Доверявай се единствено на себе си

fykla__ · 2014-03-02 21:34:02

Пак е късно и пак съм сама. Навън е тъмно и студено, аз стоя сгушена между завивките. Всеки, който не ме позна би казал, че съм човек без душа, човек, който не знае що е бял ден, човек, който не вижда красотата на живота. Но те грешат. Много добре знам какво е животът, знам какво е да чувставаш, знам какво е да бъдеш наранен и познавам любовта.
-Идваййййй!
Майка ми отново се разкрещя от долния етаж.
-Слизаам!
Сложих точка след последното изречение от моя разказа и затворих лаптопа.
Нека ви разкажа на кратко за мен. Момиче на 16 години от малък, но красив по свой си начин град. Слаба, не много висока, със сини очи и дълга тъмна коса. Бях едно от най-красивите момичета в класа и голяма част от момчетата тичаха след мен, но до сега никой не беше заслужил вниманието ми. Уча в елитна гимназия и съм свободна. Преди близо две години приключих едногодишна връзка и все още се съвземам.
Взех набързо една кифличка и термоса с кафе от плота и се отправих към входната врата. Мама не пропусна да ме целуне и да ми пожелае лек ден, както всеки път, въпреки, че сутрин съм изключително изнервена и в 90 процента от дните закъснявам за училище. Таксито вече ме чакаше, а шофьорът естествено беше включил брояча.
- Добро утро - казах аз с приповдигнат тон.
- Добро утро - измърмори шофьорът с тих глас изпод цигарата в устата си. – Накъде. - попита той.
- До гимназията - казах аз, сякаш за 2 години не беше запомнил къде ме кара всяка сутрин.
Когато пристигнах в училище вече беше 8 и 15, бях закъсняла с точно 15 минути.
– Страхотно- казах си аз. - Ще имам закъснение, а не цяло отсъствие.
Точно влязох стаята и господинът каза:
– Сядай правим изненадващ тест.
–Наистина ме изненадахте, господине. – казах аз, очаквайки от него да улови сърказма в думите ми.
Седнах на първи чин, до зубъра на класа, тъй като моето място вече беше заето. Напрвих на бързо теста и изтичах до автомата за кафе.
И ето го пак.. отново той.. налага ли се всеки ден да го виждам, вече две години се опитвам да го преодолея и точно, когато спра да мисля за него той се появява. Мина бавно покрай мен, огледа ме и пречупи устните си в крива усмивка. Аз само извърнах главата си, взех рестото от машината и тръгнах с чашата топло кафе обратно към класната стая.
Чух някой да вика след мен ‘’Анитааа’’, за секуна се обърнах и усетих топлина по тялото си. Някакъв идиот се заби в мен и само повтаряше ‘’Извинявай, извинявай, ще платя химическото чистене и кафето, Господи, толкова съжалявам.’’
– Има защо, разкрещех се аз. - не можех да видя лицето на виновника от голямата баскетболна шапка върху главата му, но бях повече от убедена, че е пълен кретен.
Той бавно вдигна глава и ме погледна с дълбоките си сини очи. Мисля, че за миг спрях да дишам и, че стоях с отворена уста срещу него, но просто бях поразена от съвършеното му лице.
– Аз съм Момчил.- каза изключително уверено той, а след това подаде здрвата си ръка.
–Анита. – отвърнах аз.
– Анита.- повтори той. – Много красиво име.
– Благодаря. – казах аз, усещайки как вече се изчервявам.
– Е, Анита, ще ми дадеш ли номерът си, за да мога да ти се реванширам.
– Няма нужда, мисля, че майка ми ще се справи. – отвърнах аз.
– Не не, настоявам.- провикна се той.
Усетих как някой сграбчи дясната ми ръка. Това беше Катя - най-добрата ми приятелка от 16 години насам. Никога не сме се разделяли. Дори майките ни са лежали заедно в болницата.
– Анита, о Анита, какво пак направи. – каза Катя.
–Ами, някой извика името ми и докато се обърнах, вече бях мокра.- отвърнах аз.
– Признавам се за виновен- рече смеейки се Момчил.
А каква усмивка само.. не можех да спра да я гледам.
– Хайде, ще закъснеем за биологията, знаеш колко лоша е госпожата. – каза Катя, доловила моя втренчен поглед.
–Да, права си- възкликнах аз. – Да вървим.
– Почакай, не ми даде никакви координати, не мога просто така да те оставя с изцапана блуза и лоши впечатления. – каза с изключителна невинност Момчил.
– Намери я във фейсбук. – рече с доловим смях Катя.
– С удоволствие, но не знам фамилията й.- оправда се той.
– Който търси, намира.- казах закачливо аз, обърнах гръб и закрачих по дългия коридор.

Мнения?

Нелии · 2014-03-08 15:28:11

Интересно. Продължавай

fykla__ · 2014-03-09 01:07:26

Част 2
След училище се прибрах направо вкъщи. Днес нямах тренировка по волейбол, за това си взех бърз душ, мушнах с в пижамата и включих лаптопа. Влязох във фейсбук.. и какво да видя - покана за приятелство от Момчил Петров. Усмихнах се и приех пълномощното.
- Здравей, Ани- написа Момчил.
-Здравей- отвърнах аз.
- Искам отново да ти се извиня за разлятото кафе, наистина съжалявам.
- Спокойно, не е станало нищо особено.
-Ще ми позволиш ли поне да те почерпя едно кафе, искам да ти се реванширам по някакъв начин. - каза той.
-Хаха, добре, може някой път. - добавих аз.
-Благодаря ти, красавице.
-Лелее, много комплименти днес.- казах шегувайки се.
-Ти ги заслужаваш, Ани.- добави той.
-Знам си.
-Хаха, самочувствието е на макс.
-Винаги трябва да съм на ниво.- казах аз.
-Така е, но е хубаво и човек да си знае цената.- каза Момчил.
-Искаш да кажеш, че прекалявам ли?
-Нищо подобно, имам в предвид момичетата, които витаят из облаците, без да знаят, че там кислородът не е достатъчен.
- Хаха, това ми хареса.- казах аз.
-Еее най-после и аз да те впечатля с нещо.- каза той.
-В такъв случай ще приема, че и аз съм те впечатлила с нещо.-вметнах аз.
-То да беше само едно.. хиляди са.
-Чакай каубой, не ми сваляй толкова звезди.- засмях се аз.
-Свалям теб, звездите са за лесните мишени, ти се нуждаеш от луната.
-Лол, ти ще се окажеш доста романтичен.-казах аз.
-Така е, още нищо не знаеш за мен.
-Има време.- вметнах аз.
-Да, но трябва да знаеш, че ако ми позволиш да ти се разкрия, ще се влюбиш в мен.- каза той.
-Г-н Петров, самоувереноста ви ме грабна, за това знайте, че с радост ще ви позволя да ми разкриете още една ваша страна.. освен романтичната, разбира се.
-Зарадвахте ме изключително много, госпожице. В такъв случай ви предлагам още утре да пием по кафе?- предложи той.
-Може, защо не.- казах аз.
-Ани, аз отивам на тренировка, какво ще кажеш утре 1:30 пред училище?
-Там съм.- отговорих аз.
-Добре, хайде до утре.
- До утре.
Мнения? 

LostGirl · 2014-03-10 14:42:31

Oooo, давай некст

fykla__ · 2014-03-14 14:43:36

Част 3
Часовете се точеха толкова бавно. Броях всяка секунда и с нетърпение очаквах последния училищен звънец за деня. Оставаха едва 10 минута, а на мен ми се струваха като цяла вечност. Най-после звънецът удари и аз скочих от мястото си.
-Анита! – каза г-жата.
-Но.. – противоречих аз.
-Седни, още не сме приключили! – заповяда ми тя.
-Но госпожо, бързам! – казах аз.
-За къде бързаш млада госпожице, животът е пред теб, не го изпреварвай. – остроумничеше тя.
Телефонът ми извибрира, имах съобщение от Момчил.. сигурно си е помислил, че съм му вързала тенекия. Измъкнах бързо телефона от джоба си, отключих го и отворих съобщението. Пишеше: ‘’Къде си, да не се е случило нещо?’’
Колко е мил и загрижен, помислих си аз, аз след това му написах обратно съобщение, гласящо: ‘’Госпожата още не ни е пуснала, идвам след малко.. извинявай.’’
След около 15 минути, най-после учителката ни освободи и аз се затичах по коридора. Отворих със сила вратата и бутнах някого на земята.
-Извинявай- казах аз и му подадох ръка за да стане.
-Нищо, Ани, сега вече сме квит.
-Какво…Момчилее, наистина съжалявам, не те видях, а и бързах, защото ме чакаше.- оправдах се аз.
-Май ни стана навик да се блъскаме един в друг.- каза той.
-Може би е знак.- загатнах аз.
-Харесвам тези знаци, Ани.. наистина ги харесвам.- подсмихна се той.
-Е, ще тръгваме ли?- казах аз.
-Разбира се, къде искаш да идем?- попита той.
-Какво ще кажеш да се поразходим, а след това може и да отидем на кафе?-
-Съгласен съм, да вървим.- каза той.
Излязохме от училище и се отправихме към парка. През целия път той се смееше и разказваше шеги, а когато не се засмеех, той ме побутваше или започваше да ме гъделичка.
-Ани!- викна той.
-Да!- отговорих аз.
-Искам винаги да виждам тази прекрасна усмивка на лицето ти.
-Тя винаги е тук.- отговорих тихо аз.
-Да, но не винаги е искрена, усещам го.. не мога да ти обясня как и защо, но го усещам.- каза той.
-Грешиш.- оправдах се аз.
-Не, Ани, не греша.. има нещо, за което не искаш да говориш.. очите ти го показват, опитваш се да го скриеш, но очите никога не лъжат. – каза той.
-Може и да има нещо, но нито тук, нито сега му е времето да говоря за това.- отговорих смело аз.
-Искам да знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен и никой няма да узнае.- отвърна той.
-Благодаря ти, наистина го оценявам.-казах аз.
В този момент срещу нас изскочи едно куче. Малко и безопасно, но въпреки това аз се изплаших и пристъпих назад, а кучето се приближи към мен. Момчил видя, че нещо не е наред и хвърли един пръчка, като очакваше кучето да тръгне да я гони.. но то остана на място. Тогава Момчил ме взе на ръце и побягна. Кучето също тръгна след нас. Бях толкова уплашена и в същото време се забавлявах. Някой извика:
-Роксиии, бързо тук.. тогава кучето спря и обърна посоката. Момчил ме спусна на земята и каза:
-Дебеланке, малко спорт няма да ти навреди.
-Какво, каза току що.. не виждаш ли, че дънките ми падат.. толкова съм слаба.- разкрещях се аз.
-Шегувам се, глупаче.- каза смеейки се той и ме прегърна през врата.
Аз го погледнах в очите и обвих ръка около кръста му. След това се отправихме към близкото кафене.
Мнения?

#1 2014-03-02 21:34:02

Re: Доверявай се единствено на себе си

#2 2014-03-08 15:28:11

Re: Доверявай се единствено на себе си

#3 2014-03-09 01:07:26

Re: Доверявай се единствено на себе си

#4 2014-03-10 14:42:31

Re: Доверявай се единствено на себе си

#5 2014-03-14 14:43:36

Re: Доверявай се единствено на себе си

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook