Моите неща

sweet_cookie · 2010-10-31 23:44:39

Какъв си ти бе откъде от къде се взе
И сърцето ми “превзе”..
Усмивката ти и тази на Дявола надминава
Може да си буря, ала всяка с времето си отминава
Любов ли, да бе да
Всичко просто е една шега
В която сме въвлечени сега
И няма изход до финала на нощта

Влюбена съм в теб, така ли ?
Така си мислиш, но едва ли..
Когато аз говоря дори и боговете си мълчат
Защото съм едно – едничко копие в светът
Разбери ме, пич изпълнението ти ми се хареса,
Но не си въобразявай, че ще бъда твоята принцеса
Не съм направена аз само за един
ще го разбереш това, но вече
ще си малко скитащо човече...

Силен крясък в нощта
Проправя си път към
Моята самотна душа
В тъмната нощ
Щастието ми се
Отдавна загуби
Защото сърцето
Точно в тебе
Се влюби.
Ти, който си по – страшен
И от смъртта стана
За мене невъзможна
и грешна мечта.
Грешка си ти –
Знам и щом за
Глупост счита се това
Значи съм готова аз
пак и пак да греша.
И макар, че не бива така
отново света си около тебе
ще построя
и ще чакам да го разбиеш ти
и да се срутят моите
стъклени мечти.
Но и сама да остана
В сълзи отново обляна
Ще продължа да те търся дори
През нощта и ще проклинам
Тази своя душа -
нима за да греши само е
Създадена тя ?

Седя тук в тая
Къща от сълзи направена.
Седя тук с тая роза бодлива
Единствена от щастливите
Спомени запазена.
Седя тук, а навънка отново
Изгрява едно стъклено слънце,
А туй стъклено слънце
Изпепелява ме,
Мене и душата ми празна.

Извйнявам се, че всеки ред е с главна буква!!

krisinka_pufinka · 2010-11-01 06:46:30

много са яки

mishitu_ · 2010-11-01 06:58:17

кефят ^^

h0neyLemonade · 2010-11-01 07:14:46

кефят ^^

tanityy · 2010-11-01 07:55:41

кефят ^^

little_baby · 2010-11-01 08:03:08

кефят ^^

smilexgirl · 2010-11-01 09:20:06

^^Стават ^^

yee · 2010-11-01 10:31:48

Не ми допадат *

xfreakx · 2010-11-01 11:59:08

Не ми допадат *

+

JuSst_me<3 · 2010-11-01 14:24:30

не ми харесват, но идеята им е хубава^^

l00p · 2010-11-01 14:40:59

нестава (n)

sweet_cookie · 2010-11-01 16:26:22

Адреналин

Здравейте всички, който четете това. Аз съм Мелиса и сега ще ви разкажа за краткият си, но изпълнен с вълнение живот. Бях едно донякъде нормално осемнадесет годишно момиче с дълга до кръста черна коса и големи златисти очи. Висока съм около метър и осемдесет и имам нормално тяло както всеки тийнеиджър. Семейството ми е едно от най – важните в страната и наистина сме богати. Но само толкова. Пари. Това беше единственото нещо, което свързваше нашите. Брат ми е все още нормално осем годишно момченце с светла коса и очи. Все още малък за да прозре какъв театър всъщност играем. Семейството ми трябваше да бъде пример за всички останали. Но аз намерих утеха. За жалост на баща ми в най – неподходящото занимание – състезания с мотори.
Няма нищо на този свят което да ме доставя по – голямо удоволствие. Когато всеки път адреналинът ми се покачва докато съм на шосето, когато косата ми си вее от вятъра или всеки път когато ускорявам скоростта по време на състезание тогава се чувствам човек. Всеки в училище знаеше името ми. Момичетата си правеха на мой приятелки само защото винаги бях център на внимание, усмихваха се фалшиво и ми казваха колко „ много” си притеснявали за мен. Лицемерки. Всички до една бяха такива. А сега нека ви разкажа за последният си ден живот.

- Мел, Мел ставай вече. Ще закъснееш за училище – чух гласът на малкото си братче Джъстин. Не отворих очи веднага и Джей продължи да ме бута.
- Ставай, ставай. Хайде мързел такъв. – продължи малкият досадник.
- Ъх, боже мой как може да си толкова досаден толкова рано - казах аз със сънен глас и бавно отворих очи. Погледът ми се срещна със сладките му сини очи и това до някъде ме умилостиви.
- Е, какво да кажа много съм талантлив – каза той и смехът му като песен на камбанки огласи стаята. Няколко минути по - късно станах и се запътих към банята. След като си измих зъбите и лицето се запътих към големият си гардероб. Облякох си едни сиви прилепнали дънки и черен потник с червен надпис „Кръвта ми гори като огън”. Вече облечена застанах пред огледалото и си сложих малко спирала и гланц за устни. Когато бях напълно готова отворих едно от страничните чекмеджета на гардероба си и от там извадих прилежно сгънатият си екип за състезания. Точно така довечера щеше да има състезание, на което щеше да се определи кой е най – добрият състезател. Бях решена да спечеля независимо от всичко. Взех чантата си и го прибрах вътре, като след това тръгнах към вратата. Слязох по стълбите на триетажната ни къща и долу видях как майка ми връзва вратовръзката на Джей, която беше част от училищната им униформа. Разбира се това беше съпроводено от много оплаквания и мрънкане от негова страна, но които мама изобщо не обръщаше внимание. Изчаках ги да приключат и хванах братчето си за ръчичката, като се отправихме към колата ми. Днес беше мой ред да го закарам на училище, въпреки притесненията на нашите относно страстта ми към скоростта. Той се качи в автомобилът ми и както винаги малките му ръчички започнаха да бърникат навсякъде. Само се подсмихнах, запалих двигателя и потеглих. Когато пристигнахме пред началното училище Джей ми подари една от неговите детски прегръдки и се затича към приятелите си. Усмихнах се истински нещо, което вече се случваше доста рядко и останах загледана в силуета на малкият си брат, докато не изчезна напълно. Отново хванах ключовете и ги завъртях, от което двигателят леко изръмжа и потеглих към моето училище. Не след дълго пред мен се появиха портите му. Влязох и отидох на паркинга намирайки място за колата. Пред училищната сграда моите „приятелки” ме чакаха и се говореха помежду си ( най – вероятно обсъждаха новите клюки ). Когато стигнах до тях ги поздравих и им се усмихнах фалшиво. Тръгнахме към красната стая, като по коридорите всички ни гледаха и одумваха. Влязохме в стаята и заехме местата си. Първият звънец би и постави начало на училищните занятия.

10 часа по – късно
20 минути преди състезанието

Началото на състезанието почти беше факт и навсякъде беше пълно с хора. Кои състезатели, кои фенове или просто такива, които бяха решили да се напият с приятели. Пистата беше една от многото извън градски, като се славеше с най – много завои.
- Мелиса, побързай и облечи екипът си. Състезанието започва след 10 минути. – чу се гласът на един от екипът ми, чието име ми беше неизвестно. Разсеях се от мислите си и се запътих към чантата си. Извадих екипа и го нахлузих набързо. Когато се върнах до моторът си видях, че до него се беше навело едно момиче. Не виждах какво точно прави, което ме раздразни и грубо й викнах:
- Хей, какво правиш при моторът ми? – тя се стресна от гласът ми и се изправи
- Ам, аз... такова де ... твоят мотор е много .. ъм.. а бърз и .. ааа.. хубав – едвам – едвам скалъпи тя и побърза да се махне от недоверчивият ми поглед.
Тръгнах към моторът за да проверя дали нещо не е наред, но прозвуча сигнал, който означаваше, че състезателите трябва да застанат на стартовата линия. Напълно забравила притесненията си започнах да бутам мотора натам. На линията се бяха наредили всички участници и се приготвяха за старта. Качих се на мотоциклета и започнах да чакам сигнала за начало.
5..
4..
3..
2..
1..
СТАРТ

Излетях напред заедно с другите, но един по един задминавах всички. Адреналинът ми се покачи когато ускорих скоростта почти до предела на възможното. Кръвта ми сякаш препускаше с всичка сила по вените ми, а сърцето ми туптеше толкова бързо, че все едно всеки момент щеше да се пръсне. Чувах овациите на публиката около мен и знаех, че те викаха за мен. Вече бях напълно сигурна, че ще победя. Бях задминала всички освен един. Кеилъб Джонс. Разглезеното момченце на кмета. Заради факта, че баща му беше държавен управник той си мислеше, че може всичко, и че за него правила няма. Сега щях да му покажа. Намалих малко за да стигна до него и леко блъснах моторът му с моя. И все пак достатъчно силно за да нанеса щети. Той вече беше вън от играта и оставах само аз. Преди съвсем да спре той се засмя, което доста ме учуди.
- Радвай се на победата, където и да си след това състезание. – той продължи да се смее докато моторът му съвсем замря и не успях да го чуя повече. Отказала се да размишлявам над думите увеличих скоростта до последен предел. Вече виждах финиш линията. От нея ме деляха не повече от 20 метра.
Едно, две, три..
Пресякох я, а другите състезатели дори не се виждаха. Коментаторите съобщиха победата ми и силни ръкопляскания и викове се чуваха от пощурялата публика. Реших, че е време да спра и натиснах спирачката, но тя отказа. Повторих опита си още няколко пъти, но напразно. В главата ми изникна споменът за непознатото момиче до мотора ми и думите на Кеилъб. Значи я беше накарал да пререже спирачките ми? Колко жалко от негова страна. Докрай за мен си остана просто един жалък плъх, неспособен да се изправи честно срещу опонентите си. Пред мен изникна голямата преграда разделяща пистата и публиката. След малко вече не усещах нищо. От ударът моторът ми гореше и всеки момент щеше да се взриви. Не можех да избягам защото бях заклещена под него. И останах така чакаща. Точно на прага между живота и смъртта. Чуваха си силните писъци от хората от публиката, отдалечаващи се от мястото на експлозията. Може би сега някой ще пита не съжалявам ли, че не послушах другите, които все ми казваха колко е опасно. Как мога да умра? Не, не съжалявах. Бях щастлива и сякаш винаги знаех, че няма да умра вкъщи, а на някое шосе. На кого ли щях да липсвам? На Джъстин сигурно. Сега се надявах да е твърде малък за да не осъзнае истината и да го заболи от нея. И това беше последната мисъл, която мина през главата ми. Няколко секунди по – късно около мен всичко се взриви и аз останах само в спомените на хората. Но едно не можех да отрека: умрях така както и живях – с гръм и трясък....

Огън в кръвта ми бясно гори
Не спира пред нищо
Пред цунами дори
Писти наред аз паля сега
Не спирам пред нищо
Дори пред смъртта...

Sisi7u · 2010-11-01 19:39:11

много са яки

Heroine queen · 2010-11-01 19:54:56

харесват ми

Brutallity · 2010-11-01 20:14:23

Направих си труда да прочета само един ред от първият ти пост.
След това ми се стори безсмислено.

sweet_cookie · 2010-11-23 20:04:42

Преди две години с една приятелка се помъчихме да напишем страшна история..

Тъжното езеро

През една тъмна и студена нощ младо и красиво момиче облечено в снежно бяла рокля се разхождало край местното езеро. То било мрачно и зловещо, затова повечето жители на малкото градче дори не се приближавали до него. Водите му били ледено студени и зиме и лете, а черният им цвят никога не се прояснявал.
Момичето обикаляло езерото докато изведнъж пътят му не бил пресечен от алено – червени следи от кръв. Любопитството на младата девойка надделяло и пренебрегвайки страхът си то последвало дирята от капките кръв.
След около 20 – ина минути пред очите й се разкрила непозната гледка. Пред нея стояла
голяма двуетажна къща, която навярно преди време е била една от най – красивите в този град. Прозорците й били големи и просторни, а зад тях се виждали вече изпреварили времето си завеси. Целият покрив бил покрит от керемиди, като на места липсвали по няколко от тях. Отстрани на вече почти срутилата се мазилка имало статуя на малка глава, чиито образ не можел да се различи.
Определено от доста отдавна къщата била изоставена. Зловещото изскърцване на вратата привлякло вниманието на момичето. Колебливо то тръгнало натам и не след дълго прекрачило прага на къщата. Когато влязла вътре тя се огледала и за изненада установила, че тя била идеално подредена все едно, че хората живели в нея един ден просто са изчезнали. Девойката видяла старите стълби водещи до втория етаж и тръгнала по тях. Те я отвели до коридор, а на стените му висели много и различни картини. Момичето минавало покрай тях и с голям интерес ги оглеждало до най – малкият детайл. Когато стигнало до последната картина ужасът се изписал по лицето й. На нея имало красиво малко момиче с дълга кестенява коса, която се бе развяла сякаш от вятъра. Очите и били катранено черни, а от тях капели кървави сълзи. Но не това било най – лошо, а факта, че оттук отново започвали кървави следи. Страхът отново си пробил път навън и момичето потреперило. Леко запристъпвало към края на коридора, докато не стигнало до малка дървена врата, чиято дръжка била позлатена. С треперещи ръце то бутнало вратата и на пръсти влязло вътре. Това, което видяло вътре накарало кръвта й да се смрази.Стаята била бяла, а вътре на един от столовете седяло детето от
картината.То се обърна към момичето и дяволска усмивка заиграла по устните му. Вратата на стаята се затвори със силен трясък. Чул се силният крясък на горкото момиче дошло в тази дяволска къща. И само това останало от него - един последен вик в един последен миг живот...

Според една много стара забравена местна легенда преди много години в къща край езерото живеело малко щастливо семейство – майка, баща и малко момиченце. То било много красиво и обичало да се разхожда около езерцето и да се оглежда в бистрите му води. Една вечер момиченцето излязло навън и както обикновено започнало да гледа отражението си. Но понеже било вечер нищо не се виждало и момичето се приближило още, но се подхлъзнало и паднало вътре. Не успяло да излезе и така загубило животът си. Когато научили за това родителите били съсипани и решили да заминат далеч от езерото. Оттогава духът на малкото момиче стой в къщата и чака завръщането на своите родители...

little_baby · 2010-11-24 18:31:49

Адреналин
Здравейте всички, който четете това. Аз съм Мелиса и сега ще ви разкажа за краткият си, но изпълнен с вълнение живот. Бях едно донякъде нормално осемнадесет годишно момиче с дълга до кръста черна коса и големи златисти очи. Висока съм около метър и осемдесет и имам нормално тяло както всеки тийнеиджър. Семейството ми е едно от най – важните в страната и наистина сме богати. Но само толкова. Пари. Това беше единственото нещо, което свързваше нашите. Брат ми е все още нормално осем годишно момченце с светла коса и очи. Все още малък за да прозре какъв театър всъщност играем. Семейството ми трябваше да бъде пример за всички останали. Но аз намерих утеха. За жалост на баща ми в най – неподходящото занимание – състезания с мотори.
Няма нищо на този свят което да ме доставя по – голямо удоволствие. Когато всеки път адреналинът ми се покачва докато съм на шосето, когато косата ми си вее от вятъра или всеки път когато ускорявам скоростта по време на състезание тогава се чувствам човек. Всеки в училище знаеше името ми. Момичетата си правеха на мой приятелки само защото винаги бях център на внимание, усмихваха се фалшиво и ми казваха колко „ много” си притеснявали за мен. Лицемерки. Всички до една бяха такива. А сега нека ви разкажа за последният си ден живот.
- Мел, Мел ставай вече. Ще закъснееш за училище – чух гласът на малкото си братче Джъстин. Не отворих очи веднага и Джей продължи да ме бута.
- Ставай, ставай. Хайде мързел такъв. – продължи малкият досадник.
- Ъх, боже мой как може да си толкова досаден толкова рано - казах аз със сънен глас и бавно отворих очи. Погледът ми се срещна със сладките му сини очи и това до някъде ме умилостиви.
- Е, какво да кажа много съм талантлив – каза той и смехът му като песен на камбанки огласи стаята. Няколко минути по - късно станах и се запътих към банята. След като си измих зъбите и лицето се запътих към големият си гардероб. Облякох си едни сиви прилепнали дънки и черен потник с червен надпис „Кръвта ми гори като огън”. Вече облечена застанах пред огледалото и си сложих малко спирала и гланц за устни. Когато бях напълно готова отворих едно от страничните чекмеджета на гардероба си и от там извадих прилежно сгънатият си екип за състезания. Точно така довечера щеше да има състезание, на което щеше да се определи кой е най – добрият състезател. Бях решена да спечеля независимо от всичко. Взех чантата си и го прибрах вътре, като след това тръгнах към вратата. Слязох по стълбите на триетажната ни къща и долу видях как майка ми връзва вратовръзката на Джей, която беше част от училищната им униформа. Разбира се това беше съпроводено от много оплаквания и мрънкане от негова страна, но които мама изобщо не обръщаше внимание. Изчаках ги да приключат и хванах братчето си за ръчичката, като се отправихме към колата ми. Днес беше мой ред да го закарам на училище, въпреки притесненията на нашите относно страстта ми към скоростта. Той се качи в автомобилът ми и както винаги малките му ръчички започнаха да бърникат навсякъде. Само се подсмихнах, запалих двигателя и потеглих. Когато пристигнахме пред началното училище Джей ми подари една от неговите детски прегръдки и се затича към приятелите си. Усмихнах се истински нещо, което вече се случваше доста рядко и останах загледана в силуета на малкият си брат, докато не изчезна напълно. Отново хванах ключовете и ги завъртях, от което двигателят леко изръмжа и потеглих към моето училище. Не след дълго пред мен се появиха портите му. Влязох и отидох на паркинга намирайки място за колата. Пред училищната сграда моите „приятелки” ме чакаха и се говореха помежду си ( най – вероятно обсъждаха новите клюки ). Когато стигнах до тях ги поздравих и им се усмихнах фалшиво. Тръгнахме към красната стая, като по коридорите всички ни гледаха и одумваха. Влязохме в стаята и заехме местата си. Първият звънец би и постави начало на училищните занятия.

10 часа по – късно
20 минути преди състезанието
Началото на състезанието почти беше факт и навсякъде беше пълно с хора. Кои състезатели, кои фенове или просто такива, които бяха решили да се напият с приятели. Пистата беше една от многото извън градски, като се славеше с най – много завои.
- Мелиса, побързай и облечи екипът си. Състезанието започва след 10 минути. – чу се гласът на един от екипът ми, чието име ми беше неизвестно. Разсеях се от мислите си и се запътих към чантата си. Извадих екипа и го нахлузих набързо. Когато се върнах до моторът си видях, че до него се беше навело едно момиче. Не виждах какво точно прави, което ме раздразни и грубо й викнах:
- Хей, какво правиш при моторът ми? – тя се стресна от гласът ми и се изправи
- Ам, аз... такова де ... твоят мотор е много .. ъм.. а бърз и .. ааа.. хубав – едвам – едвам скалъпи тя и побърза да се махне от недоверчивият ми поглед.
Тръгнах към моторът за да проверя дали нещо не е наред, но прозвуча сигнал, който означаваше, че състезателите трябва да застанат на стартовата линия. Напълно забравила притесненията си започнах да бутам мотора натам. На линията се бяха наредили всички участници и се приготвяха за старта. Качих се на мотоциклета и започнах да чакам сигнала за начало.
5..
4..
3..
2..
1..
СТАРТ
Излетях напред заедно с другите, но един по един задминавах всички. Адреналинът ми се покачи когато ускорих скоростта почти до предела на възможното. Кръвта ми сякаш препускаше с всичка сила по вените ми, а сърцето ми туптеше толкова бързо, че все едно всеки момент щеше да се пръсне. Чувах овациите на публиката около мен и знаех, че те викаха за мен. Вече бях напълно сигурна, че ще победя. Бях задминала всички освен един. Кеилъб Джонс. Разглезеното момченце на кмета. Заради факта, че баща му беше държавен управник той си мислеше, че може всичко, и че за него правила няма. Сега щях да му покажа. Намалих малко за да стигна до него и леко блъснах моторът му с моя. И все пак достатъчно силно за да нанеса щети. Той вече беше вън от играта и оставах само аз. Преди съвсем да спре той се засмя, което доста ме учуди.
- Радвай се на победата, където и да си след това състезание. – той продължи да се смее докато моторът му съвсем замря и не успях да го чуя повече. Отказала се да размишлявам над думите увеличих скоростта до последен предел. Вече виждах финиш линията. От нея ме деляха не повече от 20 метра.
Едно, две, три..
Пресякох я, а другите състезатели дори не се виждаха. Коментаторите съобщиха победата ми и силни ръкопляскания и викове се чуваха от пощурялата публика. Реших, че е време да спра и натиснах спирачката, но тя отказа. Повторих опита си още няколко пъти, но напразно. В главата ми изникна споменът за непознатото момиче до мотора ми и думите на Кеилъб. Значи я беше накарал да пререже спирачките ми? Колко жалко от негова страна. Докрай за мен си остана просто един жалък плъх, неспособен да се изправи честно срещу опонентите си. Пред мен изникна голямата преграда разделяща пистата и публиката. След малко вече не усещах нищо. От ударът моторът ми гореше и всеки момент щеше да се взриви. Не можех да избягам защото бях заклещена под него. И останах така чакаща. Точно на прага между живота и смъртта. Чуваха си силните писъци от хората от публиката, отдалечаващи се от мястото на експлозията. Може би сега някой ще пита не съжалявам ли, че не послушах другите, които все ми казваха колко е опасно. Как мога да умра? Не, не съжалявах. Бях щастлива и сякаш винаги знаех, че няма да умра вкъщи, а на някое шосе. На кого ли щях да липсвам? На Джъстин сигурно. Сега се надявах да е твърде малък за да не осъзнае истината и да го заболи от нея. И това беше последната мисъл, която мина през главата ми. Няколко секунди по – късно около мен всичко се взриви и аз останах само в спомените на хората. Но едно не можех да отрека: умрях така както и живях – с гръм и трясък....

Огън в кръвта ми бясно гори
Не спира пред нищо
Пред цунами дори
Писти наред аз паля сега
Не спирам пред нищо
Дори пред смъртта...

Тези най - радват

sweet_cookie · 2010-11-29 13:36:15

Обичах тебе аз,
но забележи в минало
време говоря.
За мене беше ти като
мъгла – гъста и мрачна,
вечно непредвидлива.
За мене беше ти
и правило,но и
с него забрана.
Обичах те,
не го отричам
теб и твоята усмивка
вечно обиграна.
Теб и твоята красота
съвсем небрежно
подчертана.
Обичах те ,
но късно ти го
осъзна.

Обичаше ме ти
дори не пробвай
да отричаш.
Обичаше дори и
начина
по които те привличах
и как на друга
не приличах.

Но хайде стига с таз
любов забравена
от съдбата и живота
изоставена,
от пламъците на страстта
изпепелена и от душата
отдавна захвърлена.

TwilightGirl90 · 2010-11-29 15:45:57

Нещо не ме радват . Сори .

little_baby · 2010-11-29 17:47:35

Обичах тебе аз,
но забележи в минало
време говоря.
За мене беше ти като
мъгла – гъста и мрачна,
вечно непредвидлива.
За мене беше ти
и правило,но и
с него забрана.
Обичах те,
не го отричам
теб и твоята усмивка
вечно обиграна.
Теб и твоята красота
съвсем небрежно
подчертана.
Обичах те ,
но късно ти го
осъзна.
Обичаше ме ти
дори не пробвай
да отричаш.
Обичаше дори и
начина
по които те привличах
и как на друга
не приличах.
Но хайде стига с таз
любов забравена
от съдбата и живота
изоставена,
от пламъците на страстта
изпепелена и от душата
отдавна захвърлена.

Това не ми допада много

ivsity · 2010-11-29 17:56:18

хубави

iveto0_94 · 2010-12-02 16:19:10

Имаш талант.Хубави са

sweet_cookie · 2010-12-17 18:25:01

Лутам се, ала пътя си не намирам
В тая безлюдна снежна пустиня
Лутам се, но напразно е -
Да търся изхода спирам.
Трясък. Вик и накрая гробна тишина
Дали е сън или реалност това?
Изгрява туй слънце, но е просто мираж
Идва деня, но звездите на небето още блестят.

_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-__-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-_-

Да обичам ли ?
Не, не мисля вече от любов
достатъчно страдах.
Да мразя?
Нима остана кого.
Да съжалявам за миналото?
Вече няма защо.
Да си спомням за теб и мен?
Две вечно скитащи души
С от на дявола
по - горчиви съдби.
Нима от мечтите ни големи е
Останал само дим?
Нима имаме друг избор
Освен всяка трудност
да победим?
Да се дадем ли на страха
и на вечния бяг
търсейки безкористно
отсрещният бряг.

-----------------

Навън е мрак, но аз
Отново те виждам
Навън е лято,
Но очите ти си
Остават по – студени
И от зима.
Сърцето ти – тази скована пустиня
изпепеляваща всичко,
убиваща всичко добро
за мене остана единственото,
което не мога да имам.

--------------------

Има ли някой там?
Някой да е виждал едно сърце?
А една душа?
Загубих ги.
Но нищо чудно –
все пак ти си наблизо.
Но струваше ли си ?
Усмихваш се. Това е - предавам се.
Ти победи. Тотално влюбена съм в теб ОТНОВО.
Отидоха си и разсъдъкът и ума ми.
Имам само болка и страдание.
Но съм повече от щастлива – защото ме боли по теб.

niksan_908 · 2010-12-17 21:43:09

кефят ^^

vaflichka · 2010-12-18 16:10:01

харесват ми

_______________________________

I’ve had the time of my life
And I’ve never felt this way before
And I swear this is true
And I owe it all to you

#1 2010-10-31 23:44:39

Re: Моите неща

#2 2010-11-01 06:46:30

Re: Моите неща

#3 2010-11-01 06:58:17

Re: Моите неща

#4 2010-11-01 07:14:46

Re: Моите неща

#5 2010-11-01 07:55:41

Re: Моите неща

#6 2010-11-01 08:03:08

Re: Моите неща

#7 2010-11-01 09:20:06

Re: Моите неща

#8 2010-11-01 10:31:48

Re: Моите неща

#9 2010-11-01 11:59:08

Re: Моите неща

#10 2010-11-01 14:24:30

Re: Моите неща

#11 2010-11-01 14:40:59

Re: Моите неща

#12 2010-11-01 16:26:22

Re: Моите неща

#13 2010-11-01 19:39:11

Re: Моите неща

#14 2010-11-01 19:54:56

Re: Моите неща

#15 2010-11-01 20:14:23

Re: Моите неща

#16 2010-11-23 20:04:42

Re: Моите неща

#17 2010-11-24 18:31:49

Re: Моите неща

#18 2010-11-29 13:36:15

Re: Моите неща

#19 2010-11-29 15:45:57

Re: Моите неща

#20 2010-11-29 17:47:35

Re: Моите неща

#21 2010-11-29 17:56:18

Re: Моите неща

#22 2010-12-02 16:19:10

Re: Моите неща

#23 2010-12-17 18:25:01

Re: Моите неща

#24 2010-12-17 21:43:09

Re: Моите неща

#25 2010-12-18 16:10:01

Re: Моите неща

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook