прогресия е 4, а сумата от квадратите на третия и седмия член е 122.Първият член и разликата на прогресията са?”
Започнах нещо да мъдря в тетрадката си, 50% от коята беше заета от сложни рисунки и емотикончета, драсканици и подписи и тъй нататък. По едно време, усетих, че някой ме е зяпнал. С крайчеца на окото си видях, че той ме е зяпнал. Така де...момчето, което ме покани да седна до него. Извъртях леко глава...А? Това да не беше, случайно, онова момче, на което вчера се развиках...деликатно? Тц, само това ми трябваше. Сигурно сега ме мрази... Или...щом ме покани да седна до него – може би не? Стана ми леко конфузно от това, че ме гледаше неотлъчно. Реших, че ако нищо не му кажа ще спре. Изчаках няколко минути, през които се опитвах да се средоточа върху задачата. Не! Той продължаваше, а мислите ми изтичаха от главата. Защо така? Извъртях леко глава към него и го погледнах. Той ми се усмихна. Цялата се изчервих. Изчаках така, гледайки го, няколко секунди, надявайки се той оттегли погледа си. Ррр...не! Продължаваше да ме гледа с очите си, които бяха с цвят на горски орех. Повдигнах вежди, завъртях очи и се обърнах на другата страна, като се подпрях на ръката си. Постоях така известно време, без да мисля за нищо. Усещах погледа на досадника, че все още е прикован към мен. Не издържах...
- Добре де, мамка му...к’во искаш?! –надигнах се като траснах тетрадката в чина. В този момент, учителя както си пишеше на дъската, се обърна леко към мен, а паралено с това аз баааанво си сядах надолу. Oh shit! Всички ме гледаха. А той...той...смееше ми се. Е, не точно смях...но...хилеше се. Нагъл, малък, гаден, мазен...ррх! По-лошо има ли накъде? И в този момент звънеца би! Yes! Най-сетне. Събрах си нещата набързо и офейках.
- Ааа! – ...и защото не гледах къде вървя, се хлъзнах на мокрия под. Е хубаво де! Тея пък лелки точно в началото на деня ли тръгваха да чистят? Егати! Листя и учебници – навсякъде около мен. Духнах кичура коса, който беше пред лицето ми и тръгнах да ставам.
- Хей, добре ли си? – чух глас зас мен.
- Ъ-ъм... – отново беше онова момче. Мамка му! – Да! – отсякох го и без да си събирам нещата тръгнах. С периферното си зрение, което беше доста добре равито, видях, че вместо мен, той ги събра и следователно ме догони.
- Май си забрави нещата.
- Знам... – усилих крачката.
- И?
- Какво „и”?
- Не смяташ ли да си ги вземеш?

- Дай ми ги! – взех си ги рязко от ръцете му. Той се сепна леко, но не се отказа.
- Ами...ти...
- Виж...мислиш ли, е точно сега ми е до гов...
- Леко, внимавай!
- ОъХ! – щях да се строполя по стълбите в края на коридора, ако не беше ме хванал.
- Спокойно...за къде си се разбързала?
- Стълби?
- Ами...ти май наистина си новата тук. Без съмнение.
- Толкова ли ми личи? – прехапах устни и придобих загрижен поглед. Той сами се усмихна и ми помогна да се изправя.
- Оу! – нещо ми прищрака.
- Какво има? – загрижи се той.
- Боли ме...крака.
- Къде покажи ми. – седнахме на стълбите, без да ни интересува кой минава и кой не. Аз му показах къде ме боли.
- Хмм...глезенаа... – хвана стъпалото ми и започна да го мърда леко.
- О...ох....бо-ли...
- Виж...ъм, лекарксият кабинет е наблизо. Ако искаш мога да те заведа.
- Благодаря... – аз се подпрях на него и той ме заведе до кабинета.
- Мис Грейс...добър ден.
- Оу...Алекс, момчето ми. Здравей. Какво те води насам?– Мис Грейс беше една леко пълничка жена, която винаги носеше бяла престилка и черни обувки, в които очевидно трудно си пъхаше кракакта. Изглеждаше на около 50 години, с къса, къдрава коса, явно боядисвана неколкократно черно, но пак с побелели корени. Винаги беше с червено червило и много руж. Всъщност, въпреки суровия и и намръщен вид, беше наистина мила жена. - Ами...всъщност...водя ви едно момиче. Навехна си крака.
- О милата...Здравей, как се казваш?
- М...Елира, госпожо. – казах несигурно.
- Я покажи къде ти е болето? – сбърчих вежди. „Болето? Тя да не си мисли, че съм 5 годишно хлапе?”.
- Ами, ето тук май я боли. – момчето....всъщност...Алекс...той се яви като секретарка.
- Ъм...Алекс...крака ме боли, не устата. –шепнах му. Без да каже нищо седна на дивана като вплете пръсти пред устата си и зачака.

little_baby · 2010-11-25 19:12:41

Хаха, тоя синеокия не се отказва ;DD
Накрая само го поздравих с един среден пръст.
,,Учи" ?!

smilexgirl · 2010-11-26 14:37:47

Давай ощеее!

smilexgirl · 2010-11-26 14:38:13

Давай ощеее!

girlcheto · 2010-11-26 17:00:29

Оле Страхотно!Невероятно! Е това е! Продължавай все така супер е! Чакам следващата част

moni4ka_21 · 2010-11-30 16:13:56

Моля те .. давай следващата част, че не мога да чакам вечее .. ;[[

little_baby · 2010-11-30 17:31:56

охх,.. и аз искам следващата
Много е яко < 333333333333333333333

evil_psihopat · 2010-11-30 21:20:27

Утре ще пусна продължение ^^

little_baby · 2010-12-01 12:49:14

Утре ще пусна продължение ^^

little_baby · 2010-12-04 08:12:17

Утре ще пусна продължение ^^

Ех, ама то утре мина.. ;[

miminzetyyy · 2010-12-04 09:46:01

Следващотоо

moni4ka_21 · 2010-12-05 19:11:30

още чакаме ..

#1 2010-11-23 09:36:45

Re: И ангелите плачат...

#2 2010-11-23 13:32:52

Re: И ангелите плачат...

#3 2010-11-23 15:38:02

Re: И ангелите плачат...

#4 2010-11-23 16:42:49

Re: И ангелите плачат...

#5 2010-11-23 18:35:07

Re: И ангелите плачат...

#6 2010-11-23 19:00:32

Re: И ангелите плачат...

#7 2010-11-24 08:58:40

Re: И ангелите плачат...

#8 2010-11-24 13:19:07

Re: И ангелите плачат...

#9 2010-11-24 13:25:23

Re: И ангелите плачат...

#10 2010-11-24 18:18:45

Re: И ангелите плачат...

#11 2010-11-24 19:21:20

Re: И ангелите плачат...

#12 2010-11-24 19:30:40

Re: И ангелите плачат...

#13 2010-11-25 10:12:05

Re: И ангелите плачат...

#14 2010-11-25 14:41:20

Re: И ангелите плачат...

#15 2010-11-25 19:12:41

Re: И ангелите плачат...

#16 2010-11-26 14:37:47

Re: И ангелите плачат...

#17 2010-11-26 14:38:13

Re: И ангелите плачат...

#18 2010-11-26 17:00:29

Re: И ангелите плачат...

#19 2010-11-30 16:13:56

Re: И ангелите плачат...

#20 2010-11-30 17:31:56

Re: И ангелите плачат...

#21 2010-11-30 21:20:27

Re: И ангелите плачат...

#22 2010-12-01 12:49:14

Re: И ангелите плачат...

#23 2010-12-04 08:12:17

Re: И ангелите плачат...

#24 2010-12-04 09:46:01

Re: И ангелите плачат...

#25 2010-12-05 19:11:30

Re: И ангелите плачат...

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook