"Цената на приятелството" -

lady_ss1 · 2011-10-14 18:57:40

Здравейте! Реших да се пробвам да напиша история или по-точно книга. Понеже това ми е първата история и реших да я пусна, за да видя вашите мнения и критики. Много е дълга, затова ще я пусна донякъде...

Вървях по главната улица. Единственото, което се чуваше беше
шумоленето на листата. Побиваха ме тръпки при мисълта, че
вървях сама, и то на толкова опасно място. Не смеех да се обър-
на – зад мен можеше да има всичко! Зъбите ми тракаха от студ,
вятърът вееше косите ми, и я разпиляваше на всички страни. Аз
продължавах да вървя без посока. Не знаех къде се намирам и къде
може да попадна в следващите 2-3 минути. Но въпреки това не
спирах. Краката ми започнаха да треперят от многото ходене, а
ръцете ми замръзваха. С всяка изминала минута, ходенето става-
ше по трудно и изискваше повече усилия. Изведнъж, телефонът ми
звънна – беше непознат номер. Нямах намерение да вдигам, но от
страх го направих. Нямаше отговор. Продължих да ходя. Докато
вървях, усетих стъпки зад мен, сякаш някой ходеше по окапали
листа. Тогава зърнах сянка. Забързах ходенето си, колкото ми
позволяваха силите. Трябваше да се прибера възможно най-бързо
вкъщи, а не бях близо. Сянката продължаваше да се движи след мен...
Не можех повече да вървя – нямах сили. Забелязах един подлез в края
на улицата. Влезнах в него. Беше още по мрачно и студено, което не
ми вдъхна много увереност за безопастност. Стъпките престанаха да
се чуват. Или е било плод на моето въображение, или някой си правеше
шега. Телефонът ми изписука – имах съобщение. Нямах много време,
затова го прочетох. От най-добрата ми приятелка, Лекси. “Бел, обади
ми се, като се прибереш. Важно е! - Лекси”. Какво ли може да е толкова
важно по това време?! Излязох от подлеза и продължих. Неусетно
усетих капки по ръцете си – започна да вали. Бях подготвена – имах
чадър! Вървях с бързи и дълги крачки, а капките около мен се сипеха
като кристали. Около мен нямаше жива душа. Явно хората са си вкъщи
по това време... освен мен.
***
Най-накрая стигнах. Лампите на всички етажи бяха загасени. Извадих
ключовете от чантата си и ги заразглеждах един по един, докаго не
открих правилния. Беше един тънък и назъбен. Пасна си точно с
ключалката. Когато влязох вътре усетих топлина и спокойство.
Заизкачвах се по стълбищата. Ето че стигнах до моята врата.
Чувството на увереност, спокойствие, уютност ме направи по-
смела. Оставих якето си на закачалката. Събух се и си измих
ръцете. Този момент се сетих за съобщението на Лекси, което
гласеше да й се обадя, като се прибера. Е, вече съм си у нас – няма
странни сенки, които те следят, и мога безпроблемно да й се оба-
дя. Набрах номера и зачаках. Не след дълго се обади:
- Ало, Изабела ти ли си?
- Да, аз съм. Направих това, което ми каза – да ти се обадя.
- Ъъъ... да... добре. Трябва да ти кажа нещо наистина важно!
- Какво е то?
- Утре заминавам за Франция и няма да се върна вече. С една дума...
с една дума... пренасяме се...
Това беше като куршум, който заседна в сърцето ми. Не можех да
кажа нищо, защото нямах думи. Най-добрата ми приятелка се пре-
нася и няма да се върне повече... Какво по-лошо от това...
- Какво? Пренасяте се? Но защо? Няма ли все някога да си дойдеш?
Виж, Лекси, ти значиш много за мен, но да се пренесеш, и да ме
оставиш е като майка, която оставя детето си. Та ни е двете сме
като сестри. Защо ми го причиняваш?
Лекси, която беше слушала спокойно до този момент, се обади:
- Знам... знам... И ти значиш много за мен, но ако зависеше от мен
нямаше да го правя. Но родителите ми са категорични – трябва да
продължа образованието си във Франция. Не мога да остана повече,
съжалявам. Но всяко нещо си има начало и край...
- Не и нашето приятелство... – добавих аз през сълзи.
Това е... има и още... но е много дълго. Е, кажете си мнението?

lovable_smilee · 2011-10-14 19:01:25

Не е лошо - радва ме! Продължавай

герии · 2011-10-14 20:40:42

Хубаво е!

mishitu_ · 2011-10-14 22:31:28

И на мен ми хареса! Пусни още!

_muci_ · 2011-10-15 03:30:16

много ми беше прятно докато го четях

Miriam4eTo · 2011-10-15 06:31:36

Хубаво е Продължавай

poxleitner · 2011-10-15 08:32:02

Продължи. ;p;p

sevgi_19991 · 2011-10-15 08:47:37

Страхотно е

xPrincess.X · 2011-10-15 10:13:33

Хубаво е! Ще го следя

lady_ss1 · 2011-10-15 12:10:06

Радвам се, че ви хареса. Ето и другата част:

Усетих, че и тя също плаче. Но аз й вярвам – това не зависеше от нея.
Ние щяхме да поддържаме връзка, да и ходя на гости, но нищо няма-
ше да бъде същото. Ако това беше краят, тогава просто исках всичко да
започне отначало. Защото не ми се искаше всичко това да свършва. Но
това ни е съдбата... В този момент исках да бъда там, до нея, да я пре-
гърна и успокоя, и да й кажа, че аз винаги, винаги ще остана нейната
най-добра приятелка. Това няма да се промени. В този момент целия
ни свят се преобърна, но едно нещо беше сигурно “Тя винаги щеше да
бъде човек, който искам в живота си!”. И ако всичко това можеше да се
промени, да върна времето назад... Несъмнено щях да го направя. Защото
не трябваше всичко да свършва така. Ако това трябваше да бъде краят,
щеше да бъде друг. След известно мълчание, аз проговорих с треперещ
глас:
- Добре. Подкрепям те. Но нищо няма да се промени, защото аз винаги
ще си остана твоята най-добра приятелка.
- Да... разбира се. Нищо няма да се промени... – говореше тях. Личеше
си, че и тя не е по-малко разстроена от мен. Долових болката и
страданието й.
- Добре. Айде, ще затварям. Лека нощ! И не се тревожи, утре кога тръгвате? – попитах я аз.
- Към обяд. – отговори ми тя.
- Добре. Значи сутринта към 9:00ч съм при теб. Чао!
- Чао! – отвърна тя и затвори.
Оставих телефона на масата. Отидох в стаята си и се оставих на
сълзите. Как да не се разплаче човек?! Всеки на моето място би
го направил. Беше към полунощ. Затова реших да си лягам, за да съм
навреме утре при Лекси. Нямах намерение да рева цяла нощ, тъй като
не постигам нищо. Облякох си пижамата, измих си зъбите. Легнах в
леглото и усетих топлите и меки завивки. Утре щеше да бъде един
много емоционален ден за нас. Моята най-добра приятелка си
отиваше...

xPrincess.X · 2011-10-15 14:01:51

Чакам следващото [/u]

lady_ss1 · 2011-10-15 16:24:43

Ето и другата част...

Слънцето хвърляше топли лъчи през прозореца. Да, беше сутрин. Една
сутрин, която никога няма да забравя. Една сутрин, която винаги ще
си спомням. Денят настъпи. Трябваше да се слобувам с Лекси. Тежко
или не, трябваше да го преодолея по някакъв начин. Не исках да се раз-
деляме по този начин. Затънала в мислите си, неусетно как, дойде и
време да ставам. Побързах, защото не исках да закъснявам, особено сега.
Исках да прекарам колкото се може повече време с нея... Сресах си косата,
оправих си леглото и се облякох. Нямаше време да закусвам, затова изля-
зох на бегом от вкъщи. Продължих по страничната улица, която щеше
да ме отведе при нея. Чудех се какво ли правеше в момента?! Дали си
си стягаше багажа или ме чакаше. Дали за нея е важно, това което прави?
Само при мисълта за това, очите ми се напълваха със сълзи. Аз губех
нещо много ценно. Е, ние пак ще сме най-добри приятелки, но от
разстояние. Вървях, вървях и не спирах. Както снощи. Бях като
изгубена в себе си. Не можех да намеря мислите в главата си... Тя за
мен е въздухът, който дишам. Сестрата, която обичам. Тя за мен е
всичко и всеки! Не можех да я загубя. Но не аз и тя решавахме това.
Понякога има и странични хора, които не знаят много неща... Как
ли се чувства тя в момента? Имах хиляди въпроси и отговори, които
бяха като супа в главата ми... След известно време стигнах. Стигнах
при нея. Позвънях на звънеца и зачаках. Вратата се отвори и се показа
тя. Едно хубаво момиче, с кестенява коса и тъмно сини очи. Щом я
видях, се нахвърлих да я прегръщам и целувам. Плачех и от радост, и
от тъга, че тези хубави мигове си отиват... Тя ме гледаше право в
очите. Аз също. Лекси ме покани да вляза.
- Искаш ли чай? – попита ме тя с нежния си като перце глас.
- Да, може – отвърнах й в отговор.
Оставих палтото си на закачалката. Отидох в антрето, а тя отиде
в кухнята да приготви чай. Настаних се удобно на канапето и зачаках.
След 2-3 минути тя дойде и седна до мене. Прегърнахме се.
- Лекси, защо заминаваш? Не искам така да става. – мърморих аз под носа си.
- И аз. Но вече ти казах – това е решението на родителите ми. – отговори ми тя и отпи глъдка от чая си.
- Знам. Но не може ли да го отложих за по-натам. Тъкмо си мислех да отидем на почивка заедно, а и не искам да си толкова далече от мен. Ти си на 19 – можеш и сама да вземаш решенията, които смяташ, че са правилни за теб, нали така?
- Да, права си, но... оф, и аз вече не знам. Но ще се чуваме, ще се виждаме през ваканциите – ти ще ми идваш на гости. – говореше ми тя.
- Да, но нищо няма да е същото. Ще е много по-различно... Не ме ли разбираш? Оф, за Бога, Лекси, не знам какво е притикнало родителите ти към този избор, но те явно не разбират какво значиш ти за мен?! – говорех аз едвам, едвам.
- Виж, Бела, разбирам те. Но и ти ме разбери. А и след месец-два ще
ме забравиш и ще си намериш нова приятелка – каза тя и отново отпи
от чая си.
- Какво?! Ти шегуваш ли се?! Не! Аз никога няма да имам по-добра
приятелка от теб! Та ти си ми като сестра, Лекси! Познаваме се още
от съвсем малки и разбирам какво значи това за теб, но просто ми е
трудно да го приема. Трудно ми е да приема, че най-добрата ми
приятелка ще живее на хиляди километри от мен!
- Не знам... Вече нищо не знам. Животът ми е по-объркан от всякога и
не знам как ще свикна с това. Остават още 2 часа до полета. – говорише
ми тя и ме гледаше унило.
Аз отпих от чая си. Имаше вкус на лимон и мента. След това със
спокоен глас и проговорих :
- Добре. С теб съм.

Alexs_wee · 2011-10-19 17:48:04

Продължи. ;p;p

lady_ss1 · 2011-10-19 18:50:56

Ето и другата част.

Сълзи се стикоха по бузите и. Ръцете и трепераха от вълнение.
Стискаше устни. Аз хванах ръцете й в моите.
- Лекси, понякога един край е едно ново начало. И независимо къде ще
си, ти винаги ще бъдеш като моя сестра. Това няма да се промени и не
зависи от нищо, разбра ли? Сега изтрии сълзите и ме погледни.
Тя направи каквото й казах и ме погледна със зачервените си очи.
- Бел, трудно ми е...
- Знам. И на мен. Но понякога живота ни дава тези трудности, за да
ни подложи на изпитание и да види колко сме разбрали от него. А аз
мисля, че ти си силно момиче. И въпреки всичко и всеки, ние трябва да
приемем това... В живота на всеки един човек има трудности за
преодоляване и само силните и позитивно настроени хора се справят. Аз
вярвам в тебе, Лексиния! Вярвай и ти!
- Не знаеш колко си права. – отговори тя.
Усмихна й се, след което я прегърнах.
- Живота е несправедлив... – каза ми тя.
- С всички е така, сестричке, но на никому не е лек живота.
- Така е, но защо се получи така, защо... – говореше с болка тя.
- Не знам, ако знаех нямаше да позволя да става така. Но както вече казах, трябва да го приемем.
Забелязох, че е станало почти обяд, затова й казах.
- Време е. Самолетът ти тръгва след половин час. Ще хванем едно такси и ще отида да те изпратя.
- Да... добре.
- Добре. Ами родителите ти?
- Те ще дойдат със следващия самолет.
- Аха. Еми, тогава взимах си куфара и да тръгваме. И не се мръщи, ще ти излезнат бръчки... усмихни се, винаги има нещо хубаво!
- Мхм... – измънка в отговор тя и изтича да си вземе куфара. След 1 минута се върна с един огромен и син на цвят. Взе си якето и излязохме
като фурии през вратата.
- Сега накъде? – попита ме тя.
- Ами... Ще повикаме такси.
Не след дълго време едно такси дойде. Качихме се в него. Мъжът,
който го караше беше на около средна възраст и на пръв поглед
изглеждаше малко страшен.
- Накъде? – попита ни той.
- Към летището – отговори Лекси.
Усетих как гласът й трепери от вълнение. Искаше ми се да й помогна
по някакъв начин, но само ако имаше такъв...

blackxxstar · 2011-10-19 19:05:31

Много ми хареса,давай следващата част

~Валз · 2011-10-19 19:11:37

ииип нексттт

lady_ss1 · 2011-10-19 19:15:44

След 10 минути стигнахме на летището. Нямаше много хора. Ние се
затичахме, за да не изпусне Лекси самолета. Стигнахме и до него. Беше
един огромен на червени ленти. Имаше още 10 минути до излитането, но
въпреки това стояхме. И двете мълчахме... Как можеше да се говориш в
такъв момент? Тогава Лекси се напъна и каза нещо.
- Изабела?
- Да?
Обещай ми, че нищо няма да се промени. Всичко ще си бъде както
преди, освен това че ще бъда много далече от тук.
Помислих малко преди да отговоря. Как да й обещая такова нещо, като очевидно беше, че няма да е точно както преди, но въпреки това й обещах, заради нея...
- Обещавам... Обещавам – казах аз.
- Благодаря ти, много. Благодаря ти, че ме подкрепяш и не ме оставяш
в такива трудни моменти за мен. Благодаря ти и за цялата любов. Не
знам къде съм и каква щях да съм сега, без теб, Изабела...
Тези думи ме накараха да се почувствам специална. Тези думи бяха
да бъдат единственото хубаво нещо, с което щях да запомня този ден.
Тези думи винаги ще ги помня, защото тези думи ги изрече човек, на
който съм отддала живота си. Прегърнях я. В този момент не исках да
я пускам...
Изведнъж стана време. Самолета се приготвяше за излитане.
- Стана време. Отивай, че ще изпуснеш самолета. Сбогом, Лекси, сбогом!
- Сбогом, Бела... Обичам те!
И аз теб... И аз теб...
Прегърнахме се и се целунахме за последно. Наблюдавах как се
отдалечаваше с всяка изминала крачка, как си отива... Сълзите потекоха
отново. Самолетът тръгна, с него и тя... Човека, който винаги ще
помня... до края на живота си...
Останах сама. Сега останах сама... съвсем сама.... Това може би беше
едно ново начало за мен и за нея. Реших да звънна на по-голямата си
сестра, която от 2 години е в Италия. Търсех компания, и може би
точно в този момент, когато Лекси я няма, се нуждаех от нея. Набрах
й номера, но даваше заето. Е, може би по-късно... Утре е Понеделник и
съм на работа... Какво по-лошо от това, след ден като този... Най
добрата ми приятелка замина... завинаги...

nedi · 2011-10-30 15:54:51

Страхотно е, следваща част

~Валз · 2011-10-30 16:37:29

йей...още <3

lady_ss1 · 2011-10-30 17:05:08

Ще напиша утре следващата част, защото нали пиша и още една история.. : )

lady_ss1 · 2011-10-30 17:11:07

Е, малко промени... сега пускам некста:

Нямах намерение да вися на летището. Хванах първото такси, което
видях и се прибрах вкъщи. Взех си душ и се настаних удобно пред
телевизора. В този момент се питах какво ли прави Лекси... Докато си
седях, се сетих за сестра ми, Мелинда. Отдавна не се бяхме чували,
затова реших да й се обадя. За нея сигурно щеше да бъде голяма изненада,
че съм намерила време да й говоря с нея. Порових в чантата си и намерих
телефона. Набрах я и закачах...
- Ало! – каза тя.
- Мелинда... Ти ли си?
- Да, аз съм... Кой се обажда? – говореше разтреперено тя...
- Не ме ли помниш? Аз съм сестрата ти... О, Боже... Колко бързо си ме забравила...
- Ааа, ти ли си Изабела! Отдавна не сме се чували. Нещо случило ли се е, че ми се обаждаш?
- Ми... Не точно... Лекси замина за Франция и няма да се върне. Сега се върнах от летището.
- Какво? Как така? Ох, лошо... Но вие ще се виждате, нали? – питаше тя.
- Не знам... Надявам се, но нищо не е сигурно. Довечера мисля да й се обадя, да я питам как е минало пътуването. Но... не знам, не знам... а и, утре съм на работа...
- Еми... Ти си решаваш. Междудругото през отпуската ела към Италия.
- Ще видя. Трябва да говоря с шефа си. Напоследък имам много работа във фирмата и е малко вероятно, но ще говоря с него.
- Добре. Аз трябва да затварям. Чао.
- Добре. Чао.
...И затворих телефона. Разговора със сетра ми Мелинда ме успокои донякъде. Може би ще е добре да отида при нея в Италия за месец-два.
Дано всичко от днес нататък да бъде добре... дано...

~Валз · 2011-10-30 17:46:54

йей...още <3

Alexs_wee · 2011-10-30 17:52:11

Страхотно е, следваща част

miss_vampire · 2011-10-30 18:03:30

Много ми хареса! Ощее

lady_ss1 · 2011-10-30 19:13:53

Ето и следващата част :

Забелязох, че е станало време за вечеря. “Колко бързо минава
времето...” мислих си аз. Отворих хладилника, за да видя какво има за
ядене. Имаше един недоянен ход-дог (сигурно от преди два-три дена),
мляко, шоколадов мус и спагети. Май ще трябва да сготвя нещо...
Отидох до магазина да купя яйца. “Ще си направя омлет.” – рекох си аз.
А и след такъв кратък ден почти не бях гладна. Приготвих омлета и
седнах да вечерям. Беше вкусен... Явно мога да готвя. Още не мога да
преодолея, че Лекси си замина... трудно ми е. Взех си един душ, защото
утре бях на работа и трябваше да изглеждам хубаво. След като
свърших и това, се настаних удобно на канапето в хола, взех котка си
Ози. Тя се настани удобно в скута ми и замърка.
- Ози, какво ли ще правя оттук нататък... – питах се аз.
- Мъррр... – отвърна ми в отговор тя, което сигурно значеше “Не
знам”.
Както си седяхме с котката, изведнъж телефона ми изписука. Отново.
Имах съобщение и той от не от кой да е, а от Лекси. Сърцето ми заби
от вълнение.
“Бела, кацнах на летището във Франция. Мисля да отседна при баба и
дядо. Ти как си? Напиши ми съобщение, защото нещо тук се губи
обхавата. Липсваш ми много! – Лексиния”
“Хах, пристигнала е. И е написала цялото си име... Лексиния... За първи
път...”. - помислих си аз.
“Браво. Добре ли пътува? Сега направо при баба си и дядо си ли
отиваш? Аз утре съм на работа и ще говоря с шефа си да отида в
Италия при Мелинда (сестра си), защото и без това няма какво да
правя тук, в Лондон... – Изабела”
Изпратих съобщението. Не след дълго дойде и отговора.
“Пътувах добре. Да, сега отивам направо при баба и дядо. Не живеят
много далече оттук. За 10-15 минути съм при тях. Ами относно за
Италия.... Говори с шефа си и дано те пусне. Ще бъде хубаво да си вземеш
малък отпуск и да отидеш при сестра си. И без това не сте се виждали
от 1-2 години насам. Ще ти се отрази добре. Аз трябва да спирам,
защото батерията ще ми падне! Чао! Много целувки – Лексиния”
Почувствах облекчение, като разбрах, че е пътувала добре. Изпратих и
още едно бързо съобщение, въпреки че нямаше отговор.
“Добре. Всичко най-хубаво. Много целувки и от мен! – Изи ”

П.С.: некста ще пусна може би утре, защото съм заета: имам много домашни, уроци, проект по География, контролно по Литература, Математика, Химия, Физика и Руски и то в една седмица, ще ме извинявате, но не мога как иначе... : )

#1 2011-10-14 18:57:40

Re: "Цената на приятелството" -

#2 2011-10-14 19:01:25

Re: "Цената на приятелството" -

#3 2011-10-14 20:40:42

Re: "Цената на приятелството" -

#4 2011-10-14 22:31:28

Re: "Цената на приятелството" -

#5 2011-10-15 03:30:16

Re: "Цената на приятелството" -

#6 2011-10-15 06:31:36

Re: "Цената на приятелството" -

#7 2011-10-15 08:32:02

Re: "Цената на приятелството" -

#8 2011-10-15 08:47:37

Re: "Цената на приятелството" -

#9 2011-10-15 10:13:33

Re: "Цената на приятелството" -

#10 2011-10-15 12:10:06

Re: "Цената на приятелството" -

#11 2011-10-15 14:01:51

Re: "Цената на приятелството" -

#12 2011-10-15 16:24:43

Re: "Цената на приятелството" -

#13 2011-10-19 17:48:04

Re: "Цената на приятелството" -

#14 2011-10-19 18:50:56

Re: "Цената на приятелството" -

#15 2011-10-19 19:05:31

Re: "Цената на приятелството" -

#16 2011-10-19 19:11:37

Re: "Цената на приятелството" -

#17 2011-10-19 19:15:44

Re: "Цената на приятелството" -

#18 2011-10-30 15:54:51

Re: "Цената на приятелството" -

#19 2011-10-30 16:37:29

Re: "Цената на приятелството" -

#20 2011-10-30 17:05:08

Re: "Цената на приятелството" -

#21 2011-10-30 17:11:07

Re: "Цената на приятелството" -

#22 2011-10-30 17:46:54

Re: "Цената на приятелството" -

#23 2011-10-30 17:52:11

Re: "Цената на приятелството" -

#24 2011-10-30 18:03:30

Re: "Цената на приятелството" -

#25 2011-10-30 19:13:53

Re: "Цената на приятелството" -

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook