Безцветна целувка

Black Cat · 2012-03-11 01:46:04

Безцветна целувка

ПРОЛОГ

Светът бе млад. Завладяващ. Изключителен. Нов. Техният свят бе такъв, но не и неговия. Светът, на който той принадлежеше, бе сив и мрачен. Тих... Скучен. Стоеше на една издадена скална отломка, вперил нетрепващи очи в пустинята около себе си - една безкрайна равнина. Сиво-белите облаци се стелеха по земята, подгонени от порива на вятъра, който се появяваше и изчезваше внезапно. Светлината се прокрадваше като през хартиени щори и от време на време осветяваше силуетите на другите богове. Рюк дочуваше трополенето на гладки черепи по скалната повърхност и гневни спорещи гласове, процепващи сумрака:
- Черепите застанаха по хоризонтална линия! Аз печеля!
- Напротив! Виж, единият е подпрян на другия! Това не се счита...
Устните на Рюк бяха опънати в тънка линия и разсичаха мъртвешки бледото му лице с издадени кости. Червените ириси на зениците му без мигли и клепачи изглеждаха като кръгли копчета, съвършено неподвижни, преценяващи и замислени. Крилата бяха отпуснати до тялото и той бе поставил китки върху костеливите си колена. Изглеждаше като част от пейзажа и дълго време не мръдна. Зад него в идеален кръг се завихриха черни пера, появили се от нищото, в центъра на който се оформи човешки силует. Рюк не се обърна назад. Ноздрите му потръпнаха, усещайки сладникавата миризма и въздъхна отегчено. Как само мразеше демоните с тяхното помпозно появяване, а този не правеше изключение!
- Изненадах се, Рюк, че портала стои отворен! - каза вместо поздрав силуета, обвит от черните лъскави пера. - Получих съобщението ти преди малко и веднага се отзовах на молбата ти. Всъщност съм много любопитен да разбера защо искаш да говориш с мен, нарушавайки всички правила и закони, които ни разделят?
Богът на смъртта махна с ръка към разстилащата се мъглива низина в краката си и от устните му излезе дрезгав звук подобен на хриптене на старец:
- Огледай се, Себастиан! Какво откриваш? Какво виждаш?
Мълчание, разкъсвано от повея на вятъра, а после:
- Рай - отговори демона. - Човешката мисъл би го определила като Рай. Колкото и посредствено и незабележимо да е тяхното съзнание, интересното е, че простичкото обяснение на нещата е най-правилното в случая.
- А аз виждам... една пустиня. Скука от край до край, една празнина, лишена от мисъл или емоции. Но човеците... са великолепни! - Дългите ръце на Рюк се отпуснаха на каменливата почва и той загреба ситни камъчета, процеждайки ги между пръстите си. - Ти имаш най-голям допир с тях. Предлагаш им онова, което желаят най-силно и те приемат без да се колебаят, нито да помислят за последствията, а накрая... просто изпиваш душата им. - Иронията накрая прозвуча твърде рязко, за да бъде приета като шега. - Себастиан, ти живееш от тях! Храниш се с тях. Крадеш от тях...
- И двамата сме крадци - отбеляза демона и гласа му се пречупи в тих смях. - Само че ти имаш подчинени в Готей 13 - шинигами-бойци, които вършат твоята работа и попълват стриктно раздадените им бележничета, а на земята се разхождат техни гигай. Трябва ли да ти напомням, че в Страната на Огъня имаш най-големия Сейрейтей, за да държите всичко и всички изкъсо? А ти, приятелю, си седиш горе и наблюдаваш съвестно задълженията им. Разликата между нас е, че аз сам си върша работата, докато ти имаш цяло Общество на Душите.
- Доста нагло изказване! - Рюк се полуизвърна и над червените очи падна сянка. - Не си само ти, Себастиан! Имаш цяла раса, подобни на теб крадци...
Перата около силуета промениха посоката си на въртене. Движението им стана по-бавно, така че те заприличаха на отронващи се почернели листенца от изсъхнало дърво.
- Има ли значение, Рюк? - Гласът на демона се удави във въздишка. - Така е устроен нашия свят, а ние сме от двете страни на ограда. Твоите шинигами преследват себеподобните ми, а ние ще продължим да се противопоставяме на тях като изяждаме души. Но съвсем не искам да влизам в безсмислен спор, от който никой от двама ни няма да излезе победител. А това ни отвежда до основното - за какво искаш да говорим?
Мъглата се вдигна нагоре, понесена от повея на вятъра, който продължаваше безцелното си суетене, наподобяващо опитите на бръмбар да се измъкне от затворен буркан. Силуетите на другите богове, които играеха на комар, насядали един срещу друг се откроиха в белезникавата сива светлина. Крилата, досущ като крилата на Рюк - нацепени и тънки като на прилеп, бяха прибрани до телата им. Сетне вятъра за пореден път промени посоката си и мъглата отново се стовари над каменистата почва.
Рюк въздъхна.
- Ще отида в човешкият свят - оповести накрая той. - И ще открадна това, което и ти крадеш!
Себастиан не отвърна веднага.
- А какво ще стане с твоето Общество на Душите? Готей 13 е зависим от теб...
- Ще оставя Момо на мое място.
- Ще оставиш на Момо дори тетрадката си? - В гласа на Себастиан звънна недоверие, което подразни Рюк.
- Тетрадката... вече не е у мен. Тя е в човешкият свят. Резервната ще оставя на Момо.
Демонът отново се разсмя.
- Подозирах, че имаш две тетрадки, но сега разбрах, че предположението ми не е било грешно. Всеки отряд от Готей 13 има тетрадка, дадена му от бог на смъртта, ала ти, Рюк, имаш цели две! А какво ще правиш в човешкият свят?
- Нищо съществено. Ще наблюдавам. Ще чувствам. Ще живея, каквото и да означава това! Ще бъда демон и също като демон ще предложа сделка на някой човек.
- С твоята тетрадка на смъртта ли? Разбирам. - Себастиан се поколеба няколко мига. - Защо ми казваш всичко това?
- Защото ще отида в онзи свят, в който си и ти и в който живее човека, на когото служиш. И може да се срещнем там. Разбрах, че вече имаш нов господар!
Демонът се колеба дълго време преди да каже онова, за което явно не бе сигурен, че е правилно да казва. Но накрая реши, че няма какво да губи и следващите му думи прозвучаха саркастично:
- Знаеш ли, Рюк, че те съжалявам! Защото аз като демон съм обвързан с печат с човека, който ми е господар. И чрез този печат мога да почувствам целия диапазон от емоции в човешката природа, всичките малки отсенки на страха или гнева, всяко едно късче надежда или мимолетна болка... Всичко онова, за което ти само можеш да гадаеш, без да можеш да се докоснеш! Каква голяма заблуда е да мислиш, че би могъл чрез тетрадката на смъртта да достигнеш моето ниво!
Червените очи на Рюк отново потъмняха от ярост, която не изрази по никакъв друг начин. Пръстите му оставиха дълги бразди, когато загреба нова шепа камъчета.
- Независимо по какъв начин ще усетя всичко онова, от което съм лишен в момента и съм убеден, че въпреки думите ти, ще разбера и ще се докосна до всичко човешко!
Черните пера се завихриха диво със свистене около силуета в центъра, който започна да се топи като восък на слънце. Гласът на Себастиан долетя от много далеч:
- Тогава... нека се видим в човешкият свят, Рюк! Сключил съм договор с момче от клана Учиха. Намира се в Селото скрито в листата на островите на Петте елемента в Голямата линия, в Страната на Огъня, в изключителна близост до твоя Сейрейтей. Надявам се да си "изпуснал" тетрадката си там!
Мъглата погълна последните пера, сред чиито вихър се загуби демона, оставяйки след него само празнота. Рюк не се обърна да го изпрати с поглед, нито каза нещо в отговор. Вперил поглед в трептящата мъгла, направи опит да се усмихне, но емоцията бе толкова непозната, колкото и света, в който се канеше да отиде.

Бележка: Пуснатото по-горе е просто опит във фенфикшъна. Има продължение, разбира се, но ще го пусна, ако изобщо има интерес!

happy_time_day · 2012-03-11 08:50:12

Некст

Black Cat · 2012-03-11 10:28:03

Бележка:Понеже си падам по източната култура и всичко японско, в текста бъка от непознати думи и изрази. За целта бих пуснала нещо като речник, но, разбира се, не искам да се натрапвам. Надявам се това да не ви притесни ни най-малко. Благодаря за коментара^! (f)

КНИГА ЗА ВЪЗРАЖДАНЕТО

В безцветната ни среща сивотата взима връх...
Ала аз ще ти дам цялата си болка!

1.

Сакура вървеше по прашните улици на Коноха. Бялото й овално лице бе съвършено безизразно. Светлозелените очи под извитите черни мигли не издаваха чувствата, които тя умело криеше зад маска от ледено равнодушие. За разлика от сестра си Иноуе, която не успяваше да скрие абсолютно нищо и всеки бе способен да чете по лицето й като отворен папирус, Сакура владееше до съвършенство поведението си и налагаше железен самоконтрол върху емоциите си. Това може би се дължеше на работата в болницата и обучението при Хокагето на селото. Тя явно не можеше да отдели едното от другото или не желаеше да го прави, защото имаше маниакалната способност да опростява нещата, за да ги прави по-лесни за възприемане.
В този мек априлски ден тя вървеше по главната улица, свързваща сградата на Хокагето с централните порти на селото. От малките ресторанти и отворени сергии, пръснати безразборно от двете й страни долитаха смях, разговори и мирис на храна, което болезнено й напомни, че не бе яла въпреки, че бе излязла сутринта от дома си. При други обстоятелства щеше да спре и да си купи пакет екубо. Беше нещо като навик, от който не можеше да се откаже и го вършеше винаги когато отиваше при Иноуе, но сега тънките вежди бяха свити над изразителните светли очи и това бе единственият белег, който издаваше някаква тревога. Мина Полицията на АНБУ и отби на следващата пресечка към реката, която течеше лениво, пресичайки селото. От двете й страни отрупаните с цветове вишни бяха огънали клоните си и ластарите им опираха гладката повърхност на водата. Улицата промени облика си - ресторантите се разредиха, отстъпвайки на долепените една до друга чайни, окии и различните ателиета на перукери и шивачи. Главната улица на Акасака изглеждаше оживена и на Сакура й се налагаше да спира от време на време и да се покланя на познати лица или да разменя по някоя и друга дума с други, които бяха познати на семейството й, както и да пропуска покрай себе си забързани рикши и разносвачи на храна. Като представител на един от най-влиятелните кланове в Коноха, тя трябваше да демонстрира уважение към други от нейната класа, макар да не понасяше по-голямата част от аристокрацията, с която се задължаваше да общува. Премина театър "Кабуренджо", разпростиращ се на огромния площад на Акасака и се спря пред малка дървена врата близо до поредната чайна, която можеше и да е първокласна, но това не я вълнуваше изобщо. Потропа отсечено и докато чакаше, отметна няколко кичура розова коса от челото си, измъкнали се от навитата плитка на тила й, после подръпна банданата си. Неприятен навик, който й остана още от Академията за нинджи, когато получи първата. Често й падаше и се налагаше да я намества постоянно. Не чака дълго. Отвори й прислужницата Тацуки и се поклони ниско. Сакура влезе в малкия вътрешен двор на окията "Орихиме" и изчака да се затвори вратата след нея.
- Търся сестра ми. Върна ли се от училище?
- Да, Сакура-сан. Упражнява се на шамисен във всекидневната. - Тацуки понечи да й помогне да събуе меките си ботушки, но Сакура махна с ръка.
- Ще се оправя сама. Върви!
Прислужницата сведе тъмните си очи в още един нисък поклон и плавно се понесе по излъсканите плочи през двора. Сакура изу ботушките си и се насочи към всекидневната, от която долиташе музика. Тоновете бяха нестройни и представляваха определени гами, но не и цяла песен или фрагмент от песен. Всекидневната бе с изглед към градината, към която госпожа Котоми изпитваше почти майчински чувства и Сакура влезе през отворената плъзгаща се врата без да се колебае.
Сестра й вдигна очи от грифа и я дари с мека усмивка.
- Онеесан, добре дошла!
Сакура кимна с глава и седна до нея на татамито, подвивайки крака под тялото си и надипляйки отрязоното си кимоно със знака на клана Харуно на гърба.
- Здравей, Иноуе! Надявах се да си се прибрала от онова глупаво училище, на което губиш толкова много от времето си...
- Но, онеесан, не всеки иска да стане нинджа като теб! - възрази меко сестра й и отметна кичур коса от лицето си, отмятайки глава назад. Това й напомни за Нами, която имаше същият навик като Иноуе. И двете й по-малки сестри си приличаха за разлика от нея и констатирането на този факт й донесе болка. Сивите очи на Иноуе я гледаха меко и нежно като майка, която успокоява детето си. - Не си ме посещавала от много време насам - последното прозвуча като укор, но Сакура не обърна внимание.
- Не си се прибирала у дома! - на свой ред отсече тя. - А се случиха толкова много неща.
- Животът ми в Кокурюкай е като тегоба в затвор. - Иноуе сведе очи надолу, засрамена от думите си. - Всеки път когато се прибера, ото-сан ме укорява за това, че не съм като теб и че съм избрала друг път, а не твоя.
- Вместо това избра пътя на една юджо! - Устните на Сакура потрепераха от отвращение. - Един напълно безсмислен път! Да не говорим за срама, който лепна твоя избор, както и този на Нами на клана Харуно!
Иноуе отпусна шамисена в скута си и раменете й се отпуснаха надолу. Лицето й посърна.
- Ти си достатъчна на рйооши. Защо аз получавам обиди за избора си, а Нами - не? И тя не пожела да стане нинджа. С какво съм по-различна от нея? - Направи малка пауза, въздъхвайки тежко. - Моля те, онеесан, думите ти ме наскърбяват!
Сакура хвана ръката й и долепи буза в отворената длан на Иноуе. Очите й се затвориха и дълго не проговори, вдъхвайки аромата на курояки, който се носеше в стаята. Сълзи напираха из зад затворените клепачи и тя с мъка се опитваше да се овладее. Когато отново отвори очи, беше успяла да наложи равнодушието си и желязното й самообладание смачка отраз цялото самосъжаление, което цареше в душата й.
- Прости ми, Иноуе! Липсваше ми толкова много, че се чувствах загубена без теб! Липсва ми и Нами...
- Какво... е станало?
Въпросът увисна в тишината между тях. Накрая Сакура промълви:
- Ото-сан урежда брака ми.
- Брак? - Очите на Иноуе се разшириха от изненада. - Но как? Кой...
- Не е повод за радост - сухо допълни тя. - Тази вечер ще бъде моя официален миай. А колкото до жениха, познаваш го. Става дума за Учиха Саске...
- Саске- кун... Но, онеесан, ти го обожаваше в Академията! Забрави ли? Често съм си мислила, че една от причините поради, които избра да бъдеш нинджа, е той. Лъжа ли се?
Лицето на Сакура не се промени. Очите й бяха като огледало, в което Иноуе виждаше собственото си отражение, учудването си, въпроса си...
- Не, не се лъжеш! Аз... изпитвах нещо към него, но след това той избяга и го нямаше близо три години. Преди месец се върна заедно с брат си. Не съм го виждала и най-интересното от всичко това е, че нямам и желание да го виждам. Преди два дни ото-сан ми каза решението си. Спомена още, че Саске е ходил при него в Кататане, докато е бил извикан от даймиото и са си говорили на дълго и на широко. Задължава ме да приема предложението на основание, че Учиха са най-стария клан и са аристократи.
Този път мълчанието между двете се проточи повече. Сакура предполагаше, че малката й сестра ще каже нещо в отговор - упрек или... похвала, каквото и да е... Тя бе импулсивната и макар от гейшата да се очакваше да е като маска Но, Иноуе бе нейна противоположност. Сакура за пореден път се запита дали тя ще има изобщо успех или ще бъде сред десетките провалили се в Акасака с малко клиенти, но верни по-скоро на името Харуно. То щеше да бъде като бариера и мост и нямаше да й позволи да затъне в калта на Миагава-чо като долнопробна хаши или ярите, където свършваха пропилите се гейши в края на своята кариера. Харуно Иноуе нямаше да пропадне като селските момичета, разбира се. Тя щеше да блести като бисер в огърлица дори и да си провали.
Дали й завиждаше? Точно сега, да! Цялото й сърце трептеше като зайче в лапите на лисица от гняв и болка, но въпреки това не можеше да мръдне и да направи дори едно движение. Имаше нещо поетично в саможертвата й и тя подозираше, че някой с романтичната пророда на Иноуе щеше да успее да напише хаку. Сакура обаче беше неодухотворена и съвсем прозаична, за да успее да подреди думите така, че да опише болката си. Дългът надделяваше в нейното съзнание и не смееше да се противопостави на това върховно чувство, победило желанието й за свобода. Беше убедена, че онова, което в момента усещаше е способно да преобърне света и да го възроди. Защото ако Нами и Иноуе бяха последвали повика на сърцето и егоцентричните си желания, Сакура щеше да им покаже, че следвайки желанията на родителите си и запазвайки честта на клана си, пак можеше да намери щастие., нищо че изпитваше колебания. Всеки малко или много не се е чувствал уверен понякога в собствените си решения. Защо да прави изключение?
Изглежда мрачната й решителност се бе отпечатала на лицето й, защото Иноуе продължаваше да мълчи. Трополенето на рикшите по улицата и откъслечни разговори долитаха до тях, като че се намираха под вода. Вятърът издуваше разлистените клонки на плачещата върба в градината като платна на кораб. Сакура виждаше малкото езеро, оградено с огладени, еднакви по размер камъни в десния ъгъл и слънчевите лъчи, проникващи през тънките върбови клонки играеха по повърхността на водата. Мимолетният покой я накара да се почувства по-добре, както всеки път, когато посещаваше Иноуе. Макар и само с мълчание или утеха, това беше много по-добра терапия, отколкото да се подложи на тежка физическа тренировка при Цунаде, учителката й и Хокагето на Коноха.
- Можеш просто да се противопоставиш - изрече бавно Иноуе. - Не си длъжна да се обричаш на живот, който не искаш...
- А кой тогава ще запази честта на Харуно? - запита в отговор тя. - Ако и аз избягам от дълга си, какво остава за клана?
- Не си само ти - натърти сестра й. - Нека ото-сан омъжи Юкико или някоя друга наша братовчедка!
Сакура се усмихна тъжно.
- Забравяш, че Учиха Саске е поискал мен. Не е ставало дума за Харуно Юкико или някоя друга от нашия клан. Аз съм най-голямата - мой дълг е да уважа рйооши и това ще направя. Знаеш ли какво си мисля, Иноуе? - Сакура поглади ръба на кимоното си, свела поглед в скута си. - Нужен ми беше точно такъв разговор. Думите, които каза бяха нужните, за да потуша съмненията и болката си или дори гнева. Някой да ми каже: "Сакура, можеш просто да се противопоставиш!" и аз несъмнено щях да видя по-ясно своята роля и да избера онова решение, което е най-правилно. А най-правилното в случая е да се омъжа за Саске и да обединя клановете. Това е моя дълг и моя път и сега нямам никакво съмнение. Благодаря ти, Иноуе! Знаех си, че като дойда тук и ти споделя всичко, ще ми олекне...
Зелените очи на Сакура се вдигнаха и по устните й пробяга плаха усмивка. Иноуе въздъхна и не каза нищо в отговор. Пръстите й сграбчиха шамисена и дълго време го стискаше, разтърсена от огромна тъга, вляла се сякаш в душата й като мощна река срутила бента си.

***

През големите прозорци на аулата проникваше ярка заслепяваща светлина. Ичиро-сан стоеше леко прегърбен пред черната дъска, заемаща почти цялата стена зад него с дълга пръчка между съсухрените се пръсти и говореше напевно. Рядко идваха хора на лекциите му, отегчени най-вероятно от прекаления му ентусиазъм. Той, като почти всички преподаватели в Университета Наха на Коноха, имаше погрешното схващане, че ако предаде настървението си спрямо предмета, който преподаваше, ще зарази и студентите си. Но аулата бе полупразна и ехото от гласа му отекваше дразнещо в ушите на Ягами Райто. Той седеше до прозореца, премрежил мигли срещу слънчевите лъчи, проникващи безпрепятствено през зацапаното стъкло, подпрял брадичка на едната си длан и слушаше с половин ухо.
Макар да бе минала почти година от смъртта на родителите и сестра му, депресията, която го обладаваше на моменти, все още го обвиваше като пашкул. Други биха преглътнали болката и биха продължили живота си с хубавите спомени, които в такива случаи оставаха да тлеят, но той не успяваше да се окопити. Липсата им пробиваше дупка в ежедневието му по начин, който го караше да си мисли, че не може да я запълни.
Ала сега в този слънчев ден Райто бе склонен да повярва, че може да загърби завинаги миналото. Внезапно ми се прииска да се разходи покрай реката извън Коноха, където речното устие правеше рязък завой, отклонявайки се към руините на стария шинтоистки храм, само на няколко стотин метра от брега на морето. Помнеше, че често ходеха с Наруто, Шикамару и Ичиго там и играеха на нинджи. Години след това за него не бе изненада, че първите двама продължиха да играят това в Академията, докато той и Ичиго се отклониха и предпочетоха друго. Постъпиха в нормално училище и Райто завърши с пълно отличие. Сега бе завършил етнология и история на древното минало, подготвяше докторантура за специалното подразделение на Университета за хора с развити интелектуални способности, което всички наричаха Тодай и работеше в Полицията на АНБУ като консултант по някои по-тежки случаи, заемайки длъжността на баща си преживе.
Всеки би си помислил, че светът, в който живеят нямаше престъпност в някакви плашещи размери. И той мислеше по този начин до преди година. Въобразяваше си го като малко дете, докато розовият му свят, изпълнен с мечти за докторантура, не се пропука и от пукнатините не изтече цялата мътилка на реалността. Защото преди една година на този ден бяха убити родителите му хладнокръвно и без причина в дома им от дребен крадец, чието име присъстваше в новините само за няколко минути и бе забравено след още няколко минути след вестта за убийството на инспектор Ягами Шуичиро и жена му от заслушалите се в криминалната хроника. А той го помнеше така все едно всеки ден се срещаше с него в чайна или в коридорите на Университета. Името му бе Мацунага Хидейоши и бе долазил от вертепите на Долен Руконгай, сред които се ширеше повече беззаконие и престъпност от всичките възможни гета на останалите Четири Страни. АНБУ и шоджо не бяха способни да вържат с по-къса верига такова бясно куче, каквото наподобяваше Руконгай и от там често се появяваха престъпници и долнопробни негодници като Мацунага. Райто живееше сред този прогнил свят и дишаше същият въздух, какъвто дишаха и убийци и крадци. Единствената мисъл, която не преставаше да го човърка, бе за това, че дори и престъпниците не получаваха това, което заслужаваха. Иначе как би обяснил логиката на съдиите на даймиото, които бяха осъдили Мацунага на десет години затвор? Годините щяха да се изнижат като миг и след това убиеца отново щеше да бъде на свобода, забравил престъплението си и готов да извърши друго.
Всеки божи ден тази мисъл го докарваше до лудост от ярост, а днес той чувстваше... някакво спокойствие. Гледаше навън към сградата на Хокагето, която се извисяваше като храм над порти, а прилепеното яшики с двореца на даймиото с няколкото имения и шинден на аристократичните кланове образуваха вътрешен двор, отделено с дебела петметрова стена, ограждайки света им напълно. Никоя друга сграда в Коноха не се извисяваше така, нито дори храма в края на Парка на Десетте вишни - най-известната сграда в Страната на Огъня.
И тогава...
... от небето падна малък черен предмет. Очите на Райто се вдигнаха нагоре към покрива на отсрещнатата сграда, която се оказа Академията за нинджи. Звънецът явно удари и в двора й тъкмо се изсипаха деца и въпреки разстоянието и преградата от стъкло на Райто му се стори, че чува откъслечни думи от викове и разговори. По стъпалата на главния й вход слезе Наруто, напъхал ръце в джобовете на отрязаните си панталони, а след него се изниза и Шикамару. Бяха завършили Академията и Наруто го нямаше близо три години, обучавайки се при Великия Санин, но Райто не можеше да забрави нито походката, нито косата му, която блестеше на слънцето като злато. Преди няколко дни Наруто го бе посетил у тях и му бе споменал, че сега обучава децата от по-долните класове на някои елементарни техники и тренираше с тях на походи, които организираше Хокагето с някои леки задачи. Но сега погледът му бе насочен към големият орех, който граничеше с площта на Академията и този на Университета и където бе паднал черния предмет. Дали не бе игра на светлина и просто му се е сторило?
След половин час той не можа да си обясни това, че мястото го привличаше като магнит и след лекциите се бе насочил през нискоокосената ливада към стария орех, разперил клоните си и полюшвайки лениво младите листа. Миришеше на детелина и Райто дишаше с пълни гърди. Не се бе излъгал. Черният предмет бе неголяма тънка тетрадка с меки корици, а отпред пишеше:

Тетрадка на смъртта

Между веждите му се вдълба бръчка и отгърна корицата. Продължи да чете:

Правила за ползване:

#Човекът, чието име бъде вписано в тази тетрадка ще умре.

#Ако не знаете как изглежда човека, чието име пишете, то нищо няма да се случи. Затова всички хора с еднакви имена няма да умрат от един запис.

Каква извратена шега! Райто затвори корицата и я остави на земята. Беше получавал неведнъж писма, които бяха с единствената цел да бъдат преписани и разпратени на десетина човека, за да не се прекъсва веригата. Щастието неминуемо щеше да изскочи, ако направеше това. Но сега... Не ставаше дума за щастие или любов. Беше че можеш да причиниш нечия смърт и тази вледеняваща мисъл скова разума му. Лекият бриз на вятъра замря в краката му, когато той спря и се обърна назад. Върна се и отново взе тетрадката в ръцете си.

#Ако причината за смъртта бъде написана до 40 секунди след написването на името, то тя ще се случи така, както е указано в тетрадката.

#Ако причината за смъртта не бъде указана, човекът ще умре от сърдечен удар.

#След написване причината на смъртта, за следващите 6 минути и 40 секунди може да се окажат обстоятелствата.

Прости правила. Грозна и отвратителна подигравка, но той се чувстваше така, сякаш бе открил нещо, което бе търсил цял живот. Какво трябваше да направи? Да я изпробва? Да я захвърли? Вместо това просто я пъхна в раницата си преметната през рамото му и се насочи към павираната алея, извеждаща го към улицата извън Университета. Върховете на боровете от двете му страни се прегъваха от напора на топлия вятър и миризмата на детелина още се носеше покрай него. После повея донесе името му:
- Райто!
Извърна се назад и видя Амане Миса, която тичаше и русата й коса вързана на две опашки се поклащаше и й пречеше да вижда, но не забави крачка. Тя бе изключително красиво момиче, висока колкото него, въпреки, че в сравнение с другите хора ги надвишаваше с цяла глава. И единствено ръстта им бе нещото, което ги правеше еднакви. Във всичко друго те се различаваха така като водата от огъня. Бе прекалено импулсивна и емоционална - нещо, което той не харесваше и за негово огромно неудоволствие си бе въобразила, че е безумно влюбена в него. През годините си в Университета бе избягвал познанства със жени, прекалено зает с учението, което го задоволяваше напълно, но когато му се приискваше нещо неангажиращо и кратко, обикновено се насочваше към района на Миягава-чо в някоя джоро-я като известната "Суруя" и очакванията му не го подвеждаха. Проститутките напълно го задоволяваха, а ако той не задоволяваше тях, те поне припечелваха нещо от него. Не се чувстваше виновен, нито задължен към тях, нито градеше някакви планове или надежди. Те си вършеха работата съвсем безпристрастно и това му харесваше. Миса, напротив. От нея очакваше всичко, но не и някаква дискретност или поведение, подходящо на определен тип жени, с които той искаше да се среща. Прекалената й чувствителност го озадачаваше и го караше да се чувства неудобно, понеже не знаеше как да й отвърне, за да не се почувства засегната. За това и отношенията им представляваха просто права линия без отклонения на приятелска основа и той не възнамеряваше да промени това.
Тя не запази дистанция и щом го достигна, увисна на врата му като удавник, задушавайки го в гореща прегръдка. Косата й погали носа му и той я отдалечи раздразнено от себе си.
- Миса-чан, какво има?
- Нали вчера обеща на Миса да я изчакаш след лекции?! - нацупено му отвърна тя и лицето й мигом посърна.
Райто разтърка слепоочията си и въздъхна. Въпреки, че неведнъж й бе правил забележки да не говори за себе си в трето лице, тя продължаваше да го прави. Понякога добавяше името си, друг път успешно се изразяваше в първо лице, но в повечето случаи говореше за себе си, сякаш бе друг човек.
- Забравих. Искаш ли да те изпратя?
- Да, да! - Тя заподскача весело, привличайки погледите на други студенти върху себе си.
Устните на Райто останаха безизразни, както и очите му. Тази тъпачка не може ли поне за миг да остане сериозна, помисли си той, но израза на лицето му не подсказа с нищо отегчението и раздразнението, което изпитваше. Тъмните кафяви очи я изучаваха съсредоточено без да мигнат и Миса потъна в море от сладка нега, представяйки си колко възхитен от нея е той. Беше изключителен за разлика от обикновените студенти, които се опитваха да я свалят или ласкаят. Райто бе неподправен и завладяващ. Останалите бяха просто бледи подобия на съвършенството на чертите на лицето му, което приличаше на маска. Никога не успяваше да проникне зад маската, нито можеше да разгадае онова, което го терзае. На някакво подсъзнателно ниво почти усещаше, че нещо тежко го измъчва и се опитваше да го предразположи по всякакъв начин да й сподели тревогите си, но той не бе като повечето мъже, подвластни на чара й, с който лесно ги манипулираше. И именно това я влачеше към него - беше напълно сигурна. Разгадае ли загадката зад маската на Райто, знаеше, че интереса й към него щеше да се изпари като капка вода върху нагорещен тиган и дори няма да има спомен. Но макар да го познаваше вече от много години, той не се поддаваше и Миса от скоро започна да подозира, че никога няма да го разгадае напълно, а това още повече я амбицираше.
Той отвърна лице от нея и тя имаше възможност да се полюбува на профила му, очертан от сянката на борчето, до което стояха. Вятърът разроши светлокестенявата му коса, която закри едното му око. Последва го като кученце по алеята, неспособна да отдели поглед от широките рамене, изпъващи бялата му тениска. Чантата му бе провесена през рамото му и се удряше в таза му със всяка крачка, която правеше. Мълчанието им не бе нарушено нито от него, нито от нея, но след като навлязоха в парка близо до Полицията, Миса не издържа и промълви:
- Довечера ще дойдеш ли с Миса?
- Къде?
Тя го изгледа внимателно с крайчеца на окото си.
- На празника на Коноха. Забрави ли, Райто-кун? Той е днес... Тази година съвпада със Чуунинския изпит на Академията и Петте Кагета ще присъстват, а също и даймиото и клановете... Ще бъде... страхотно! Искаш ли да минем по централната улица, за да видим украсата, която започнаха да слагат още преди седмица?
Райто поклати отрицателно глава.
- Довечера съм в Полицията. Имам неотложна работа. - Устата му се изкриви все едно бе глътнал нещо отвратително. - Можеш да идеш с друг, с някой, който не е зает и ще ти обърне внимание... Хюга Неджи... или Харуно Шууске... - Изброи имената така все едно предлагаше ябълки на сергия с увещателен тон, целящ да я подлъже. Миса го изгледа със светлите си очи и миглите й бързо затрепкаха. - Изобщо няма да се разсърдя. - допълни веднага той, улучил точния момент да го направи.
- Наистина ли?
- Да, разбира се. Не мога да те лиша от празненство, на което ти искаш да присъстваш! Ще се радвам да идеш...
Той продължи да върви припряно, надявайки се тя да не се отдаде на импулсивната си природа и да го прегърне тук насред улицата сред шумния поток от хора. Опасенията му се сбъднаха, защото за втори път Миса увисна на врата му като торба ориз и носа й се заби във врата му.
- О, благодаря ти, Райто-кун! Няма нужда да изпращаш Миса до вкъщи, защото ще прескоча до Неджи. В интерес на истината днес той ме покани да ида с него, но му отказах, защото си мислех, че ще съм с теб... Благодаря ти още веднъж! - изрече бързо тя и хукна надолу по улицата, изгубвайки се в тълпата.
Остана да стои дълго време, втренчен в мястото, където русата й коса изчезна. Не бе изненадан, че Хюга изпитва някакъв интерес към Миса. Бе ги виждал в коридорите на Университета заедно - Хюга Неджи и Амане Миса. Аристократичните кланове, образуващи някакъв специален кръг около себе си, допускайки само избрани, го изпълваха с неприязън и гняв. Харуно, Учиха, Хюга, Шихоин, Кучики. Петте клана на Коноха, своеобразни стълбове история и почит, на които се крепеше града. Те бяха създали Коноха, определяха Хокаге, избираха даймио. В техни ръце бе съсредоточена прекалено голяма власт, на която едни гледаха с уважение, а други - със страхопочитание. Ягами Райто обаче не беше толкова посредствен. Откакто работеше в Полицията при Данзо и бе погребал семейството си, той не питаеше никакво уважение към институцията на клановете. Бяха позволили вертепи като Долен Руконгай или Девенчофу да се разрасне до небивали граници. Хората живееха в нищета, докато те самите разполагаха с цялото време на света да ходят в чайни и да разпускат сред гейши. Клановете пък не можеха да удържат организации като Акатски или Еспадата. За тях останалите хора бяха риока - измет, която да подритват към вратата, докато минават. Коноха бе опасана от висока десетметрова каменна стена и се простираше в район, който заемаше почти целия остров, но бе изгнила отвътре като червива ябълка на младо дръвче. Червеят на тази ябълка бяха клановете, Райто бе убеден в това, но споменаването на тези мисли на глас бе като предателство спрямо него и спрямо селото.
Но въпреки, че не изпитваше добронамерени чувства, граничещи с апатия към света около себе си, той бе повече от любопитен и свърна по реката надолу по булевард Хигаши Оджи. На площада кипеше небивало оживление. По дърветата и околните сгради на първокласни ресторанти и чайни се опъваха въжета, на които бяха закачени разноцветни фенери. Група жени облечени в еднакви сиви памучни кимона с герба на Кучики тъкмо премитаха плочите, навиквайки се с децата, които се щураха между тях. Друга група този път от мъже проверяваха уличното осветление. Райто усещаше покрай себе си толкова много еуфория и радост и се опита да се усмихне, но сърцето ме не трепна. Вместо това се завъртя на пети и напусна площада, свървайки по една тъмна и тясна уличка, която в други случаи би подминал, а сега просто се опитваше да избяга от нещо, което не бе страшно, а дразнещо.
Явно бе избрал уличката зад ресторанта, който предлагаше рибни специалитети, защото до стената бяха наредени кофи за боклук, от които лъхаше миризма на рибешки карантии. Лъчите на следобедното слънце не проникваха в тясната просека между сградите и хладната сумрачина го накара да настръхне от лошо предчувствие. Спря и погледна назад, от където бе дошъл. Гласовете долитаха до него и той прокле глупостта си и суеверния страх, подходящ за другите хора. Поклати глава и продължи напред. По-скоро се опита да продължи, защото в следващият момент почувства парализиращ удар в гърдите и нечия силна ръка го притисна към влажната стена на ресторанта.
По лицето му се изля дъх на прокиснала бира и той се опита да извърне глава, осъзнавайки болезнено превъзходството на нападателя си. Макар да бе висок и по-тежък от обикновените студенти и редовно тренираше в залата на Полицията със Сай, сега се почувства като дете, на което предстоеше наказание. Мъжът срещу него бе двуметров великан с огромна глава и издадена челюст като на куче, вонеше на пот, а малките тъмни очи го фиксираха.
- Е, аники, някоя пара да ти се намира?
По лицето на Райто пробяга отвращение, което не се постара да скрие. Пръстите на мъжа го стиснаха за гърлото и той си пое задавено дъх.
- В чантата ми...
Онзи го хвана леко като кукла и го метна в стената. Костите му изпукаха и Райто рухна на мръсната земя. Чантата му бе изтръгната и подложена на щателно претърсване. Наблюдаваше го обвил ръце около гръдния си кош, усещайки бодежи, които го караха да стиска устни. Не носеше много и крадецът съвсем не остана доволен. Приближи се към него и го вдигна нагоре, държейки само с едната си ръка тениската му.
- Това ли е всичко?
Райто кимна с глава, неспособен да каже нищо повече. И също тъй внезапно, както го нападна, крадецът извади къс меч от ножницата на кръста си и притисна студеното острие към гърлото му. Очите му се разшириха, осъзнавайки изумено, че не може да мръдне или да каже нещо. После острието се плъзна надолу и Райто усети огромна болка, която скова всичко, оставайки го бездиханен. Когато мъжът се дръпна от него, той падна на колене и главата му клюмна на гърдите. Тениската му се напои с кръв, която подмокри бедрата и таза му и съвсем нелепо му заприлича на кофа вода, чието съдържание са излели по стъпала. Какво бе станало? Къде го бе наръгал? Само до преди две минути можеше да ходи, а сега краката му се наляха с олово, а мислите му се накъсаха и разпиляха под напора на болка, която го накара да изстене сподавено. Тялото му се свлече на една страна и очите му проследиха мъжа, който изчезна в сенчестата улица, сякаш никога не е бил там.
Да, това бе края на Ягами Райто и не се съмняваше, че му остават само няколко мъчителни минути живот, но въпреки, че сам по себе си животът му да бе безсмислен, се вкопчи по-силно в него. Пред погледа му изплуваха очертанията на тетрадка и той протегна ръка напред, напипвайки меката корица.
После очите му се затвориха, намерил утеха в тъмнината.

wounds · 2012-03-12 07:16:53

Уау!
Доживях да прочета в този форум нещо различно от тийн историйки за натискане Не само това, а и текста е по-дълъг от една страница на уърд, като добавиш към това и факта, че не е 90% пряка реч Ако не си ме разбрала - хваля те, много при това (а по принцип рядко го правя) Пишеш наистина добре, харесва ми, че наблягаш на описанията повече, отколкото на действието.
Не вярвах, че някога някой тук ще пише за шинигамита, Готей 13, Сейретей, тетрадката, всъщност не мисля, че 90% от хората във форума изобщо знаят какво са тези неща, затова присъствието ти ме радва още повече

Некст?

Black Cat · 2012-03-12 08:15:24

Бележка: Ох, най-накрая един човек, който споделя моите вкусове и интереси, а бях на път да се откажа да посещавам форума. Мислех да пусна 'Седем дни' и да се изнеса или поне да не пускам нищо в Лично творчество по простата причина, че всичко, което пиша е огромни мащаби за разлика от повечето тук. Аудиторията явно е свикнала да чете малки разказчета с по няколко изречения и съвсем естествено бе да помисля, че онова, което ще е по-дълго изобщо няма да бъде прочетено. От тук пък съвсем логично следва, че трудът ми ще е на халос, нали? Не че това е повод за изтъкване, но пък определено те ограничава да го правиш.

Иначе само заради теб да продължа да пускам 'Целувката'. Само за инфо ще добавя, че е сбор от пет анимета - Naruto Shippuuden, One Puece, Kuroshitsuji, Bleach и Death Note, като последното е основното, около които се въртят останалите. За сега съм стигнала до двадесета глава и продължавам да пиша, защото страшно ми харесва да го правя.На компа целия текст досега е 150 страници, шрифт Comic Sans MS, размер на шрифта 10. Историята е романтика, като имам няколко момента, в които съм описвала секс, а също и убийства. Но то това няма начин, като се има предвид, че Тетрадката на смъртта присъства, нали?

Благодаря за коментара! (f)

2.

"Гуен Мери" пореше вълните устремено напред, сякаш теглена от невидима сила. Вятърът издуваше платната и тя усещаше познати вибрации в корема си - несравнимо удоволствие, което не можеше да получи на сушата. Нами бе родена за морето и се чувстваше най-добре насред огромната водна шир, защото дори да бе огромно и опасно, то бе много по-лесно разгадаемо, отколкото поведението на хората на сушата. А бе израснала в най-обикновено семейство (или не!), чиито корени бяха дълбоко впити в земята. Кланът Харуно не предлагаше друго освен безпрекословно подчинение и обричане до живот на порядки и принципи, които се отнасяха за всеки дори за нея. Такъв живот не й бе нужен. Най-малката от сестрите Харуно, бе избягала с екипажа на Арлонг, който бе минал за кратко през Коноха. Бе пресякла Голямата линия и се бе озовала в Източното море. През всичките си години под покровителството на Арлонг бе осъзнала, че живота извън клана е по-лесен, въпреки страданията и лишенията, които търпеше ден след ден.
Ала сега отново се връщаше в Коноха. Десет години по-късно бе по-силна и амбицирана да се изправи срещу ока-сан, от която изпитваше голям респект и учудващ страх. Сакура и Иноуе се подчиняваха на баща им, но тя като че ли се плашеше повече от майка им. Поддържаше връзка чрез писма, но от скоро не бе пращала никакво известие за това, че бе решила да се върне. Не бе споменала нищо за Луфи и екипажа му, в който бе член и силно се надяваше Полицията на АНБУ и Адмиралтейството да не са получили информация за незаконната им дейност, макар флага с череп, който носи сламена шапка, да казваше много повече от всяка една обява за главата на Луфи. Представяше си какво разочарование щеше да види в очите на ока-сан, ако научи, че дъщеря й се подвизава на пиратски кораб и гонеше вятъра след съкровището на Златния Роджър. А тя рано или късно щеше да го разбере. В Коноха на това се гледаше едва ли не на приказки, с които да се забавляват децата и макар Страната на Огъня да се намираше насред океана на Голямата линия, никой не вярваше, че славата, богатството и честта можеха да съществуват събрани в едно ковчеже и всеки, който го намереше да се облече с тях като с кимоно. Нами бе склонна да мисли, че това е метафора, но не се решаваше да сподели мислите си на екипажа. Може би и тя мислеха като нея.
Сега бе опъняла тънката си фигура на шезлонга на горната палуба и на гърдите й почиваше книга с оръфани корици. Усещаше солени пръски по лицето си, но бе затворила очи, наслаждавайки се на лекотата, с която "Гуен Мери" я отнасяше към дома.
- Нами-сан, - Санджи подаде глава от отворената врата на кунхята. - направил съм сладолед. Искаш ли?
- Да! Благодаря ти, Санджи-кун! - отправи му широка усмивка и отметна светлите си коси от очите.
- О, Нами-сан е толкова прекрасна, когато иска нещо! - извика възторжено Санджи и бе прекъснат от раздразнения глас на Усопп от към долната палуба:
- Донеси и на мен, влюбен глупако!
Нами стана от шезлонга и опря лакти на перилата, отправяйки поглед далеч към линията на хоризонта, която се губеше в снежнобели облаци. Оставаше им ден, не повече, и тя усещаше радостна тревога. Щеше отново да прегърне Иноуе и Сакура, да види Коноха, да се полюбува на река Ширакава и отрупаните с цвят вишни от двете й страни, да вдигне поглед и да съзре отново лицата на предишните Хокагета, издялани в камъка, пазители на Коноха. Целият си живот бе изкарала във вълните и течението я носеше като черупка от едно място на друго. Сега имаше възможност да остане повече и отново да се почувства у дома си и не възнамеряваше да пропусне тази възможност.
Така я завари Санджи - усмихната и с огън в пепелносивите очи, които ставаха светли, когато се разгневяваше и тъмни, когато се радваше. Приличаше на морето, непокорна и вечно променяща се и също толкова жива и даряваща живот, колкото и смъртоносна. Подаде й купата и когато пръстите им се докоснаха, усети как тялото му се разтърси от някаква скрита емоция, която изглежда изпитваше само той. Усопп беше прав - бе влюбен в нея и макар да изразяваше страстта си по всички възможни начини, тя не си даваше вид, че споделя чувствата му.
- Нами-сан, кога е следващата спирка?
- Коноха. Столицата на Страната на Огъня - първата от Петте страни. Санджи-кун, чувал ли си за Коноха?
- Само бегло - отвърна с вдигнати рамене той. - Но аз имам чувството, че вие знаете повече от мен.
- Така е - Нами загреба с лъжичката от сладоледа. - Не съм го споменавала, но Коноха е моя дом...
- Твоя дом... - Той сви вежди над светлосините си очи. Гъстите мигли хвърляха сенки над острите му скули. - Не беше ли острова на Арлонг твоя дом?
Тя видимо се поколеба дали да сподели тази част от живота си, но после вдигна рамене и в крайна сметка реши, че няма нищо страшно, ако Санджи разбере коя е тя всъщност.
- За да бъда по-конкретна и напълно откровена, трябва първо да спомена, че името ми е Харуно Нами и че съм родом от Коноха. Познавам океана на Голямата линия по-добре от всеки на "Гуен Мери", защото преди десет години избягах от дома си с екипажа на Арлонг, който след това се установи на остров в Източното море. Това бе и дома на Белемере, която ме прибра и близо три години след това се грижеше за мен. Арлонг така и не разбра, че съм се возила безплатно на кораба му.
- А защо избяга? - Русите коси на Санджи закриваха едното му око, а в ъгъла на устата му димеше цигара.
- Поради много причини. Но една от основните е, че се помъчих да променя съдбата си. - Не бе лъжа. Поводът бе едно детско скарване между нея и ока-сан и резултатът бе, че късно през нощта избяга от яшики. На другият ден дебна на пристанището кораб, който да отплава от Коноха и се качи в първият, за който чу, че ще напуска Голямата линия. Корабът се оказа този на Арлонг. Години след това Нами не можа да си обясни защо не почувства страх от новата възможност, нито колебание? Защо не се върна през онази паметна вечер в яшики и не продължи живота си по старому? Още на четири бе пратена в Академията за нинджи заедно с двете си по-големи сестри, които вече посещаваха часовете и с тревога осъзна, че нямаше влечение към техники и бойни умения. Повече отиваше на Сакура да бъде куноичи, но не и на нея и когато се опита да поговори за това с ока-сан, получи само ледено мълчание и гневен поглед, който я накара да млъкне по средата на изречението. Не, не е лъжа, че исках да променя съдбата си! Исках да имам нормално семейство и да получа обич, подкрепа и разбиране от страна на рйооши, а вместо това всеки ден ми бе натяквано каква трябва да бъда!
Последните й думи прозвучаха мистериозно и той премрежи поглед, изучавайки гримасата на лицето й. Скосените вежди над изразителните й очи се бяха свили и разбра, че причината за бягството й все още я измъчва.
- Но след толкова години силно се надявам рйооши да простят поведението ми и да ме приемат обратно - продължи меко тя.
- А защо да не могат? - Той издърпа цигарата от устата си. - Била си едно дете, нали? На колко си била тогава?
- На шест - промълви и над очите й падна мъгла. - Когато се установих на острова на Белемере бях на седем и половина и аз я накарах да им изпрати писмо, в което да им напише, че съм добре и да не се притесняват за мен. Не получих отговор от тях. Писа ми сестра ми Иноуе, с която поддържам и досега връзка. Рйооши така и не ми писаха един ред, нито дори Сакура, най-голямата ми сестра. Може би се лъжа, но си мисля, че не са ми простили.
Санджи отвърна замисления си поглед от нея.
- Изяж си сладоледа! Ще се стопи - подхвърли момоходом той. - Това ще го разберем като пристигнем там, а сега единственото успокоително нещо, което мога да ти кажа е да не се притесняваш предварително.
- Прав си, Санджи-кун! - Нами въздъхна и послушно изяде сладоледа си в мълчание. Поглеждаше го крадешком, опитвайки се да разгадае изражението му, но то бе непроницаемо. Очите му не се отделяха от хоризонта и цигарата между устните му догаряше, когато тя наруши тишината между тях: - Моля те, Санджи-кун, не казвай още нищо на Луфи, нито на Зоро или Усопп. Аз ще го направя. Притеснявам се, че не биха оправдали поведението ми, нито това, че съм скрила нещо толкова съществено като произхода си.
- Всеки си има тайни, Нами-сан! Можеш да бъдеш сигурна, че нищо, което си казала сега, няма да излезе от моята уста. Само едно се питам: как едно шестгодишно малко момиченце е успяло да се скрие от пиратите на Арлонг?
Нами му подаде празната си купичка и го погледна с крива усмивка.
- Криех се в склада, където държаха картите. Намираше се до капитанската каюта. Арлонг влизаше много рядко, а склада бе запечатан за другите отвън, но имаше ключ отвътре и аз излизах спокойно през нощта в търсене на храна. Пиратите бяха много разпилени и безотговорни и оставяха не само храна, където сварят.
- Имала си страхотен късмет - Санджи отвърна на усмивката й. - и се радвам за теб!
После от долната палуба се разнесоха препирни и гласа на Усопп се извиси:
- Къде е сладоледа, влюбен готвачо?
Облаците надвиснали над хоризонта не промениха цвета си в следващите няколко часа и Нами реши, че това е добро предзнаменование. Делеше я съвсем малко време, за да се срещне отново с миналото си и въпреки куража, който се опита да й вдъхне Санджи, тя не спираше да се притеснява от бъдещето, което неминуемо щеше да се стовари върху главата й като морска буря.

***

Плъзгащата се врата бе отворена и течението, което свободно минаваше през тъмните стаи на голямата къща, го блъскаше в гърба. Саске бе облякъл бяло леко комоно с ветрилообразния герб на Учиха и полите на черната хакама се поклащаха около глезените му. Бяла лента заместваше банданата му и бе завързана на челото му, а краищата й се вееха на гърба му.
Той гледаше нагънатата повърхност на езерото, а върховете на боровете ограждаха огромната градина и шумяха приспивно. Напомняха му за времето, когато стоеше на дървения кей и се опитваше да направи катон гоккаку но джуцу - техника, която Итачи отдавна бе усвоил. Тогава чувстваше раздразнение или дори завист, но сега усещанията му бяха като мътна локва, която дете постоянно ръчкаше с пръчка. Беше прекарал дълги години с Орочимару, тренирайки до изтощение тялото си с единствената мисъл за отмъщение. Искаше да убие брат си заради всичко онова, което му бе причинил, избивайки целия клан. Но когато след толкова време се помъчи да измами Санинът и се противопостави на последното условие от своеобразния им договор, осъзна, че бе прекалено слаб. Орочимару щеше да го убие със сигурност или в най-добрия случай да го рани достатъчно, за да го обезсили и да вземе насила тялото му.
Това бе кулминацията...
Мигът, в който Орочимару го бе ранил жестоко, бе му казал, че зад убийството на Учиха стояха много загадки и битката бе свършила за Саске. Бе затворил очи, очаквайки края и се чудеше дали след това щеше да е напълно свободен от теглото на грозните емоции, които го тровеха. Вместо това когато отвори очи, изумен видя, че се намира в празно пространство, в което танцуваха черни пера. Мигът... Мигът, в който сключи сделка със Себастиан. Продаде душата си на демон, който му предложи безрезервната си лоялност срещу душата му. Условието бе простичко - да открие истинската причина, заради която бе избит клана Учиха, защото макар Итачи да бе извършителя, някой друг бе поръчал това грозно деяние и имаше подбуди, които никой не знаеше. Беше разбрал това със сигурност едва когато срещна брат си, а нежеланието му да разкрива самоличността на поръчителя затвърди още повече предположенията му. Положил съм клетва, Саске! Не мога да ти кажа кой е той, бе казал Итачи, но той в никакъв случай не бе глупак. Единствената клетва, която можеше да положи член на клана Учиха бе безрезервна вярност към селото и Саске разбра, че истината се криеше в Коноха. Каква нелепа, глупава клетва! Но смъртта на него или на Итачи не бе от полза за възмездието, нито пък клана щеше да бъде отмъстен. Сега отново бе с брат си, бяха напуснали Акатски и се бяха прибрали в Коноха.
Огромната къща в яшики бе пуста, но им предстоеше много работа. Въпреки убийството на клана от страна на Итачи и дезертьорството на Саске, даймиото не предяви обвинения, нито наложи наказания. Бяха свободни да се върнат и другите аристократични кланове ги приеха или поне си дадоха вид, че ги приемат. Дори изразиха желание да им дадат помощ, за да се възстанови по-бързо къщата. Първо Шихоин, после Хюга. Накрая ги приеха и Харуно, които от край време се мислеха за богове.
Харуно.
Бе в Академията с една Харуно, която бе всичко друго само не и надменна. Тичаше като вярно куче след него и очите й го гледаха с обожание, граничещо с лудост. Невзрачна, плоскогърда, глуповата... Никога не бе спирал погледа си повече от миг на лицето й, обхванат единствено от адска досада от явното й преклонение към него. Понякога си мислеше, че ако й каже да скочи в река Ширакава от моста, глупачката щеше да го направи без да се замисли за последствията.
Какво бе изумлелението му, когато я вида само няколко дни след завръщането си в Коноха?! Тя, естествено, дори не го забеляза забързана вероятно към болницата с пристегната на дебел кок розова коса и червено кимоно, срязано от двете страни на тялото й с герба-кръг на гърба и късо черно клинче. Дълги бедра със стегнати мускули. Тънка талия. Огромни полюшващи се гърди. Крайчетата на устните й бяха извити надолу, а погледа й блуждаеше далеч напред. Веждите бяха свити над светлозелените ириси и тя изглеждаше... зряла, красива, далечна... Завладяваща. Непокорна. Жена, способна да развълнува всеки един мъж. Жена, която развълнува него.
Съмняваше се, че изобщо би могъл да се докосне до нея. Трябваше му месец, докато си стъпи на краката и да подреди горе-долу живота си, да скъси малко дистанцията между себе си и Итачи, а после без да казва нито дума за решението си отиде в шинден на Харуно - Кокурюкай, в яшики и говори с Харуно Сано за брак. Не очакваше, че бащата би могъл да се съгласи, по-скоро бе подготвен за яростна съпротива. Вместо това Сано-доно даде съгласието си, изненадвайки Саске. Предполагаше, че и Сакура щеше да бъде изненадана, а тази вечер му предстоеше и миай.
Саске се отпусна на стъпалата, водещи надолу кум нискоокосената трева на ливадата и затърси в полите на хакамата си кутията с цигари. Намери ги и затъкна една между устните си. Тихи стъпки нарушиха тишината на къщата и се насочиха към него. Полуизвърна се и видя с края на окото си Себастиан, който носеше табла, на която бяха наредени прибори за чай и купа с оризови бисквити. За разлика от господарите на къщата, иконома им бе облечен в черен фрак и тъмни панталони. Неведнъж откакто сключиха договора и той да криеше печата на ръката си, Саске се изненадваше от красотата на лицето му. Плавни черти, преминаващи в остри скули и квадратна челюст, широко открито чело и прями очи, които бяха кафяви, но през нощта или в сенките светеха като на котка в наситеночервено. Себастиан бе по-висок от него и по-тежък с десетина килограма, разпределени равномерно по гъвкавата му фигура. На моменти Саске чувстваше страхотно раздразнение от прекалената му лоялност, но определено да имаше под ръка силата на един демон бе само плюс в откриването на истината за убийството на клана. Сега иконома постави таблата на стъпалата в краката му и с ръка на гърдите се поклони.
- Направих чай, милорд, както пожелахте!
- Къде е брат ми?
- Итачи-сама излезе преди десет минути. Не ми каза къде.
Черните очи на Саске се свиха над очите му и той изчака търпелово, докато Себастиан налее зелената течност в чашата му.
- Ще желаете ли още нещо преди да се отегля, милорд? - попита демона и погледа, който му отправи проблесна из под сянката на миглите му.
Саске пое чашата си и кимна разсеяно.
- Искам да купиш пръстен. Да не е много голям и да няма камък. Тръгни веднага!
- Няма ли да желаете вие сам да изберете пръстена?
Очите им се срещнаха. Погледът на Себастиан бе спокоен, мек, в дъното на зениците му продължаваха да играят пламъчета, които веднага подразниха Саске.
- Изпълнявай, каквото ти кажа без да даваш мнение или да философстваш!
- Да, милорд!
Икономът наведе глава, направи няколко крачки назад и го остави сам. Саске не изпитваше страх от него, макар да знаеше, че бе демон и накрая щеше да изяде душата му. Понякога просто се дразнеше от присъствието му, което го караше да се чувства прекалено неловко и което дори Итачи бе забелязал, но бе достатъчно тактичен да не прави забележка. Себастиан му бе помогнал да убие Орочимару и силата, която демонстрира, изправяйки се срещу един от Великите Санини и лекотата, с която го срази, го остави прекалено шокиран и недоумяващ. А после когато се окопити разбра, че на своя страна заедно с техниките като нинджа, които бе овладял, имаше върховната сила на един демон. Шаринган-очите, както и елементите на огъна и светкавицата бяха достигнали невъобразимо високо ниво, но силата на демона, както и верността му бе съвсем друга работа и Саске се чувстваше непобедим и сигурен, че скоро щеше да открие поръчителя. Щеше да го убие, да тържествува, а след това... Щеше да умре. Такъв бе договора със Себастиан, а знаеше, че не можеше да го наруши или да избяга. Та как би могъл някой да избяга от смъртта?
Саске отново чу стъпки. Този път Себастиан водеше гост. Задържа погледа си малко повече върху безизразното лице на Хюга Неджи, който седна на стъпалата срещу него, след като се поздравиха вежливо. Не размениха нито дума повече, изчаквайки иконома да донесе на госта втора чашка за чай и да му налее.
- Дойдох, за да изкажа поздравленията си по повод годежа ти, Саске-кун - изрече равно Неджи, след като Себастиан ги остави сами.
- Благодаря - кимна в отговор той. - Предполагам, че ще присъстваш тази вечер на официалното обявяване, нали?
- Да, естествено! Сано-доно, покани дори даймиото и Кагетата на Петте страни. Ще започне веднага след церемонията на площада по повод Чуунинския изпит. - Устните на Неджи се извиха леко. - Спомняш ли се, че и ние доскоро бяхме деца и участвахме на изпита? Беше паметен, защото на него бяхме нападнати от Сунагакуре и Пясъчния Шукаку, скрит в Гаара.
- Спомням си - А колко му се искаше да забрави точно този отрязък от живота си? Тогава бе очевидец на бруталната сила на Наруто, но спомените му бяха мъгляви, заради прокълнатия печат на Орочимару и сега инстинктивно потърка тила си, мака да знаеше, че нищо не бе останало от него. Насочи мисълта си към Наруто, а после с изумление установи, че откакто се бе върнал в Коноха, не го бе виждал нито веднъж, нито знаеше повече подробности за него. За това и попита: - Неджи-кун, какво стана с Наруто? В Коноха ли е изобщо или е на мисия?
Светлолавите очи на Хюга Неджи го фокусираха съсредоточено. Той попипа банданата на челото си и това болезнено напомни на Саске, че няма нещо толкова важно на собственото си чело. Дори брат му имаше това парче плат с емблемата на Коноха, а неговата бе загубена завинаги в Долината на Края, когато Наруто се бе опитал да го върне в Коноха.
- Доколкото разбрах, Цунаде-сама му е възложила няколко задачи в Академията - отговори на въпроса му Хюга и отпи от чая си - Освен това разбрах, че ще бъде сред изпитващите на Чуунинския изпит заедно с Нара Шикамару. Нали знаеш за тригодишното му отсъствие и обучението му при Джирая?
- В течение съм. Просто - Саске насочи погледа си към езерото в градината. - не съм го виждал, откакто се прибрах. Не съм излизал много извън яшики и бях прекалено зает с нийсан, за да направим къщата отново обитаема.
- Разбира се. Да пратя допълнително хора, за да ти помогнат за покрива? - Още в началото Хюга им бяха пратили някои от слугите си, докато Саске и Итачи намерят хора за тази работа. Благодарение на Себастиан и експедитивността му сега имаха всичко необходимо, за да продължат живота си сред аристократичните кръгове на Коноха. Освен това приятелствата, които бе имал Итачи с Адмиратейството, докато се подвизаваше в Акатски също им помогна. Смоук бе един от онези, които бяха до Итачи през цялото време, когато се прибраха. Това не бе учудващо. АНБУ и Адмиралтейството не се понасяха заради различните методи на работа, както и конфиденциалността, с която се забулваха и двете институции, когато гонеха престъпници. Беше логично - за марините в Адмиралтейството Акатски не бяха проблем, защото бяха съсредоточени в морето, но Акатски често имаше проблеми с групировки от пирати и обикновено помагаше да бъдат заловени. Не можеха да се нарекат приятели, разбира се. Точната дума бе симбиоза и двете страни максимално се възползваха от нея. Така че още в началото първия човек, който се застъпи за тях бе Смоук и Саске предполагаше, че явно бе задължен към Учиха, иначе не би го направил.
- Няма нужда. И това, което прави Хюга е достатъчно. - каза Саске.
И ако Акатски бяха намерили някакво равновесие със закона, Еспадата на Айзен Соуске правеше изключение. Членовете й, наричащи себе си аранкари, враждуваха със всички и имаха анархистки принципи, теглени от някаква лудост, която не се разбираше от здраво мислещите. Не че и Акатски не бяха същите, но в действията им се забелязваше повече логика, отколкото в тези на Еспадата. Да кажем, че и Айзен бе един вид анархист, но подбудите, които го движеха бяха съвършено неясни за околните. Изглежда само Кучики и Шихоин бяха запознати със случая на Еспадата, защото те отговаряха за него. АНБУ преследваха Акатски, Хюга със създаденото тяхно Адмиралтейство - пирати, а Кучики и Шихоин - Еспадата. Даймиото бе издал специално разрешение, с което двата клана бяха способни да създават военни отряди, командвани от капитани. Засега тези подразделения бяха тринадесет и бяха отцепили огромен район от яшики, в който съществуваха училища и тренировъчни риу, обучаващи все нови и нови военни единици, а начело на всичко това стояха Шихоин и Кучики. Самата логика, която следваше от всичко това предполагаше, че Еспадата е по-сериозен противник, понеже Коноха бе сформирала армия и бе хвърлила ресурси в нещо, което приличаше на война. Разбира се, това бе относително, защото пък Академията на Харуно и пряката връзка на Хокагето в укрепването на нинджа-силата бе дори по-огромно от това на Кучики. Огромният район, който бе подчинен на клана дори си имаше име - Сейрейтей и наказателна кула Сьоукаку, както и команден център Стая 46, от който се издаваха заповеди на капитаните. Но въпреки всичко Сейрейтей бе подчинен на Хокагето и властта им не бе абсолютна. Истината зад мистерията, с която се обвиваха институциите, движещи Коноха като добре смазана машина, бе ясна единствено на Хокагето и даймиото. Всеки клан движеше определено колело от тази машина и отговаряше за изпълнението й. Отделно звено тук представляваха и дзайбацу. Учиха имаха АНБУ и Полицията и Итачи бе приел това задължение присърце. За това и когато по-рано Себастиан каза на Саске, че брат му бе излязъл, той не се изненада - бе напълно сигурен, че е тръгнал към полицията. Проблемът с Акатски се бе дръпнал назад и сега първостепенна нужда бе да контролират разширяващата се престъпност в Долен Руконгай. Без уговорки и увещания Итачи бе поел АНБУ заедно с Данзо, а Саске - шинден на Учиха. Той предполагаше, че след това щеше да влезе в управлението на Полицията, но колкото повече отлагаше това, толкова повече започваше да си мисли, че едва ли ще се върне там. Работата на Полицията бе мръсна и не се бяха централизирали само с Акатски. Всички малки групировки и престъпни организации, всеки малък мръсен индивид, излизащ от помийната дупка на Руконгай представляваше заплаха за Коноха и задачата на Учиха бе да я пазят. И не само хората, но и Хокагето, даймиото и другите кланове.
Третираха Учиха като кучета и Саске възприемаше като оскърбление отношението на клановете към себе си. Както една къща се нуждаеше от куче, което да я пази от крадци и вандали и стопаните хвърляха огризките от масата на животното, така и Коноха се нуждаеше от Учиха и макар отстрани да изглеждаха сплотени, клановете бяха подредени по стъпалата на някаква неписана йерархична стълбица. На върха стояха Харуно, а в нишите - бяха Учиха. По средата - Хюга, но те бяха като възглавница, на която сядаха Харуно. Шихоин и Кучики бяха отделени в Сейрейтей и поддържаха учтива връзка с тях. Хюга се занимаваха предимно с опазването на морските пътища и Адмиралтейството бе тяхна институция.
Саске бе убеден, че именно в яшики щеше да открие истината за смъртта на клана си, дори ако брат му не го толерираше или скриваше информация. Цялата работа с избиването на Учиха бе върха на планината и той бе сигурен, че щеше да се разрови до началото на тази отвратителна постъпка, в която Итачи е бил просто пионка. Да се обвърже с един от клановете бе параван за истинските му цели. Така с една наглед обикновена женитба, щеше да заблуди, че иска да се установи в Коноха и че нищо от миналото не го вълнува. А че предложи на Харуно бе меко казано абсурдно - така едно куче като него, макар и от стар и аристократичен род щеше да има в лапите си една принцеса.
Загледан в гладката повърхност на езерото, набраздена от леки вълнички, заслушан във вятъра, промъкващ се между игличките на боровете, Саске се почувства безкрайно уморен и отпаднал. Димът от цигарата му го обвиваше и той изглеждаше далечен и откъснат от света. Неджи потъна в същото мълчание като него.

#1 2012-03-11 01:46:04

Re: Безцветна целувка

#2 2012-03-11 08:50:12

Re: Безцветна целувка

#3 2012-03-11 10:28:03

Re: Безцветна целувка

#4 2012-03-12 07:16:53

Re: Безцветна целувка

#5 2012-03-12 08:15:24

Re: Безцветна целувка

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook