The Beauty of Sound Край.

Hrisi. S. H · 2012-07-24 21:24:50

Една нова история! В нея разказвам от името на момче и момиче. Използвала съм някои имена, които се споменават и в другите ми истории, но просто ми харесват, а и мисля, че точно на тази история им подхождат. Няма да е дълга, ще е може би от около 2-3 части.
Надявам се ви хареса, на всяка част ще слагам песен, досега не съм го правила, но мисля, че ще има по-голям ефект да си представите точната картина. Надявам се да ви хареса!

http://www.youtube.com/watch?v=LVsrP9OJ6PA

Отново онзи звук чувах в главата си, онзи така нежен и възбуждащ звук. Звук, който бе толкова нежен, толкова красив, всяка нотка, която се чуваше ме изпълзваше с огромно одовлетворение. Обичах този звук, сякаш той бе проникнал там където допусках много малко хора. Там където тишината бе по-приятна, от компанията на хората. Там където дори самотата бе красива. Всяка сутрин заспивах и се будих с тази мелодия. Харесваше ми да я слушам. Бе толкова красива. Макар и без думи, тя казваше всичко.
Отворих очи и една доста нежна усмивка изгря на лицето ми. Преметнах белия чаршаф върху себе си на една страна и отидох до прозореца, размърдах завесите и я видях, отново онова момиче на хъмла. Близо 2 години се будих от този прекрасен звук без да ми омръзне, но не знаех името й. Не знаех коя е, но трябваше да знам, имах нужда да знам.
Живеех сам в къщата, преди 2 години се нанесох тук. Преди това бях градско момче. Партита от сутрин до вечер. Пияни нощи, които не помня. И дори не искам да помня. Исках да се отделя от всичко и всички и определено се получи. Взех две чаши кафе и тръгнах право към онзи хълм. Вървях радостен от факта, че ще я видя и че ще се запозная с нея.
Вятарът подухваше леко и галеше сетивата ми, както и нейните и това се виждаше, но не само вятъра, а мелодията също. Всеки път тя си поемаше дълбоко дъх, затваряше очи и се усмихваше нежно, сякаш виждах лицето на ангел. Тя не ме усещаше, просто свиреше, сякаш нищо не съществуваше за нея. Не посмях да прекъсна прекрасната мелодия, за това просто стоейки прав зад нея изчаках тя да приключи своята мелодия.
Щом приключи доста дълго време остана да гледа напред, гледаше как вълните на морето се разбиваха в скалите.
-Красиво е, а? –каза тя с толкова нежен глас, сякаш я познавах от години, успя да докосне всяко чувство в мен.
-Да. –леко засмяно и учудено казах аз. –Аз... –тя веднага ме прекъсна.
-Мислише, че не знам, че си тук? –отново без да отмести поглед от далечината тя говореше.
-Да.- за момента млъкнах ме и се чуваха само вълните. –Донесох кафе! –засмяно и подадох чашата, а тя просто с такава финост се обърна.
-Не, благодаря! –изправи се, божичко сякаш виждах рая пред себе си.
-Съжалявам аз съм Лео. –подадох ръка. –Приятно ми е! –усмихнах се, но тя така и не ми подаде ръка. Леко и доста неловко чувство ме обвзе. Оттеглих ръката си и се засмях.
-Беше ми приятно, Лео. –усмихна се и тръгна.
-Почакай! –извиках след нея. –Дори не знам името ти. –останах на онова място до пианото, не знаех защо то стоеше там, нямах си и ни най-малка представа, но ми харесваше още повече сега, когато макар и да знаеше името ми, тя все още бе загадка за мен. Толкова красива загадка, че дори и векове да минеха отново не бих я разгадал. Загадка, която си струваше да разплетеш до край, загадка която си заслужаваше да вземе от времето ти, загадка която си струваше да разгадаеш.

poxleitner · 2012-07-24 21:32:32

Още,много ми хареса.

Костова baby * · 2012-07-24 21:37:30

Харесва ми!

glittergirl · 2012-07-24 22:14:16

Уникално,още...!

love.music · 2012-07-25 07:20:21

Още,много ми хареса.

monit000 · 2012-07-25 10:42:31

Още,много ми хареса.

Hrisi. S. H · 2012-07-25 14:34:36

Радвам се, че ви хареса!
Благодаря ви!

http://www.youtube.com/watch?v=S8HI31HN4LE

Прибрах се вкъщи, а майка ми отново бе там. Имаше прекрасни черни коси, които вече бяха побелели от ядове и нещастия. Бе красива, но лицето й бе пропито. Цялата болка, която е носила през всички години се е изписала на него. Красивите й огромни кафеви очи вече бяха сухи, едва ли можеха да изкарат и сълза. Видях я да стои в на масата в кухнята, отново държеше чаша скоч и гледаше в една точка. Влязох при нея и си налях чаша вода.
-Отново свиреше, нали? –каза тя вдигайки чашата с треперещата си ръка.
-Да. – тихо и смирено и отговорих, а тя обърна чашата на един дъх и изпи всяка капка в нея. Болеше да я гледам така. Тя се изправи и отиде до шкафа и извади една бутилка скоч.
-Мамо, достатъчно. –казах аз и взех бутилката от ръката, а тя се разгневи. Сякаш току-що бях взела последния залък хляб на бездомник, дори бе по-лошо.
-Мелиса, веднага ми дай шишето. –изсъска тя и непонече да го вземе, но аз веднага го дръпнах.
-Мамо, трябва да спреш, това те убива. –казах аз, докато умолително я гледах и се надявах да ме послуша.
-Остави ме. Ти си никой за да казваш какво ме убива. –развика се тя. Беше ужасна гледка и с всеки изминал ден ставаше все по- гадна и гадна.
-Права си, аз съм никой, но отстрани се вижда повече отколкото от близо. –казах аз, без дори да отпусна ръката си в която държах бутилката.
-Не, ти не виждаш нищо, защото пияното също ме убива. Знаеш ли какво е да чуваш всеки ден това пияно и да си мислиш, че човека когото до вчера си обичал свири и щом погледнеш през прозореца видиш, че не е той? –каза тези думи и настана тишина. Сякаш нож прониза сърцето ми и го разкървави. Ядосах се от думите й, винаги ми казваше, че заради мен го изгубила. Хвърлих шишето в стената и то се счупи на малки парченца, а съдържанието се разпръсна на всякъде.
-Пий! –извиках аз, толкова разгневена. –Хайде, защо гледаш така? –виках, сякаш нещо ме караше да го правя и това беше болка, яд, ярост. Тя ме гледаше толкова уплашено, а аз едвам се срържах да не обърна всичко наопаки. –Това, което виждаш, аз виждам всеки ден. Това, което чуваш, аз чувам всеки ден! Хайде пий отново, скоро ще съм там където ти би искала да ме видиш, но дори и така да стане ти отново няма да си го върнеш, ще останеш сама, дори няма да имаш на кого да си ядосана. Ще си ядосана на себе си, ще гледаш огледалото и ще виждаш онази пропита от алкохол и злоба жена, ето това ще виждаш, защото в момента ти си точно тази жена! Наслади се на скоча, поне той ти е верен! –казах аз и напуснах стаята, излязох навън. Не можех просто да стоя в онази къща, имах нужда от въздух. Тръгнах на някъде, дори не знаех на къде, просто вървях, дори и без посока, все трябваше да стигна някъде.

~smiley___face~ · 2012-07-25 15:12:14

Много ми харесва. Много е нежно. Е поне първата част Определено искам следващата част

Hrisi. S. H · 2012-07-26 14:55:37

Следващата част е готова, но ще изчакам може би до утре за да я постна.

Hrisi. S. H · 2012-07-31 11:26:29

Ето следващата част, последната. Дано да ви е харесала, или поне на малкото читатели, които имаше.

http://www.youtube.com/watch?v=rLLzkLO8Sh4

http://www.youtube.com/watch?v=wwCykGDEp7M

Вървях по плажа, бях замислен, омагьосан, бялата риза просто се вееше леко от вятъра, мисля, че предстоеше буря. Морето бе толкова бурно, сякаш тъгуваше за някой. Сякаш страдаше. Бе самотно, сякаш искаше компания. Бе му омръзнало да е само. Не се виждаха и кораби, нито лодки, пълна пустош.
Вървях по брега, а леко студената вода галеше нозете ми и отмиваше пясъка по тях.
Поглднах нагоре към онова пиано и я видях. Какво правеше, по това време тя никога не ходеше там. Погледнах я, а тя се обърна и ме видя. Стоеше там, не знаех защо, но нещо се носеше във въздуха, беше толкова неспокойно, толкова напрегнато. Изведнъж тя започна да троши пианото. Беше като обезомяла. Веднага побягнах нагоре без дори и да се замисля, трябваше да я спра.

Троших пианото, исках да го направя на малки парчета, не го исках повече. Беше достатъчно, всичко това бе грешка да го оставя на този хълм, още преди 3 години трябваше да го изхвърля и строша. Чух мъжки глас, който идваше от далечината, това беше той, онова момче от днес сутринта. Какво искаше от мен, отново ли искаше да ме срещне.
-Какво правиш? –извика той и ме хвана за ръката. Изглеждаше уплашен.
-Пусни ме, Лео! –опитах се да се измъкна от ръката му, но той бе доста силен и не успях. Бях ядосана и наранена. Имах нужда от някого, но всъщност нямах никого, дори и себе си. Сякаш се бях изгубила някъде из нотите на мелодията, която свирих всяка сутрин. Изведнъж усетих как той ме дръпна и сплете устни с моите. Бяха толкова нежни, толкова топли, чувствах, че те са ми като дом, дом който бях изгубила преди 3 години. Просто се оставих в ръцето му. След малко се отделихме един от друг, аз го гледах в очите, те бяха прекрасни, толкова красиви, сякаш потъвах в тях без дори да усетя как отново целувах устните му.
-Ела! –хвана ме за ръката и ме поведе на някъде. Вървях ме, докато накрая не стигнахме в дома му, сякаш бях упоена, подчинявах се на всяка негова дума. Не знаех какво става.
-Седни, ще ти донеса нещо за да се успокоиш малко. –усмихна се, не бях забелязала колко е мил. Имаше доста снимки в къщата му, затова започнах да ги разглеждам. Изглеждаше наистина нащслив на тези фотографии. След около 5 минути се върна.
-Заповядай!- подаде ми чаша топъл шоколад, може би точно от това имах нужда, добра компания и нещо топло. Взех чашата и се настаних удобно на канапето, беше ми уютно. Разказах му цялата си история, а той просто ме слушаше.
-Съжалявам!- каза той, а аз испитах огромно желание да го целуна, умирах за да една негова целувка точно сега, затова просто се приближих и целунах устните му. Усетих как ръцето му вече играеха по моето тяло, но как бе станало това не усетих, те просто танцуваха. От тази нощ нататъка нищо нямаше да е същото. Всичко щеше да се преобърна за добро или за лошо. Бях заспала в прегръдките му, но всяко хубаво нещо имаше своя край. Станах от леглото и взех дрехите си, видях лист и химикал, на листа нямаше нищо за това просто го грабнах и отидох навън.

Сутринта щом се събудих не чъвах онзи звък, който всяка сутрин чувах. Нямаше го, помня че тя бе заспала в прегръдките ми, но и нея в тях я нямаше. Облякох се и излязох на вън. Отново не знаех името, дори не знаех как да викам, погледнах нагоре, но и на хълма я нямаше, затова побягнах към морето. Видях парче от роклята й и просто побягнах, точно до него до една от скалите бе затиснат между тях един лист. Взех листа и се огледах за нея, но никъде не я видях.
Отворих листа и започнах да чета какво пишеше в него.

„Съжалявам, за начина по който си тръгвам от теб. Съжалявам, че не можах да ти го кажа, но просто силата ми се изпари, вече я няма. Страхувам се от това, което се случи с теб и мен, не искам да те нараня, но се налага да го направя. Три години, не знаех какво е да се усмихнеш пред друг, освен пред себе си, но с теб се усмихнах. Не мога да се сбогувам с хората, затова ме извини. По-лесно бе да го напиша, не съм го чела и дори не знам какво би звучало всичко. Не знам как би го приел и дори може би това ти се струва невъзмножно, но само за ден се влюбих в теб, както и ти в мен и това си личеше. Знам, че ще остана най-голямата ти грешка, но и най-сладкото нещо. Вереятно дори ще ме намразиш, но вече това няма да има значение, защото дори и така ти няма да можеш да върнеш времето. Не знаеше нищо за мен, за миналото ми, нищо, но въпреки това просто бе с мен. Благодаря ти, единствения, който не ме съдеше бе ти.
Лео щом четеш това вероятно съм някъде издълбините на морето заспала във вечния си сън. Дори и да ме намериш няма да можеш да ме събудиш с целувка, за това просто ме пусни да си отида.
Да бъда с теб бе все едно да свирех на пиано, но вместо пръстите ми да се движеха по клавишите, чувствата ми се двужеха по кръвта ми, да те целувам бе сякаш да свиря онази мелодия, толкова красива е нежна, сякаш я повтарях отново и отново и никога не ми омръзваше. Да те обичам, дори и за ден бе като да я слушам, започваше и никога не знаех къде ще свърши, защото тя нямаше край. ”

Вечно твоя: Мелиса. ”

-Аз също те обичам Мелиса! – изрекох тези думи, с толкова болка. Тя си бе тръгнала завинаги. Бе си отишла. Болеше, но все щеше да мине. Времето лекуваше. Постоях около няколко часа на плажа и се прибрах, извадих един сак и започнах да слагам дрехи в него, снимки, а писмото го сложих в горното джобче на ризата си. Взех сака и излязох от къщата, трябваше ми време, едва ли ако бях останал тук щях да я забравя и да нямаля болката. Затова просто тръгнах, макар да вървях без посока, все някъде щях да стигна.

privaтe Love · 2012-08-01 14:06:30

Ооо, Хриси, толкова е красиво! Браво!

Hrisi. S. H · 2012-08-01 15:16:44

Благодаря ти, Иви!

make.me.wanna.die · 2012-08-01 15:50:13

Красиво..

Hrisi. S. H · 2012-08-01 19:14:29

Благодаря ти!

#1 2012-07-24 21:24:50

Re: The Beauty of Sound Край.

#2 2012-07-24 21:32:32

Re: The Beauty of Sound Край.

#3 2012-07-24 21:37:30

Re: The Beauty of Sound Край.

#4 2012-07-24 22:14:16

Re: The Beauty of Sound Край.

#5 2012-07-25 07:20:21

Re: The Beauty of Sound Край.

#6 2012-07-25 10:42:31

Re: The Beauty of Sound Край.

#7 2012-07-25 14:34:36

Re: The Beauty of Sound Край.

#8 2012-07-25 15:12:14

Re: The Beauty of Sound Край.

#9 2012-07-26 14:55:37

Re: The Beauty of Sound Край.

#10 2012-07-31 11:26:29

Re: The Beauty of Sound Край.

#11 2012-08-01 14:06:30

Re: The Beauty of Sound Край.

#12 2012-08-01 15:16:44

Re: The Beauty of Sound Край.

#13 2012-08-01 15:50:13

Re: The Beauty of Sound Край.

#14 2012-08-01 19:14:29

Re: The Beauty of Sound Край.

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook