My творчество [jusst_me<3] :)

JuSst_me<3 · 2010-10-17 21:41:49

Емм с миналото начинание нямах успех... Ма кво ми дреме... акде пак наново! Този път даано ви хареса тук ще слагам абсолютно всичко мое, като например: Рисунки, стихове, есета и т.н. Дано този път имам успех и моля, пишете това, което наистина мислите, никой няма да ме обиди, ако нещо не му се е харесало...

Айде сега пък едно есе за прием в езикова гимназия на тема кукерландия (не предполагам някой да го прочете цялото, над десет страници е...

Приключение с кукери

Какво става с мен? Все едно съм попаднала в друго измерение, но всичко е съвсем същото. Освен едно…

************************************************************************
Живея в малко градче, което се намира в Горнотракийската низина. Ние, жителите, го наричаме Ямбол, но повечето хора го знаят като „Кукерландия”. Сами се сещате защо.
Кукерските празници наближават. Никога не съм вярвала в това, че тези хора с маски гонят злите сили. Мисля, че това са измислици, с които хората да се забавляват. Може би обаче са се забавлявали така преди много години. За мен това е просто тържество с много дрънкащи неща.
Баба ми е разказвала много за кукерите. Баба Лена – как само я обичам! Впрочем съм кръстена на нея. Името ми е Лена. Не съм много висока. Майка ми казва, че съм „нормална”. Не знам дали е съвсем вярно. Късметлийка съм, че косата ми е руса и дълга. Естествено, за да не изглежда като корабно въже (като в рекламата на онзи шампоан), полагам доста грижи. Всички ми казват, че черните ми очи не отиват на косите ми и обратно. Аз пък мисля, че е супер комбинация. Не ме интересува особено какво мислят другите за мен.
Знам толкова легенди за дрънкащите хора с маски (Така ги нарича най – добрата ми приятелка – Дари). Не вярвам в нито една от тях. Добре де, не са толкова много, но схванахте идеята. Как може човек с кожено палто и ужасно плашеща маска да дарява полетата с плодородие, да гони злите сили и болестите и така нататък? Просто не вярвам и може би никога няма да мога да повярвам. Защо ли възрастните вярват в това? Въпрос, на който може да ми отговори само някой възрастен, а аз със сигурност няма да попитам. Ще се получи: „Хей, мамо, а ти защо вярваш, че кукерите са вълшебни?”. Звучи ми твърде детско (все пак вече съм на 11 години) и все едно се бъркам в чуждите работи. Сигурна сама ще разбера, някой ден … (В който може би ще съм забравила детството си).
Както вече разбрахте, мислите ми не стоят на едно място повече от 5 минути. Сега през ума ми минава как разхождам малко сладко кученце, докато летя. Ех, мечти! Вярвам повече, че ще полетя, отколкото, че ще имам кученце. Няма да имам такова, докато не стана на 18 години и не се изнеса от къщи. За какво говорех? Пак не помня. Всички ми казват, че съм запиляна, немарлива, че много забравям. Питали ли са ви някога „Защо забрави?” ? Е, на мен ми се случва пет - шест пъти на ден. Вярно, досадно е, а и няма никакъв резултат върху мен.
Днес Дари ме пита дали ще ходим да гледаме кукерите. В тях тя намира нещо, но дори и не знае какво. Казва, че я вдъхновявали. За какво я вдъхновяват? Та тя дори не е написала стихотворение от втори клас насам! Както и да е. Ще отида с нея. Та нали тя ми е най-добра приятелка! Ще я придружа до там, ще ядем захарен памук, ще гледаме как рисуват със спрейове по големи платна; от общината, както винаги, ще се носи приятна, изпълваща с настроение въздуха музика… Като се замисля, няма да е толкова зле. Като дойдат кукерите отвсякъде ще се чуват потропвания, а после ще се приберем доволни от деня си. Дано стане така! Много не ми се вярва. Другата ми представа включва: шумотевица, блъскащ се народ, дрънкане от зори до мрак. Така денят няма да ми се хареса.
Денят дойде. Дари се вълнува, аз… Не знам. Не съм забелязала нещо различно в настроението си. На училище всички са като Дари, въодушевени от настъпващите празници. Няма да се питам защо, вече разбрах – няма да намеря отговор. След часовете ще отидем направо на центъра на Ямбол. Там ще заведат и децата от първи, втори и трети клас. И наши съученици ще са там.
Три, две, едно край на учебният час! Край на учебната седмица! Обещавам си, че няма да уча чак до неделя! Така, сега трябва бързо да отида вкъщи, да си оставя раницата и да сляза пред блока. Дари ще ме чака там.
Не трябваше ли обаче Дарина да ме чака, а не аз нея? Стоя си аз, мръзна си отвън. Сигурно въобще не се сеща, че трябваше да отидем заедно. О, дойде!
- Извинявай, че закъснях! Малко се позабавих, докато… - От тези изречения нататък нищо не чух. Тя си говореше, аз кимах без да слушам. Защо е толкова… Как да кажа… Обяснителна?
- Няма нищо – oтговорих. – Така или иначе не те чаках дълго. – Докато казвах това, гледах навсякъде другаде, но не и в очите на приятелката си. Мразя да я лъжа! Мразя да лъжа, дори и непознати! Да не се отклонявам много от темата на мисълта си, че току виж Дари е забелязала, че не я слушам.
- Добре. Да тръгваме, защото ще изтървем идването на кукерите! – Бях съгласна с нея. Ако изтървем нещо, Росица (най-злобното и надуто момиче в нашето училище) щеше да ни разказва изпуснатите моменти, все едно са били най-хубавите мигове в живота и. Аз по принцип не и обръщам внимание, но Дари се натъжава, когато Росица и разказва за преживяванията. Мразех я, заради това, че беше по-висока и по-добре изглеждаща от нас с дългата си черна коса на бели кичури (Представете си! Аз няма да си направя кичури може би никога. Мама не ми дава.) и големите си черни очи. Не трябва да я мразя, а да се радвам за нея заради тези неща, нали? Така е логично, но Росица така се фука с тях, че ти иде да и плеснеш един шамар. Но да не се ядосвам заради нея точно сега. Отиваме на празник, а за него ми трябва весело настроение!
Докато вървяхме по малката уличка „Мир”, срещнахме Виктор. Дари го харесва като повече от приятел. За мен си е едно обикновено момче, което е много добър приятел. Занимава се с типични неща – играе на компютърни игри, тренира футбол и така нататък. Той ми е най-добър приятел. Аз, Дарина и той сме другарската тройка. Имам и още приятели, разбира се, но те не заемат такова голямо място в сърцето ми, колкото момичето, с което вървим към центъра и момчето, с което ей сега се срещнахме.
- Хей, Вик! – Така му викам на галено. Дари не се възползва от този прякор. Твърде я е срам да стои пред него, а да му каже и „Вик”… ще и дойде в повече. Ех, любов, любов!
- О, здравейте, момичета! – явно досега не ни бе видял. Твърде бе зает с книгата си. Той откога чете толкова големи книги? Тя беше около четири сантиметра дебела. Като се има предвид, че Виктор не чете много, това четиво е абсолютен гигант за него!
- Каква е тази книга? – Най сетне се включи най добрата ми приятелка – Не е ли мъничко дебела? – полюбопитства тя.
- Научната слава на България – беше отговорът му. – Малко ще се озоря, докато я прочета, но не е толкова голяма – гледаше я толкова влюбено. Да ти иде да си вземеш пуканки и да гледаш като на кино с най-добрите си приятели. Чакай малко! Главните герои са най – добрите ми приятели! Любовта им вече не ми харесва. Ако станат двойка, ще излизат предимно заедно и няма да ми обръщат внимание. Не, те няма да сторят подобно нещо. Но, ако случайно се случи? Не знам какво ще правя тогава!
Вече пристигнахме. Какво облекчение! Празникът още не е започнал и Росица няма да ни „разказва”. Нейното разказване е равно на доза изнервена Дари. Мразя, когато тя се изнерви. Започва да си гризе ноктите, има изблици на гневност и… Въобще не трябва да сте около нея. Самата тя ме изкара от размислите ми:
- Виж, идват кукерите! Ето този е с такава огромна камбана! – Тя ми посочи един от преоблечените мъже.
– Не е ли малко странен? – Да, така е. За какво му е на този кукер такава голяма камбана? Направена е от желязо и е с размер на училищната ми чанта. Как ли я носи на кръста си без да падне?
Изведнъж ми стана лошо. Зави ми се свят. Какво е това чувство, което ме кара да си мисля, че се нося на милиони километри от Ямбол? Вече виждам замъглено. Все едно съм с главата надолу и кръвта ми тече, не от сърцето към всички крайници, а от всички крайници към сърцето. Започвам да чувам много разговори на хора, но толкова усилени, че ще ми пукнат тъпанчетата в ушите.
Изведнъж всичко спря. Чувствам се облекчена от болката, която изпитвах до преди малко. Пак мога да виждам и чувам нормално. Вече ми се струва, че просто съм сънувала. Мисля да кажа на Дари как се почувствах. Сигурно ще ме разбере. Но къде е тя? И Виктор го няма. Не виждам никой познат! Само кукери, кукери и да не изпусна…, а да, кукери! Ще полудея! Навярно вече съм изгубена сред многобройната тълпа! Към мен идва човек, надигнал огромен чук в ръка. Не, навярно не е човек, като се имат предвид котешките му уши и нос, също така и алените му ръце. Какво става тук? О, не! Той надвеси чука над мен. Не мога повече! Моля се да остана жива!
Какво стана? Нямам спомен. О, някой надвеси чук над мен! Дали още съм жива? Съдейки по белотата покрай мен, сигурно все още си живея. Но какво е това място? И по – важният въпрос: Какво правя тук?
- Ставай бързо! Не ме карай да идвам! – Прозвуча все едно го е казала малка мишчица (ядосана малка мишчица).
- Какво по… - ядосах се, че нещо толкова малко ме командва, но когато погледнах нагоре… не вярвам на очите си!
- Елфче! – извиках. Това бе първата реакция, която ми хрумна.
- Не съм елфче! – ядоса се малкото момиченце с крилца. – Аз съм феичка. Кажи го: Ф -Е - Я! Проста дума с три букви! Защо всички бъркат феичките с елфчетата? Няма нищо общо! Първо – ние имаме крилца, те – не! Второ – ние помагаме, а те – не!...
- Добре, схванах какво искаш да ми кажеш! – ядосах се. Може да съм уплашена, изгубена, но никой (освен родителите и учителите ми естествено) няма право да ми повишава тон! Хващам се на бас, че мога да смачкам тази малка досадница с едно движение на ръката си!
- Какво? Можеш да ме смачкаш ли? Сега ще видим кой кого ще смачка!
- Чакай! От къде разбра, че съм си помислила това? Да не би да съм го казала на глас?
- Не естествено! Ти не знаеш ли третата разлика между елфчетата и феичките? Ние можем да четем мисли!
- А чу ли и онова с досадницата и повишаването на тон?
- Ти как мислиш? Защо съм бясна? Май не си много добра в логическите задачки – закачки, а?
- Не намесвай училищните ми успехи!
Крещяхме си в продължение на около пет – до десет минути. След това се натъжих, че не знам къде съм и ми се прииска да съм си вкъщи и да гушкам любимото си плюшено меченце с чаша горещ шоколад в ръка пред телевизора. Липсва ми домът ми.
- Е, май не се запознахме? – попита ме примирена, че е загубила спора, ФЕИЧКАТА.
- Да – отвърнах и – Аз се казвам Лена, а ти?
- Аз съм Ким. Приятно ми е! Аз съм фея водач!
- Поясни ми какво означава „фея водач”, моля те!
- Феята водач е фея, която те води към определената от аурената ти нимфа цел.
- Аурена? Цел? Обясни по-подробно, моля!
- Толкова ли сте глупави вие, хората? – Пак се ядоса малката феичка – Аурената нимфа е твоята собствена нимфа. Хората наричат това съдба. Както и да е. Ти трябва да изпълниш тази цел на всяка цена. В човешкия свят е лесно, но тук… Е, да кажем, че няма да е така просто. Аз съм феята, която ще те води към тази цел, тоест фея водач. Сега разбра ли ме?
- Мисля, че да. – Толкова много обяснения. Главата ми се завъртя, но не! Няма да покажа слабите си места пред почти непознат човек (Не точно човек)! Макар, че ми се иде да се разплача, ще си лепна една голяма фалшива усмивка на лицето и никой нищо няма да разбере. Никой няма да разбере как се чувствам отвътре. Как искам да се прибера вкъщи, да прегърна мама и…
- Какъв беше онзи човек с големия чук? – сетих се изведнъж за този неприятен спомен. – Моля те, кажи ми!
- Какъв човек с чук? – след думите си Ким ахна – Да не би да си се срещнала Минорпет? – Изглеждаше доста изплашена.
- Какво е Минорпет? – с тези моите обяснения… Сигурно вече съм накарала устицата на бедното момиченце да пресъхне.
- Ох, ти нищо ли не знаеш за нашия свят? Минорпет е същество, приличащо на човек, но с котешки нос и уши. Също така има и червени ръце. Тези същества са много опасни. Смъртни врагове на хора, кукери и феи. Елфчетата са техни съюзници. Да ти кажа честно, те са най злобните същества във взаимния свят. А ако ще ме питаш какво е взаимния свят, замълчи. Това е названието на мястото населявано заедно от хора, животни, растения, феи, кукери, елфи и минорпети. – Последните думи бяха съпроводени с голямо недоволство. Лицето на Ким изразяваше: „Не е ли малко пренаселено във взаимния свят?”
- Къде сме? – дойде ми на ум да попитам, за да сменя мрачната, за малката феичка, тема. Наистина това се и питах. Всичко бе бяло. Нямаше нито възвишения, нито низини. Не знаех откъде започва небето и къде земята. Странно и объркващо. Може би е нещо като стая, в която се прибират хората? Да не би да беше „човешка лудница” или нещо подобно?
- Не! Нямаме никакви „човешки лудници”. Това е безкрайно белище. Така се наричат местата, които са на края на света. По принцип те са бели и безкрайни. Ако видиш безкрайно чернище, което също е безкрайно, но черно на цвят, то тогава там преобладава злото. Този въпрос ми напомни за аурената ти нимфа. Тези нимфи контактуват с феите водачки мислено. Трябва да те заведа в центъра на Кониретия! Бързо! Може да нямаме много време. Не си мисли да ме питаш какво е Кониретия, защото няма време за това. Просто малко градче, за което нито един ЧОВЕК не знае. Хвани ме здраво в лявата си ръка, но без да ме стискаш!
Как ще стане това? Да я хвана здраво, но да не я стискам? Както и да е. Ще я хвана както мога.
След като я хванах пак ми се замая главата. Почувствах се по същия начин, както когато „излетях” от Ямбол чак до тук. Впрочем колко голямо ли беше разстоянието? Реших да попитам Ким, но от устните ми не се пророни нито звук. Явно скоростта на звука, беше по-бавна от нас в момента. Супер! Сега остава да станем по-бързи от светлината и…
- Пристигнахме! Сега може малко да ти се гади и да ти се вие свят, но скоро ще ти мине! – толкова ми се гади и ми се вие свят, че не вярвам някога да спре.
Ето че щом видях всичко около мен, вече нямаше и следа от неразположението ми.
Топло е, макар, че е средата на зимата. А колко е красиво само! Виждам цяла улица (навярно главната улица) осеяна с малки къщурки. В малките им дворчета се зеленеят красиви ниски борчета. А на тях… Това рози ли са? Мислех, че розите растат като храсти, но тези тук подават любопитно главичките си през малките иглички на всяко борче. Толкова прекрасна гледка! Удивлявам се на всичко около мен. А само на няколко метра от последната малка къщурка се издига величествена кула, която ми прилича на… Но това е Айфеловата кула! (Едно лято от училище ходихме до Франция, Париж и разглеждахме забележителности. Виждала съм Айфеловата кула и мога да я разпозная от километри, а това е точно тя!). Удивена съм. Не, по скоро… Не знам как да опиша това чувство… Все едно съм поръсена с чаша възторг, лъжица удивление и лека, загадъчна щипка щастие.
Какво става с мен? Все едно съм попаднала в друго измерение, но всичко е съвсем същото. Освен едно…
- Защо навсякъде има кукери? – Учудването ми е толкова голямо, че започвам да мисля, че е възможно да го измеря в литри!
- Нали ти казах? Жителите на взаимния свят са: хора, животни, растения, феи, кукери, елфи и минорпети. Това е селището на феите и кукерите. Преди малко ти съобщих името му Кониретия. – От толкова обяснения ми се зави свят. Мислех, че съм по-умна, но днес се убедих, че се лъжа. Но пък това да не е география или история? Това е съвсем нов свят! Не знам защо съм толкова доверчива. Ами ако това е злата страна и минорпетите и елфчетата са добри…
-Как можа да си го помислиш? Ние сме добрите! Прави разлика! Елфчета + Минорпети = ЗЛО! Кукери + Феи = ДОБРО! Схващаш ли?
Пак забравих. Малката Ким може да чете мислите ми. Ще си помисля, че съм разбрала и избухливата феичка до мен ще се поуспокои.
- Тук няма ли малко лично пространство? – Каква съм! Единственото, което можах да измисля, бе да и се скарам! Просто съм уникална! Как можах?
Явно Ким прочете мислите ми, защото на лицето и засия усмивка. Не голяма и искряща, а срамежлива, но искрена. Това ми хареса. Обичам хората, които не преиграват с чувствата си. Хей! Мисля, че между нас се заформя приятелство!
Колкото и да ми беше топло от тези чувства, които изпитах ей сега, сърцето ми се стопли отвътре.
- Хей, Ким! Здравей! Отдавна не сме се виждали. Как си? Къде се загуби? – Чух тези думи изпод маската на един кукер. Не! Това не беше маска! Беше просто лицето му. Осъзнах, че устата ми е отворена, а ченето ми увиснало в изненадана физиономия. Веднага заключих устните си, щом се осъзнах.
- Хей, Брад! Здрасти и на теб! – отговори малката ми приятелка. Откъде се познаваха? Какво се учудвам и аз, може би, щом това е селището на кукери и феи, Ким живее тук.
- Това човек ли е? – Стъписа се странният мъж. Явно не е нормално хора да ходят по улиците на Кони… Забравих как се казва градът.
Главата ми се замая. Отново. Имам чувството, че тук ще ми се случва доста често. Чувствам се, сякаш някой ме наблюдава. Няма да обръщам внимание. Все пак изцяло ще си разваля впечатленията. Сигурно просто имам главобол, или съм настинала. Да се върнем към разговора:
- З-здравей! Аз с-се казвам Ле-ле-лена. Р-разбрах, ч-ч-че ти си Б-брад. – стиснахме ръце. Той е толкова голям и внушителен! Кара ме да мисля, че ще ме изяде. Не, не, че наистина ме е страх толкова, но все пак…
- Не се страхувай! – Усмихна ми се Брад. – Учудвам се, защото не е често срещано явление човек да дойде не само в Кониретия, а въобще в нашата половина от света! Трябва да си много силно момиче, щом си успяла да минеш през пространството от единния до другия свят. Знаеш ли, Ким, - обърна се той към приятелката ми – ако не е изпитала адски болки, Лена може да е… - И двамата втренчиха поглед в мен. Побързах да отговоря на недоизказания въпрос:
- Не, не съм почувствала нищо такова. – Не е лъжа. Вярно, гадеше ми се и ми се виеше свят, но чак пък адски болки… Не си спомням такива неща.
- О, Ким! Лена е надарена със специална дарба! Странно. Миналата пак се казваше Лена. Беше с руса коса и черни очи. Доста си приличат! – Боже мой, Брад описваше баба ми на младини! Виждала съм снимки. Моля? Колко стар трябва да е, че да я е виждал на младини? Изглежда като тридесет и няколко годишен, а баба е на седемдесет и пет. Нещо не се връзва…
Не можах да се сдържа да не попитам:
- Каква дарба? Имам предвид: Какво умея? Да не съм някаква супер героиня? Или пък нещо като изрод? Чудовище? Разкажи ми повече. Тази „дарба” ще важи ли в моя свят?
- Това, с което си надарена, е опасно! Ти можеш да контролираш стихиите. Те включват: огън, вода, въздух, земя и може би дух. Трябва да проверим последното. Сега.
Как така сега? Как ще проверим? Не разбирам, но ако става въпрос за някакви операции и т.н. не съм доброволец! Да не би да ме смятат за опитна мишка!
- Лена! Престани да си мислиш за такива неща! Просто слушай Брад! – Кресна отгоре ми малката феичка.
- Добре – въздъхнах незабелязано. – Какво трябва да правя?
- Просто е – отвърна ми „Кукерчо”. Така ще го наричам вече. Поне на ум де. Когато кажа Брад, ми се струва, че разговарям с Брад Пит, а когато погледна… Е, да кажем, че Кукерчо не прилича на звездата от телевизионния екран. – Погледни ме. Сега повтаряй след мен: Благословена ли съм с дарба? – повторих. – Докажи ми, невиждана богиньо! – и това го казах, макар че ми прозвуча като… Не знам. Моля се на някого, когото не познавам. Странно е. Няма да питам коя е тази богиня. Ще разбера след време, може би… - Дай ми знак! – с това повтарянето ми като папагал приключи.
След странен шум на небето се изписа „YES”. Странно, уж говорят български, а…
Мислите ми бяха прекъснати от радостните възгласи на Ким. Не, това не са възгласи. Тя крещи като обезумяла от радост. Какво толкова има? Имам някаква дарба. Сигурно е често срещано.
- Не е често срещано! Ти си уникална! Аз съм фея водач на алтин! В случая алтина! Това е най – щастливият ми ден! Ако ще ме питаш какво е алтин, а ти ще го сториш, ще ти кажа. Това е човек, който контролира всичко. В случая ти си голяма алтина, защото контролираш дори и духа! Всички трябва да се кланяме пред огромната ти мощ! Не знам защо Венера е избрала мен за твой водач? Но все пак богинята ме е избрала! – Значи за тази богиня става въпрос. Най – накрая разбрах.
- Да го отпразнуваме! Мисля, че аурената и нимфа може да почака малко. Елате в моя дом. Кукер и Манес ги няма. – и аз, и Ким му хвърлихме озадачени погледи. – Не ви ли казах? Жена ми се казва Манес, а синът ми носи името Кукер – традиционно е. Както и да е. – Ким още гледаше озадачено.
- Как разбра, че следваме аурената нимфа на Лена? Не съм ти казвала – попита тя.
- О, ами ти нали току що казваше, че си фея водач? Мислех, че следвате аурена нимфа. Предположих също, че тя е на Лена.
След няколко минути вече бяхме в дома на „Кукерчо”. Толкова е красиво! От всички стени се издигат величествени пера (Навярно от някой прекрасен паун) , които все едно са поръсени със златен прашец. Блестят в нощта (Да, колкото и да не ви се вярва, вече е нощ) . Стаите представляват нещо като малки пещери, но са осветени от… Хм, какво е това? Някаква бутилка, не, купа, от която свети нещо като малко слънчице. Виждат се множество малки цветни стъкълца, все едно забучени в скалата на тавана. Хубав интериор. Мечтая, когато стана голяма, да съм дизайнер на стаи. Ще си помисля върху този вид. Наистина хваща окото, макар че е нещо съвсем обикновено. На път да стане прекалено кичозна, стаята е прекрасна.
„Кукерчо” отиде до единия ъгъл на стаята и завъртя някакво копче. В този миг се почувствах щастлива, облекчена от всичките си тревоги. Все едно тази машина повлия на настроението ми. Дори ми се приспа. Почувствах как падам на земята под унеса на сладките чувства. Разбрах само, че някой ме задърпа, докато бях паднала на пода. Нататък всичко ми се губи…
Събудих се. В първите пет минути се питах къде съм. После си спомних. Бяхме в къщата на Брад. После той включи нещо и… Главата ме боли, когато се помъча да си спомня.
Огледах се. Ким е до мен. Но какво по… Завързана е за стената с някакви окови. След още едно оглеждане разбрах, че не само тя е вързана. Това се е случило и с мен. Разликата е, че аз съм будна,а тя – не. Къде съм? Питам се не за пръв път.
- Хе,хе, събуди се. – гласът, който каза това, е напълно непознат за мен. И все пак има нещо познато в него. Мисля, че го свързвам с…
Погледнах. Това наистина е човекът с алените ръце и котешките уши и нос. Да се поправя: минорпетът, който искаше да ме убие.
- Да, дано има дарбата, за която ми говориш! – Отвърна му друг писклив и мазен женски глас. Погледнах. Там стои дебела, средна на ръст жена с ужасна червена коса, а очите и… Те са по – зелени и от две жаби. Не е красива. Напротив. А най странното – ръстът и бе колкото този на Ким.
- Не може да съм сбъркал! Тази феичка казва всичко на „Брад” – двамата се изкискаха. Стана ми ясно. Това е онзи минорпет, който се опита да ме убие. Но защо? О, преди няколко часа Ким ми спомена, че минорпетите и елфчетата са във война с хората. Тази малка жена до него сигурно е елфчето му. Като се замисля, възможно е малката ми водачка да е феичката на „Кукерчо”. Всичко е крайно объркано в главата ми. Въобще как се озовах тук? Защо бях заспала до преди малко,…
Преди да довърша мисълта си Ким изкрещя. От уплаха, може би. И моята реакция щеше да е такава, ако имах глас. Много ми се насъбра и ето: не мога да говоря.
Тя се обърна към мен. Май е уловила мислите ми. Кимна ми. Супер! Ще си говорим чрез мисли! Винаги съм искала някаква такава способност! Неочаквано в главата ми зазвуча някакъв глас. На Ким е. Каза ми:
Знаеш ли къде сме? Адски сме загазили! Този минорпет ли се опита да те убие?
Кимнах.
Ужас! Това е техния … Как да ти обясня? Нещо като цар. Той ги контролира. Казва се Ромъс, а елфчето му е Рената. Сигурно са разбрали за дарбата ти! Тя е толкова опасна! Могат да я използват, както си поискат! Не питай как ти говоря чрез мисли! Просто е така. Ами ако стане нещо лошо с нас? Трябва да запазим самообладание. Впрочем, разбрах какво са направили: Ромъс се е преобразил така, че да изглежда като Брад. Не ми се мисли какво е направил с истинския… Ние му казахме всичко. Сега разбирам откъде е разбрал, че следваме аурената ти нимфа. Предвидили са всичко. Тук е чернище. Не мога да използвам никаква магия тук, но аз и ти сме дълбоко свързани. Пък и ти имаш невероятна дарба, така че можем да си контактуваме мислено, без някой да ни хване. Знам, че си много изплашена, но не се предавай. Имам предвид да не се поддаваш на страховете си. Рената това и чака. Тя умее да създава илюзии, които можеш да видиш само, ако се страхуваш прекалено много от нещо. Опасна е. Не знам какво ще правим. Няма измъкване. Има само едно спасение: …………………………………………………………
Почувствах се, все едно в главата ми нахлуха безброй малки бели петънца. Малко по-малко започнаха да се изтриват думите на Ким. Почувствах се като дреха, която се чисти с белина. След около две минути вече не чувах нищо в главата си. Реших, макар и уплашена, да чуя за какво разговарят Рената и Ромъс.

- Поддаде се на страха си! – извика с радостен и зъл глас елфката.
- Чудесно! – каза Минорпетът. – Хайде, ние ще те изядем! Изплаши се още!
След тези думи в мен се надигна вълна от смелост. Никой не може да ме дразни така! Не съм толкова невежа, че да се плаша, че някой ще ме изяде (Макар, че е много вероятно)!
- Не съм такава хлапачка, че да се страхувам от теб! Много добре знам, че искаш силата ми, а ако ме убиеш, няма да я получиш! – след като изрекох тези думи, белите петънца в главата ми изчезнаха. Хей, станах смела и Рената вече не можеше да ми влияе!
- Супер – иронично се изрази Ромъс. – Смело момиче. Как се падат само на мен?
- Да не съм ти играчка, че все да ти се падат като мен?! Аз съм единствена и неповторима! Ти няма да имаш дарбата ми, докато космосът не бъде измерен в километри! Не ме дразни, защото ще ти се случи нещо! – Не блъфирам. С идването на смелостта ми дойдоха и планове за измъкване. Отново чух Ким в главата си:
Точно така! Планът ти също е добър, но не ще се получи. Рената не е единственото им тайно оръжие. За Ромъс се носят страшни легенди от десетилетия.
„Че вие по колко години живеете?” Помислих си въпроса ясно, така, че малката ми приятелка да го чуе, преди да е продължила.
Не ти трябва да знаеш! Пък и аз съм млада. На петдесет години съм. Рената е на двеста и петдесет. Не ме питай защо изглеждам толкова малка, няма да получиш отговор!
Говорехме за дарбата на Ромъс. Според някои той има същите способности като теб. Според други той може да се клонира и се е учил при най добрия черен магьосник: Безименния. Това естествено са само легенди. Колкото и да съм изплашена, усещам в мен едва загатнато любопитство. Когато бях малка, много исках да знам какво може Ромъс. Сега ще го разбера, макар че няма да мога да кажа на никого – Тя преглътна тежко, все едно бе погълнала голяма буца.
- Не ми се чака повече! Извличам силата и и туй то! – След неочакваните си думи Минорпетът започна да прави някакви жестове с ръце. Първата ми мисъл бе, че това са жестомимически знаци. Но не беше така. Между нас се появи нещо като златиста нишка. После осъзнах, че „нишката” излиза от мен и тръгва към него. Уплаших се. Последното, което чух бе:
Не! Не! НЕ! Не се предавай!...
Чувствам,че ще изгубя съзнание.
Изведнъж (Не първото неочаквано нещо за днес) усетих силна и ярка светлина да пронизва затворените ми клепачи. Чувствам се по-силна, по-укрепнала. Мисля, че мога да стана и да набия онзи Ромъс (Да, падам си малко побойница). Но не. Силата в мен е чиста като водна капка. И аз се усещам точно толкова чиста. Отварям очи и светлината ме заслепява. Чувам само:
- Браво, Лена!Ти изпълни своята мисия! – думите ги каза топъл и грациозен женски глас, галещ с всяка дума.
Всичко стана светкавично бързо и след около секунда бях на белището където започна всичко.
- Коя беше тази? – Това е единственото, което можах да попитам
- Не разбра ли? Това беше аурената ти нимфа! Тя ни спаси! – отговори ми въодушевена Ким.
- Какво правеше Ромъс с мен?
- Изсмукваше силата ти! Затова отслабна! – огледах се – Не! Нямам предвид килограмите ти! За това само ли мислиш в такъв момент?
- Не. Да сменим темата. Какво ще стане с Брад?
- О, той е добре. Чувствам го. Както сигурно вече си разбрала, аз съм неговата фея и усещам, когато той е в беда. Странно защо не усетих нищо, когато Ромъс беше в тялото на Брад… Но пък аз ли ще се меря с неговите огромни способности?
- Чудя се защо ли баба не ми е казала за взаимния свят?
- Да… Ето тук идва малко неудобната част. Трябва да те омагьосам така, че да забравиш всичко, което се случи досега. – Ким се просълзи. – Не искам да ме забравяш, Лена. Но такива са правилата. Нашата половина от света трябва да си остане анонимна за хората. Съжалявам. Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега.
И аз се просълзих. Не искам да се разделям с Ким. Нито да я забравям.
- Не, по-добре да не усложняваме нещата с прекалено дълги и сълзливи сбогувания. Адски ми е мъчно.
- Чао!
Всичко се размаза пред погледа ми. Не разбирам. Къде съм?
- О, ето те! – Най сетне съзрях Дари сред многобройната тълпа. – Искам… - Щях да и кажа как се почувствах странно, но в главата ми прозвуча гласче като на малка мишчица:
Не и казвай!
Реших да послушам непознатия глас. Намирах нещо познато в него, но не го бях чувала преди.
- Какво искаш Лена? – Попита ме Дарина.
- А…Амии… Захарен памук! Прияде ми се много! – измъкнах се. И не излъгах. Наистина ми се ядеше захарен памук.
Огледах се пак за кукера с голямата камбана, докато Вик и Дари вземаха памук. Странно. Няма го. Е, беше хубав! Като се замисля, кукерите наистина могат да живеят дори в друг свят и да правят магии! Какви глупости! Какво си мисля! И все пак май вярвам в тях. Не знам откъде съм сигурна, но е така. Е, да се забавляваме! Май денят ще мине по първото ми по-добро очакване! Ето ги Виктор и Дари. Ах, как се гледат!… Като влюбени птички са. Оф, пак си мисля как ще ме забравят… Да не се занасям сега и с това! Все пак…
Животът е едно голямо приключение!

Breath Of Passion · 2010-10-17 23:37:25

Щом искаш да сме честни - На мене не ми хареса..На места изобщо изгубих всякакъв смисъл.

sisity17 · 2010-10-18 05:38:22

Идейката долу горе е интересна , но начина по който си я изразила не ми харесва.

Rosalie · 2010-10-18 07:41:43

наистина идеята ти е била хубава, но някак цялостния замисъл се губи и на места просто не може да се схване какво става...

TwilightGirl90 · 2010-10-18 10:34:16

Интересна идея .

little_baby · 2010-10-18 10:39:46

Интересна идея .

+ (y)

h0neyLemonade · 2010-10-18 11:08:45

Ем малко заглавието няма смисъл " Игра на криеница " И после че някой се е разплакал..
Ем много не ми хареса

Miss_Nightmare · 2010-10-18 11:16:06

хубаво е!на мен поне ми харесва!

AnOnImKaAa · 2010-10-18 11:59:28

на мен ми харесваа

teri_pzz · 2010-10-18 12:06:24

хубаво е!на мен поне ми харесва!

tanityy · 2010-10-18 12:34:16

Ем малко заглавието няма смисъл " Игра на криеница " И после че някой се е разплакал..
Ем много не ми хареса

yee · 2010-10-18 13:00:49

Не ми харесва ^^ Доста изтъркана история, само обстоятелствата са други + това начина по който е написан неструва !

nelly.g · 2010-10-18 16:58:41

На мен пък много ми харесва.

JuSst_me<3 · 2010-10-19 09:21:20

Емм с миналото начинание нямах успех... Ма кво ми дреме... акде пак наново! Този път даано ви хареса тук ще слагам абсолютно всичко мое, като например: Рисунки, стихове, есета и т.н. Дано този път имам успех и моля, пишете това, което наистина мислите, никой няма да ме обиди, ако нещо не му се е харесало...
Айде сега пък едно есе за прием в езикова гимназия на тема кукерландия (не предполагам някой да го прочете цялото, над десет страници е...
Приключение с кукери
Какво става с мен? Все едно съм попаднала в друго измерение, но всичко е съвсем същото. Освен едно…
************************************************************************
Живея в малко градче, което се намира в Горнотракийската низина. Ние, жителите, го наричаме Ямбол, но повечето хора го знаят като „Кукерландия”. Сами се сещате защо.
Кукерските празници наближават. Никога не съм вярвала в това, че тези хора с маски гонят злите сили. Мисля, че това са измислици, с които хората да се забавляват. Може би обаче са се забавлявали така преди много години. За мен това е просто тържество с много дрънкащи неща.
Баба ми е разказвала много за кукерите. Баба Лена – как само я обичам! Впрочем съм кръстена на нея. Името ми е Лена. Не съм много висока. Майка ми казва, че съм „нормална”. Не знам дали е съвсем вярно. Късметлийка съм, че косата ми е руса и дълга. Естествено, за да не изглежда като корабно въже (като в рекламата на онзи шампоан), полагам доста грижи. Всички ми казват, че черните ми очи не отиват на косите ми и обратно. Аз пък мисля, че е супер комбинация. Не ме интересува особено какво мислят другите за мен.
Знам толкова легенди за дрънкащите хора с маски (Така ги нарича най – добрата ми приятелка – Дари). Не вярвам в нито една от тях. Добре де, не са толкова много, но схванахте идеята. Как може човек с кожено палто и ужасно плашеща маска да дарява полетата с плодородие, да гони злите сили и болестите и така нататък? Просто не вярвам и може би никога няма да мога да повярвам. Защо ли възрастните вярват в това? Въпрос, на който може да ми отговори само някой възрастен, а аз със сигурност няма да попитам. Ще се получи: „Хей, мамо, а ти защо вярваш, че кукерите са вълшебни?”. Звучи ми твърде детско (все пак вече съм на 11 години) и все едно се бъркам в чуждите работи. Сигурна сама ще разбера, някой ден … (В който може би ще съм забравила детството си).
Както вече разбрахте, мислите ми не стоят на едно място повече от 5 минути. Сега през ума ми минава как разхождам малко сладко кученце, докато летя. Ех, мечти! Вярвам повече, че ще полетя, отколкото, че ще имам кученце. Няма да имам такова, докато не стана на 18 години и не се изнеса от къщи. За какво говорех? Пак не помня. Всички ми казват, че съм запиляна, немарлива, че много забравям. Питали ли са ви някога „Защо забрави?” ? Е, на мен ми се случва пет - шест пъти на ден. Вярно, досадно е, а и няма никакъв резултат върху мен.
Днес Дари ме пита дали ще ходим да гледаме кукерите. В тях тя намира нещо, но дори и не знае какво. Казва, че я вдъхновявали. За какво я вдъхновяват? Та тя дори не е написала стихотворение от втори клас насам! Както и да е. Ще отида с нея. Та нали тя ми е най-добра приятелка! Ще я придружа до там, ще ядем захарен памук, ще гледаме как рисуват със спрейове по големи платна; от общината, както винаги, ще се носи приятна, изпълваща с настроение въздуха музика… Като се замисля, няма да е толкова зле. Като дойдат кукерите отвсякъде ще се чуват потропвания, а после ще се приберем доволни от деня си. Дано стане така! Много не ми се вярва. Другата ми представа включва: шумотевица, блъскащ се народ, дрънкане от зори до мрак. Така денят няма да ми се хареса.
Денят дойде. Дари се вълнува, аз… Не знам. Не съм забелязала нещо различно в настроението си. На училище всички са като Дари, въодушевени от настъпващите празници. Няма да се питам защо, вече разбрах – няма да намеря отговор. След часовете ще отидем направо на центъра на Ямбол. Там ще заведат и децата от първи, втори и трети клас. И наши съученици ще са там.
Три, две, едно край на учебният час! Край на учебната седмица! Обещавам си, че няма да уча чак до неделя! Така, сега трябва бързо да отида вкъщи, да си оставя раницата и да сляза пред блока. Дари ще ме чака там.
Не трябваше ли обаче Дарина да ме чака, а не аз нея? Стоя си аз, мръзна си отвън. Сигурно въобще не се сеща, че трябваше да отидем заедно. О, дойде!
- Извинявай, че закъснях! Малко се позабавих, докато… - От тези изречения нататък нищо не чух. Тя си говореше, аз кимах без да слушам. Защо е толкова… Как да кажа… Обяснителна?
- Няма нищо – oтговорих. – Така или иначе не те чаках дълго. – Докато казвах това, гледах навсякъде другаде, но не и в очите на приятелката си. Мразя да я лъжа! Мразя да лъжа, дори и непознати! Да не се отклонявам много от темата на мисълта си, че току виж Дари е забелязала, че не я слушам.
- Добре. Да тръгваме, защото ще изтървем идването на кукерите! – Бях съгласна с нея. Ако изтървем нещо, Росица (най-злобното и надуто момиче в нашето училище) щеше да ни разказва изпуснатите моменти, все едно са били най-хубавите мигове в живота и. Аз по принцип не и обръщам внимание, но Дари се натъжава, когато Росица и разказва за преживяванията. Мразех я, заради това, че беше по-висока и по-добре изглеждаща от нас с дългата си черна коса на бели кичури (Представете си! Аз няма да си направя кичури може би никога. Мама не ми дава.) и големите си черни очи. Не трябва да я мразя, а да се радвам за нея заради тези неща, нали? Така е логично, но Росица така се фука с тях, че ти иде да и плеснеш един шамар. Но да не се ядосвам заради нея точно сега. Отиваме на празник, а за него ми трябва весело настроение!
Докато вървяхме по малката уличка „Мир”, срещнахме Виктор. Дари го харесва като повече от приятел. За мен си е едно обикновено момче, което е много добър приятел. Занимава се с типични неща – играе на компютърни игри, тренира футбол и така нататък. Той ми е най-добър приятел. Аз, Дарина и той сме другарската тройка. Имам и още приятели, разбира се, но те не заемат такова голямо място в сърцето ми, колкото момичето, с което вървим към центъра и момчето, с което ей сега се срещнахме.
- Хей, Вик! – Така му викам на галено. Дари не се възползва от този прякор. Твърде я е срам да стои пред него, а да му каже и „Вик”… ще и дойде в повече. Ех, любов, любов!
- О, здравейте, момичета! – явно досега не ни бе видял. Твърде бе зает с книгата си. Той откога чете толкова големи книги? Тя беше около четири сантиметра дебела. Като се има предвид, че Виктор не чете много, това четиво е абсолютен гигант за него!
- Каква е тази книга? – Най сетне се включи най добрата ми приятелка – Не е ли мъничко дебела? – полюбопитства тя.
- Научната слава на България – беше отговорът му. – Малко ще се озоря, докато я прочета, но не е толкова голяма – гледаше я толкова влюбено. Да ти иде да си вземеш пуканки и да гледаш като на кино с най-добрите си приятели. Чакай малко! Главните герои са най – добрите ми приятели! Любовта им вече не ми харесва. Ако станат двойка, ще излизат предимно заедно и няма да ми обръщат внимание. Не, те няма да сторят подобно нещо. Но, ако случайно се случи? Не знам какво ще правя тогава!
Вече пристигнахме. Какво облекчение! Празникът още не е започнал и Росица няма да ни „разказва”. Нейното разказване е равно на доза изнервена Дари. Мразя, когато тя се изнерви. Започва да си гризе ноктите, има изблици на гневност и… Въобще не трябва да сте около нея. Самата тя ме изкара от размислите ми:
- Виж, идват кукерите! Ето този е с такава огромна камбана! – Тя ми посочи един от преоблечените мъже.
– Не е ли малко странен? – Да, така е. За какво му е на този кукер такава голяма камбана? Направена е от желязо и е с размер на училищната ми чанта. Как ли я носи на кръста си без да падне?
Изведнъж ми стана лошо. Зави ми се свят. Какво е това чувство, което ме кара да си мисля, че се нося на милиони километри от Ямбол? Вече виждам замъглено. Все едно съм с главата надолу и кръвта ми тече, не от сърцето към всички крайници, а от всички крайници към сърцето. Започвам да чувам много разговори на хора, но толкова усилени, че ще ми пукнат тъпанчетата в ушите.
Изведнъж всичко спря. Чувствам се облекчена от болката, която изпитвах до преди малко. Пак мога да виждам и чувам нормално. Вече ми се струва, че просто съм сънувала. Мисля да кажа на Дари как се почувствах. Сигурно ще ме разбере. Но къде е тя? И Виктор го няма. Не виждам никой познат! Само кукери, кукери и да не изпусна…, а да, кукери! Ще полудея! Навярно вече съм изгубена сред многобройната тълпа! Към мен идва човек, надигнал огромен чук в ръка. Не, навярно не е човек, като се имат предвид котешките му уши и нос, също така и алените му ръце. Какво става тук? О, не! Той надвеси чука над мен. Не мога повече! Моля се да остана жива!
Какво стана? Нямам спомен. О, някой надвеси чук над мен! Дали още съм жива? Съдейки по белотата покрай мен, сигурно все още си живея. Но какво е това място? И по – важният въпрос: Какво правя тук?
- Ставай бързо! Не ме карай да идвам! – Прозвуча все едно го е казала малка мишчица (ядосана малка мишчица).
- Какво по… - ядосах се, че нещо толкова малко ме командва, но когато погледнах нагоре… не вярвам на очите си!
- Елфче! – извиках. Това бе първата реакция, която ми хрумна.
- Не съм елфче! – ядоса се малкото момиченце с крилца. – Аз съм феичка. Кажи го: Ф -Е - Я! Проста дума с три букви! Защо всички бъркат феичките с елфчетата? Няма нищо общо! Първо – ние имаме крилца, те – не! Второ – ние помагаме, а те – не!...
- Добре, схванах какво искаш да ми кажеш! – ядосах се. Може да съм уплашена, изгубена, но никой (освен родителите и учителите ми естествено) няма право да ми повишава тон! Хващам се на бас, че мога да смачкам тази малка досадница с едно движение на ръката си!
- Какво? Можеш да ме смачкаш ли? Сега ще видим кой кого ще смачка!
- Чакай! От къде разбра, че съм си помислила това? Да не би да съм го казала на глас?
- Не естествено! Ти не знаеш ли третата разлика между елфчетата и феичките? Ние можем да четем мисли!
- А чу ли и онова с досадницата и повишаването на тон?
- Ти как мислиш? Защо съм бясна? Май не си много добра в логическите задачки – закачки, а?
- Не намесвай училищните ми успехи!
Крещяхме си в продължение на около пет – до десет минути. След това се натъжих, че не знам къде съм и ми се прииска да съм си вкъщи и да гушкам любимото си плюшено меченце с чаша горещ шоколад в ръка пред телевизора. Липсва ми домът ми.
- Е, май не се запознахме? – попита ме примирена, че е загубила спора, ФЕИЧКАТА.
- Да – отвърнах и – Аз се казвам Лена, а ти?
- Аз съм Ким. Приятно ми е! Аз съм фея водач!
- Поясни ми какво означава „фея водач”, моля те!
- Феята водач е фея, която те води към определената от аурената ти нимфа цел.
- Аурена? Цел? Обясни по-подробно, моля!
- Толкова ли сте глупави вие, хората? – Пак се ядоса малката феичка – Аурената нимфа е твоята собствена нимфа. Хората наричат това съдба. Както и да е. Ти трябва да изпълниш тази цел на всяка цена. В човешкия свят е лесно, но тук… Е, да кажем, че няма да е така просто. Аз съм феята, която ще те води към тази цел, тоест фея водач. Сега разбра ли ме?
- Мисля, че да. – Толкова много обяснения. Главата ми се завъртя, но не! Няма да покажа слабите си места пред почти непознат човек (Не точно човек)! Макар, че ми се иде да се разплача, ще си лепна една голяма фалшива усмивка на лицето и никой нищо няма да разбере. Никой няма да разбере как се чувствам отвътре. Как искам да се прибера вкъщи, да прегърна мама и…
- Какъв беше онзи човек с големия чук? – сетих се изведнъж за този неприятен спомен. – Моля те, кажи ми!
- Какъв човек с чук? – след думите си Ким ахна – Да не би да си се срещнала Минорпет? – Изглеждаше доста изплашена.
- Какво е Минорпет? – с тези моите обяснения… Сигурно вече съм накарала устицата на бедното момиченце да пресъхне.
- Ох, ти нищо ли не знаеш за нашия свят? Минорпет е същество, приличащо на човек, но с котешки нос и уши. Също така има и червени ръце. Тези същества са много опасни. Смъртни врагове на хора, кукери и феи. Елфчетата са техни съюзници. Да ти кажа честно, те са най злобните същества във взаимния свят. А ако ще ме питаш какво е взаимния свят, замълчи. Това е названието на мястото населявано заедно от хора, животни, растения, феи, кукери, елфи и минорпети. – Последните думи бяха съпроводени с голямо недоволство. Лицето на Ким изразяваше: „Не е ли малко пренаселено във взаимния свят?”
- Къде сме? – дойде ми на ум да попитам, за да сменя мрачната, за малката феичка, тема. Наистина това се и питах. Всичко бе бяло. Нямаше нито възвишения, нито низини. Не знаех откъде започва небето и къде земята. Странно и объркващо. Може би е нещо като стая, в която се прибират хората? Да не би да беше „човешка лудница” или нещо подобно?
- Не! Нямаме никакви „човешки лудници”. Това е безкрайно белище. Така се наричат местата, които са на края на света. По принцип те са бели и безкрайни. Ако видиш безкрайно чернище, което също е безкрайно, но черно на цвят, то тогава там преобладава злото. Този въпрос ми напомни за аурената ти нимфа. Тези нимфи контактуват с феите водачки мислено. Трябва да те заведа в центъра на Кониретия! Бързо! Може да нямаме много време. Не си мисли да ме питаш какво е Кониретия, защото няма време за това. Просто малко градче, за което нито един ЧОВЕК не знае. Хвани ме здраво в лявата си ръка, но без да ме стискаш!
Как ще стане това? Да я хвана здраво, но да не я стискам? Както и да е. Ще я хвана както мога.
След като я хванах пак ми се замая главата. Почувствах се по същия начин, както когато „излетях” от Ямбол чак до тук. Впрочем колко голямо ли беше разстоянието? Реших да попитам Ким, но от устните ми не се пророни нито звук. Явно скоростта на звука, беше по-бавна от нас в момента. Супер! Сега остава да станем по-бързи от светлината и…
- Пристигнахме! Сега може малко да ти се гади и да ти се вие свят, но скоро ще ти мине! – толкова ми се гади и ми се вие свят, че не вярвам някога да спре.
Ето че щом видях всичко около мен, вече нямаше и следа от неразположението ми.
Топло е, макар, че е средата на зимата. А колко е красиво само! Виждам цяла улица (навярно главната улица) осеяна с малки къщурки. В малките им дворчета се зеленеят красиви ниски борчета. А на тях… Това рози ли са? Мислех, че розите растат като храсти, но тези тук подават любопитно главичките си през малките иглички на всяко борче. Толкова прекрасна гледка! Удивлявам се на всичко около мен. А само на няколко метра от последната малка къщурка се издига величествена кула, която ми прилича на… Но това е Айфеловата кула! (Едно лято от училище ходихме до Франция, Париж и разглеждахме забележителности. Виждала съм Айфеловата кула и мога да я разпозная от километри, а това е точно тя!). Удивена съм. Не, по скоро… Не знам как да опиша това чувство… Все едно съм поръсена с чаша възторг, лъжица удивление и лека, загадъчна щипка щастие.
Какво става с мен? Все едно съм попаднала в друго измерение, но всичко е съвсем същото. Освен едно…
- Защо навсякъде има кукери? – Учудването ми е толкова голямо, че започвам да мисля, че е възможно да го измеря в литри!
- Нали ти казах? Жителите на взаимния свят са: хора, животни, растения, феи, кукери, елфи и минорпети. Това е селището на феите и кукерите. Преди малко ти съобщих името му Кониретия. – От толкова обяснения ми се зави свят. Мислех, че съм по-умна, но днес се убедих, че се лъжа. Но пък това да не е география или история? Това е съвсем нов свят! Не знам защо съм толкова доверчива. Ами ако това е злата страна и минорпетите и елфчетата са добри…
-Как можа да си го помислиш? Ние сме добрите! Прави разлика! Елфчета + Минорпети = ЗЛО! Кукери + Феи = ДОБРО! Схващаш ли?
Пак забравих. Малката Ким може да чете мислите ми. Ще си помисля, че съм разбрала и избухливата феичка до мен ще се поуспокои.
- Тук няма ли малко лично пространство? – Каква съм! Единственото, което можах да измисля, бе да и се скарам! Просто съм уникална! Как можах?
Явно Ким прочете мислите ми, защото на лицето и засия усмивка. Не голяма и искряща, а срамежлива, но искрена. Това ми хареса. Обичам хората, които не преиграват с чувствата си. Хей! Мисля, че между нас се заформя приятелство!
Колкото и да ми беше топло от тези чувства, които изпитах ей сега, сърцето ми се стопли отвътре.
- Хей, Ким! Здравей! Отдавна не сме се виждали. Как си? Къде се загуби? – Чух тези думи изпод маската на един кукер. Не! Това не беше маска! Беше просто лицето му. Осъзнах, че устата ми е отворена, а ченето ми увиснало в изненадана физиономия. Веднага заключих устните си, щом се осъзнах.
- Хей, Брад! Здрасти и на теб! – отговори малката ми приятелка. Откъде се познаваха? Какво се учудвам и аз, може би, щом това е селището на кукери и феи, Ким живее тук.
- Това човек ли е? – Стъписа се странният мъж. Явно не е нормално хора да ходят по улиците на Кони… Забравих как се казва градът.
Главата ми се замая. Отново. Имам чувството, че тук ще ми се случва доста често. Чувствам се, сякаш някой ме наблюдава. Няма да обръщам внимание. Все пак изцяло ще си разваля впечатленията. Сигурно просто имам главобол, или съм настинала. Да се върнем към разговора:
- З-здравей! Аз с-се казвам Ле-ле-лена. Р-разбрах, ч-ч-че ти си Б-брад. – стиснахме ръце. Той е толкова голям и внушителен! Кара ме да мисля, че ще ме изяде. Не, не, че наистина ме е страх толкова, но все пак…
- Не се страхувай! – Усмихна ми се Брад. – Учудвам се, защото не е често срещано явление човек да дойде не само в Кониретия, а въобще в нашата половина от света! Трябва да си много силно момиче, щом си успяла да минеш през пространството от единния до другия свят. Знаеш ли, Ким, - обърна се той към приятелката ми – ако не е изпитала адски болки, Лена може да е… - И двамата втренчиха поглед в мен. Побързах да отговоря на недоизказания въпрос:
- Не, не съм почувствала нищо такова. – Не е лъжа. Вярно, гадеше ми се и ми се виеше свят, но чак пък адски болки… Не си спомням такива неща.
- О, Ким! Лена е надарена със специална дарба! Странно. Миналата пак се казваше Лена. Беше с руса коса и черни очи. Доста си приличат! – Боже мой, Брад описваше баба ми на младини! Виждала съм снимки. Моля? Колко стар трябва да е, че да я е виждал на младини? Изглежда като тридесет и няколко годишен, а баба е на седемдесет и пет. Нещо не се връзва…
Не можах да се сдържа да не попитам:
- Каква дарба? Имам предвид: Какво умея? Да не съм някаква супер героиня? Или пък нещо като изрод? Чудовище? Разкажи ми повече. Тази „дарба” ще важи ли в моя свят?
- Това, с което си надарена, е опасно! Ти можеш да контролираш стихиите. Те включват: огън, вода, въздух, земя и може би дух. Трябва да проверим последното. Сега.
Как така сега? Как ще проверим? Не разбирам, но ако става въпрос за някакви операции и т.н. не съм доброволец! Да не би да ме смятат за опитна мишка!
- Лена! Престани да си мислиш за такива неща! Просто слушай Брад! – Кресна отгоре ми малката феичка.
- Добре – въздъхнах незабелязано. – Какво трябва да правя?
- Просто е – отвърна ми „Кукерчо”. Така ще го наричам вече. Поне на ум де. Когато кажа Брад, ми се струва, че разговарям с Брад Пит, а когато погледна… Е, да кажем, че Кукерчо не прилича на звездата от телевизионния екран. – Погледни ме. Сега повтаряй след мен: Благословена ли съм с дарба? – повторих. – Докажи ми, невиждана богиньо! – и това го казах, макар че ми прозвуча като… Не знам. Моля се на някого, когото не познавам. Странно е. Няма да питам коя е тази богиня. Ще разбера след време, може би… - Дай ми знак! – с това повтарянето ми като папагал приключи.
След странен шум на небето се изписа „YES”. Странно, уж говорят български, а…
Мислите ми бяха прекъснати от радостните възгласи на Ким. Не, това не са възгласи. Тя крещи като обезумяла от радост. Какво толкова има? Имам някаква дарба. Сигурно е често срещано.
- Не е често срещано! Ти си уникална! Аз съм фея водач на алтин! В случая алтина! Това е най – щастливият ми ден! Ако ще ме питаш какво е алтин, а ти ще го сториш, ще ти кажа. Това е човек, който контролира всичко. В случая ти си голяма алтина, защото контролираш дори и духа! Всички трябва да се кланяме пред огромната ти мощ! Не знам защо Венера е избрала мен за твой водач? Но все пак богинята ме е избрала! – Значи за тази богиня става въпрос. Най – накрая разбрах.
- Да го отпразнуваме! Мисля, че аурената и нимфа може да почака малко. Елате в моя дом. Кукер и Манес ги няма. – и аз, и Ким му хвърлихме озадачени погледи. – Не ви ли казах? Жена ми се казва Манес, а синът ми носи името Кукер – традиционно е. Както и да е. – Ким още гледаше озадачено.
- Как разбра, че следваме аурената нимфа на Лена? Не съм ти казвала – попита тя.
- О, ами ти нали току що казваше, че си фея водач? Мислех, че следвате аурена нимфа. Предположих също, че тя е на Лена.
След няколко минути вече бяхме в дома на „Кукерчо”. Толкова е красиво! От всички стени се издигат величествени пера (Навярно от някой прекрасен паун) , които все едно са поръсени със златен прашец. Блестят в нощта (Да, колкото и да не ви се вярва, вече е нощ) . Стаите представляват нещо като малки пещери, но са осветени от… Хм, какво е това? Някаква бутилка, не, купа, от която свети нещо като малко слънчице. Виждат се множество малки цветни стъкълца, все едно забучени в скалата на тавана. Хубав интериор. Мечтая, когато стана голяма, да съм дизайнер на стаи. Ще си помисля върху този вид. Наистина хваща окото, макар че е нещо съвсем обикновено. На път да стане прекалено кичозна, стаята е прекрасна.
„Кукерчо” отиде до единия ъгъл на стаята и завъртя някакво копче. В този миг се почувствах щастлива, облекчена от всичките си тревоги. Все едно тази машина повлия на настроението ми. Дори ми се приспа. Почувствах как падам на земята под унеса на сладките чувства. Разбрах само, че някой ме задърпа, докато бях паднала на пода. Нататък всичко ми се губи…
Събудих се. В първите пет минути се питах къде съм. После си спомних. Бяхме в къщата на Брад. После той включи нещо и… Главата ме боли, когато се помъча да си спомня.
Огледах се. Ким е до мен. Но какво по… Завързана е за стената с някакви окови. След още едно оглеждане разбрах, че не само тя е вързана. Това се е случило и с мен. Разликата е, че аз съм будна,а тя – не. Къде съм? Питам се не за пръв път.
- Хе,хе, събуди се. – гласът, който каза това, е напълно непознат за мен. И все пак има нещо познато в него. Мисля, че го свързвам с…
Погледнах. Това наистина е човекът с алените ръце и котешките уши и нос. Да се поправя: минорпетът, който искаше да ме убие.
- Да, дано има дарбата, за която ми говориш! – Отвърна му друг писклив и мазен женски глас. Погледнах. Там стои дебела, средна на ръст жена с ужасна червена коса, а очите и… Те са по – зелени и от две жаби. Не е красива. Напротив. А най странното – ръстът и бе колкото този на Ким.
- Не може да съм сбъркал! Тази феичка казва всичко на „Брад” – двамата се изкискаха. Стана ми ясно. Това е онзи минорпет, който се опита да ме убие. Но защо? О, преди няколко часа Ким ми спомена, че минорпетите и елфчетата са във война с хората. Тази малка жена до него сигурно е елфчето му. Като се замисля, възможно е малката ми водачка да е феичката на „Кукерчо”. Всичко е крайно объркано в главата ми. Въобще как се озовах тук? Защо бях заспала до преди малко,…
Преди да довърша мисълта си Ким изкрещя. От уплаха, може би. И моята реакция щеше да е такава, ако имах глас. Много ми се насъбра и ето: не мога да говоря.
Тя се обърна към мен. Май е уловила мислите ми. Кимна ми. Супер! Ще си говорим чрез мисли! Винаги съм искала някаква такава способност! Неочаквано в главата ми зазвуча някакъв глас. На Ким е. Каза ми:
Знаеш ли къде сме? Адски сме загазили! Този минорпет ли се опита да те убие?
Кимнах.
Ужас! Това е техния … Как да ти обясня? Нещо като цар. Той ги контролира. Казва се Ромъс, а елфчето му е Рената. Сигурно са разбрали за дарбата ти! Тя е толкова опасна! Могат да я използват, както си поискат! Не питай как ти говоря чрез мисли! Просто е така. Ами ако стане нещо лошо с нас? Трябва да запазим самообладание. Впрочем, разбрах какво са направили: Ромъс се е преобразил така, че да изглежда като Брад. Не ми се мисли какво е направил с истинския… Ние му казахме всичко. Сега разбирам откъде е разбрал, че следваме аурената ти нимфа. Предвидили са всичко. Тук е чернище. Не мога да използвам никаква магия тук, но аз и ти сме дълбоко свързани. Пък и ти имаш невероятна дарба, така че можем да си контактуваме мислено, без някой да ни хване. Знам, че си много изплашена, но не се предавай. Имам предвид да не се поддаваш на страховете си. Рената това и чака. Тя умее да създава илюзии, които можеш да видиш само, ако се страхуваш прекалено много от нещо. Опасна е. Не знам какво ще правим. Няма измъкване. Има само едно спасение: …………………………………………………………
Почувствах се, все едно в главата ми нахлуха безброй малки бели петънца. Малко по-малко започнаха да се изтриват думите на Ким. Почувствах се като дреха, която се чисти с белина. След около две минути вече не чувах нищо в главата си. Реших, макар и уплашена, да чуя за какво разговарят Рената и Ромъс.
- Поддаде се на страха си! – извика с радостен и зъл глас елфката.
- Чудесно! – каза Минорпетът. – Хайде, ние ще те изядем! Изплаши се още!
След тези думи в мен се надигна вълна от смелост. Никой не може да ме дразни така! Не съм толкова невежа, че да се плаша, че някой ще ме изяде (Макар, че е много вероятно)!
- Не съм такава хлапачка, че да се страхувам от теб! Много добре знам, че искаш силата ми, а ако ме убиеш, няма да я получиш! – след като изрекох тези думи, белите петънца в главата ми изчезнаха. Хей, станах смела и Рената вече не можеше да ми влияе!
- Супер – иронично се изрази Ромъс. – Смело момиче. Как се падат само на мен?
- Да не съм ти играчка, че все да ти се падат като мен?! Аз съм единствена и неповторима! Ти няма да имаш дарбата ми, докато космосът не бъде измерен в километри! Не ме дразни, защото ще ти се случи нещо! – Не блъфирам. С идването на смелостта ми дойдоха и планове за измъкване. Отново чух Ким в главата си:
Точно така! Планът ти също е добър, но не ще се получи. Рената не е единственото им тайно оръжие. За Ромъс се носят страшни легенди от десетилетия.
„Че вие по колко години живеете?” Помислих си въпроса ясно, така, че малката ми приятелка да го чуе, преди да е продължила.
Не ти трябва да знаеш! Пък и аз съм млада. На петдесет години съм. Рената е на двеста и петдесет. Не ме питай защо изглеждам толкова малка, няма да получиш отговор!
Говорехме за дарбата на Ромъс. Според някои той има същите способности като теб. Според други той може да се клонира и се е учил при най добрия черен магьосник: Безименния. Това естествено са само легенди. Колкото и да съм изплашена, усещам в мен едва загатнато любопитство. Когато бях малка, много исках да знам какво може Ромъс. Сега ще го разбера, макар че няма да мога да кажа на никого – Тя преглътна тежко, все едно бе погълнала голяма буца.
- Не ми се чака повече! Извличам силата и и туй то! – След неочакваните си думи Минорпетът започна да прави някакви жестове с ръце. Първата ми мисъл бе, че това са жестомимически знаци. Но не беше така. Между нас се появи нещо като златиста нишка. После осъзнах, че „нишката” излиза от мен и тръгва към него. Уплаших се. Последното, което чух бе:
Не! Не! НЕ! Не се предавай!...
Чувствам,че ще изгубя съзнание.
Изведнъж (Не първото неочаквано нещо за днес) усетих силна и ярка светлина да пронизва затворените ми клепачи. Чувствам се по-силна, по-укрепнала. Мисля, че мога да стана и да набия онзи Ромъс (Да, падам си малко побойница). Но не. Силата в мен е чиста като водна капка. И аз се усещам точно толкова чиста. Отварям очи и светлината ме заслепява. Чувам само:
- Браво, Лена!Ти изпълни своята мисия! – думите ги каза топъл и грациозен женски глас, галещ с всяка дума.
Всичко стана светкавично бързо и след около секунда бях на белището където започна всичко.
- Коя беше тази? – Това е единственото, което можах да попитам
- Не разбра ли? Това беше аурената ти нимфа! Тя ни спаси! – отговори ми въодушевена Ким.
- Какво правеше Ромъс с мен?
- Изсмукваше силата ти! Затова отслабна! – огледах се – Не! Нямам предвид килограмите ти! За това само ли мислиш в такъв момент?
- Не. Да сменим темата. Какво ще стане с Брад?
- О, той е добре. Чувствам го. Както сигурно вече си разбрала, аз съм неговата фея и усещам, когато той е в беда. Странно защо не усетих нищо, когато Ромъс беше в тялото на Брад… Но пък аз ли ще се меря с неговите огромни способности?
- Чудя се защо ли баба не ми е казала за взаимния свят?
- Да… Ето тук идва малко неудобната част. Трябва да те омагьосам така, че да забравиш всичко, което се случи досега. – Ким се просълзи. – Не искам да ме забравяш, Лена. Но такива са правилата. Нашата половина от света трябва да си остане анонимна за хората. Съжалявам. Ако имаш да ми казваш нещо, направи го сега.
И аз се просълзих. Не искам да се разделям с Ким. Нито да я забравям.
- Не, по-добре да не усложняваме нещата с прекалено дълги и сълзливи сбогувания. Адски ми е мъчно.
- Чао!
Всичко се размаза пред погледа ми. Не разбирам. Къде съм?
- О, ето те! – Най сетне съзрях Дари сред многобройната тълпа. – Искам… - Щях да и кажа как се почувствах странно, но в главата ми прозвуча гласче като на малка мишчица:
Не и казвай!
Реших да послушам непознатия глас. Намирах нещо познато в него, но не го бях чувала преди.
- Какво искаш Лена? – Попита ме Дарина.
- А…Амии… Захарен памук! Прияде ми се много! – измъкнах се. И не излъгах. Наистина ми се ядеше захарен памук.
Огледах се пак за кукера с голямата камбана, докато Вик и Дари вземаха памук. Странно. Няма го. Е, беше хубав! Като се замисля, кукерите наистина могат да живеят дори в друг свят и да правят магии! Какви глупости! Какво си мисля! И все пак май вярвам в тях. Не знам откъде съм сигурна, но е така. Е, да се забавляваме! Май денят ще мине по първото ми по-добро очакване! Ето ги Виктор и Дари. Ах, как се гледат!… Като влюбени птички са. Оф, пак си мисля как ще ме забравят… Да не се занасям сега и с това! Все пак…
Животът е едно голямо приключение!

yee · 2010-10-19 09:59:42

Всички ми казват, че черните ми очи не отиват на косите ми и обратно. Аз пък мисля, че е супер комбинация. Не ме интересува особено какво мислят другите за мен.

- Колко точно казано !

Sissy~~ · 2012-11-01 15:13:57

Щом искаш да сме честни - На мене не ми хареса..На места изобщо изгубих всякакъв смисъл.

#1 2010-10-17 21:41:49

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#2 2010-10-17 23:37:25

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#3 2010-10-18 05:38:22

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#4 2010-10-18 07:41:43

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#5 2010-10-18 10:34:16

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#6 2010-10-18 10:39:46

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#7 2010-10-18 11:08:45

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#8 2010-10-18 11:16:06

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#9 2010-10-18 11:59:28

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#10 2010-10-18 12:06:24

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#11 2010-10-18 12:34:16

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#12 2010-10-18 13:00:49

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#13 2010-10-18 16:58:41

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#14 2010-10-19 09:21:20

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#15 2010-10-19 09:59:42

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

#16 2012-11-01 15:13:57

Re: My творчество [jusst_me<3] :)

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook