Историята на Роуз.

lovable_smilee · 2012-05-10 18:38:10

- Ало, Роуз! Отиди да отвориш вратата,ако обичаш. Това трябва да са гостите, колко са точни!
Ето така се започна! Това беше началото на една истинска драма, която винаги ще нося в себе си. От веселото и интересно момиче, станах затворена и тъжна до края на живота си.
- Разбира се, татко! – казах аз, тичайки към вратата, облечена в лилава рокля и чукащи токчета. Отворих вратата и пред мен стояха възрастен мъж, на средна възраст и неговият син, който беше колкото мен – на 14.Той целият грееше и аз едвам сдържах усмивката си. Това бяха началникът на баща ми в работата и сина му, които бяхме поканили вкъщи на вечеря.
- Добър ден, професор Михалков! Как сте тази вечер? – попита баща ми, ухилен до уши, че началникът му наистина дошъл.
- Добре съм, благодаря Едуард.
Седнахме на масата – баща ми седеше от онова място по дължината на масата, от където можеш да наблюдаваш какво става на масата. Аз седях до него, а до мен – ТОЙ. Обикновено когато ми стане скучно се извинявам, че имам много домашни за утре, но този път кротко седях на масата и не промълвявах дума.
След като всички се наядоха, гостите ни решиха да си тръгват. Аз леко се натъжих, защото знаех, че повече няма да видя това момче, но току – виж, професора се обади:
- Знаеш ли, Едуард, няма да е зле някой път децата ни да се видят и да се опознаят малко, не мислиш ли?
- Ами, да..защо не?! – отново се ухили баща ми и ме загледа. – Хайде, Роуз дай контактите си на момчето.
Огромна усмивка засия по лицето ми – явно е бащино наследство. Аз изтичах до кухнята, за да взема едно листче, бързайки това да не се окаже сън. Написах му номера и скайпа си и му ги подадох. Ком той ги взе ме погледна, отново с тази хубава усмивка и рече:
- Между другото, името ми е Джес. – аз тъкмо щях да кажа и своето, когато той ме изпревари – Приятно ми беше , че се запознахме Роузи.
Те си тръгнаха, но аз още стоях неподвижно. По едно време баща ми мина покрай мен и ме попита какво става. Аз нищо не му казах, започнах да викам и подскачам и се отправих по стълбите към стаята си. Чух баща ми да казва:
- Тийнейджъри, така ще бъде!

Това беше времето, когато всичко беше лесно – приятелствата, семейството, Джес и дори училището. Но както казах, тогава. От тази среща насам, нищо не е както беше преди. Заради неоткритите си способности загубих най – важното същество за мен на тази планета – Джес.

Тъкмо го написах! Може да ви се вижда още кратко и недостатъчно, но после става доста по - интересно. Надявам се началото да ви хареса!

~smiley___face~ · 2012-05-10 19:08:47

хареса ми ^^^

geri18 · 2012-05-11 16:49:23

хареса ми ^^^

vivianandidi · 2012-05-15 21:02:37

О,страхотно е. (f)

dirtymind · 2012-05-16 08:14:21

Джес,тези усмивки,просто...НЕКСТ,страшно е!

lovable_smilee · 2012-05-22 14:14:16

Искахте НЕКСТ!

След тази среща Джес и аз започнахме да си пишем денонощно. Така минаха две седмици. Скоро се видяхме и си допаднахме страшно много и се влюбихме безкрайно. Бяхме заедно цели четири години и щяха да бъдат още, ако онова не се беше случило.
Един ден, когато след училище той ме взе от училище, отидохме вкъщи. Там седнахме на дивана и започнахме да си говорим. Беше един от най – забавните и интересни разговори, които бях водила през живота си. Говорихме си за всичко, за което се сетихме. Той ме целуна и тогава се случи…щом аз допрях пръстите на ръцете си в лицето му, той започна да се тресе. Аз не исках да го пусна – никога не искам да го пускам. Скоро заприлича на препържен и падна от дивана. Първоначално си помислих, че се шегува и иска да ме изплаши, но когато започнах да викам името му отново и отново, Джес не се събуди. Не знаех какво да правя. Веднага се обадих на майка му, баща му, бърза помощ… Не исках да мисля какво ще стане след това! Линейката дойде след половин час и го отведе в болницата.
Така аз три дена седя в стаята си сама вкъщи и не излизам оттам. Когато накрая баща ми влезе да ми съобщи, че докторите са готови с изследванията, аз се надигнах, облякох се набърже и затичах към болницата. Къщата ни е на няколко пресечки от болницата, но все пак аз тичах колкото ми сили държаха и сълзи се стичаха по очите ми.
Щом пристигнах видях много доктори и медицински сестри да се лутат и обикалят, търсейки кабинети с болни пациенти. Приближих се до една, на пръв поглед млада жена, за да я попитам къде се намира стая 656. Тя вдигна пръста си и посочи вратата на края на коридора. Аз й благодарих и бавно застъпвах натам. Открехнах леко вратата и видях семейството му, насядали на болничното легло. Жените държаха кърпички в ръцете си и ляха сълзи, а мъжете все още се крепяха, но явно беше, че обстановката е тъжна. Когато се приближих повече, видях че системата му и изключена и той вече не диша. Паднах на колене и заплаках колкото имах сили. Всички тръгнаха да ме успокояват, но аз не спирах да роня сълзи.
Тръгнах си сама. Този път не тичах, а вървях бавно и спокойно. Не можех да осъзная как след четири години на веселие, Джес е мъртъв и то, защото….аз го пипнах. Но не можеше да е това! Колко много хора бях пипала и никога не се беше случвало досега. Не можех да разбера каква е причината за убийството му.
Така живеех – затворена вътре в себе си. Нямах никакви приятели, а и не ми трябваха, защото никой не можеше да ме разбере. Когато му казвах, че съм го убила единствено с едно докосване те първоначално започваха да се смеят, а когато разберяха, че не се шегувам се отдръпваха от мен. Това се случваше със всички хора, докато накрая просто се отказах от приятелите. Обвинявах себе си за смъртта на Джес. Въпреки че не съм искала да го нараня, въпреки че не знам какво точно се случи, аз все пак се обвинявам. Никога няма да мога да си го простя.

vivianandidi · 2012-05-22 14:18:12

Тъжно.Некст.

lovable_smilee · 2012-05-25 20:54:48

Когато навърших двадесет години, положението ми стана критично и непрекъснато избухвах, псувах на воля и нищо не ме интересуваше. Пуших и пих всеки ден и за никого не ми пукаше. Живеех като един обезумял тийнейджър, който очевидно имаше нужда от помощ, но всички се страхуваха да я дадат. Скоро баща ми се ожени за една богата и разглезена жена, която аз не можех да понасям и тя мен също.
На фона на всички други замъглени дни, помня един от тях много ясно. Беше вторник сутринта по време на лятната ваканция. Миналата вечер бях обикаляла града и бях много уморена. Баща ми и „майка ми“ отвориха шумно вратата и влязоха в моята стая, където аз спах. И двамата изглеждаха прекалено сурови – баща ми обаче беше и притеснен, а жената се усмихваше леко, сякаш ще се случи нещо много приятно за нея:
- Как можа да го направиш, Роуз? Не те ли е срам да засрамваш така семейството си? Сега какво ще стане с работата ми?!?
- Но…но какво съм направила? – сбръчках вежди аз, което още повече ядоса баща ми.
- Как така какво? Не се прави, че не знаеш нищо. Отричането няма да ти доведе нищо хубаво. – след като изрече това той ми обърна гръб и излезе от стаята.

#1 2012-05-10 18:38:10

Re: Историята на Роуз.

#2 2012-05-10 19:08:47

Re: Историята на Роуз.

#3 2012-05-11 16:49:23

Re: Историята на Роуз.

#4 2012-05-15 21:02:37

Re: Историята на Роуз.

#5 2012-05-16 08:14:21

Re: Историята на Роуз.

#6 2012-05-22 14:14:16

Re: Историята на Роуз.

#7 2012-05-22 14:18:12

Re: Историята на Роуз.

#8 2012-05-25 20:54:48

Re: Историята на Роуз.

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook