„Под ударите на живота”

Коди Мартин · 2012-12-21 20:01:45

„Под ударите на живота”

В един красив декемврийски ден, когато зимните снежинки бавно се сипеха от небето и падаха на земята, правейки я невероятно красива на едно пусто и самотно място се виждаха стъпки. Вгледано в тях, русокосото момче изглеждаше озадачено и бавно наблюдавайки ги закрачи напред. Чуваше се странния звук, който се появява, когато стъпнеш върху снега. По лицето му се блъскаха снежинки като замъгляваха погледа му, но въпреки това той не спираше да следи стъпките. Наоколо имаше само няколко дървета, чийто клони бяха увиснали под тежестта на снега. Личеше, че под голямата снежна обвивка има умираща трева, която вероятно през лятото, щеше да прави пейзажа страхотен.
Стъпките минаваха през толкова много тесни пътечки, но въпреки това те бяха пресни. Само след още няколко метра, когато той вдигна поглед видя на земята едно седнало момиче. То стоеше съвсем само там в пустоща, върху снега. Когато момчето се приближи се откри и още един невероятен пейзаж на замръзнала река. Вероятно под обилната маса лед имаше живот и вътре бродеха риби, но от мястото, където бяха те се виждаше само ледът. Момичето ридаеше толкова силно, но това нямаше значение, защото точно тук никой нямаше да я чуе. То дори не забеляза момчето, което стоеше над нея замислено, съчувствайки й.
Когато след няколко минути тя вдигна глава, очите на момчето блеснаха от гледката.
Лицето и бе бледо, очите й бяха сини като морето, а устните – толкова ослепителни, че само още миг и щеше да я целуне. Русата й коса сякаш искреше, а снежинките падащи върху нея, я правеха още по красива.
Сълзите се стичаха бавно по лицето й, а после цопваха в снега, правейки съвсем малка дупка в него. Тя го гледаше с тъжен поглед, а той беше седнал до нея и също я гледаше все едно бе видял най – красивото създание на Земята. Погледа й го пленяваше, устните й го изпиваха, но сърцето й отново го изхвърляше навън, защото то бе разбито на хиляди парчета.
Дълго те мълчаха и се гледаха, разучавайки се. След известно време обаче, момичето с тих глас, каза:
- Какво търсиш тук, на това самотно място?
Въпреки тъжното и лице, гласът и бе равен и толкова нежен, точно както самата нея.
Без да се двоуми той отговори:
- Често, когато съм тъжен това е мястото, което ме успокоява. То ме кара да се отпусна и сякаш всеки път, когато дойда тук, взимам правилното решение, отговарям си на толкова много въпроси и отново поемам по правилния път.
Момичето кимна разбирателно и се загледа в безкрайността. Каква загадка бе целия живот. Раждаш се без да знаеш нищо, но точно, когато смяташ, че си научил достатъчно живота ти дава урок, с който ти показва, че не е така.
- Колко странно нещо е животът, нали? Понякога е толкова жесток, а друг път ... Не чак толкова.
Русокосото момче се засмя на това, което беше казала тя, но и успя да вникне в смисъла му. Самият той неведнъж бе попадал в капаните на живота, но и бе успял да ги премине.
- Живота често ни подлага на много препятствия и уроци, важното обаче е да преминеш препятствието и най – вече да разбереш урока.
Колко бяха мъдри тези думи. Интересно е как само едно изречение може да даде отговори на толкова много въпроси, които се въртят в главата ти.
- Ами ти, как си успял да преминеш препятствията в живота си? Как успя да научиш уроците му и как успя да го пребориш? – попита тя с интерес.
- Аз успях да премина всички препятствия, но не успях да науча всички уроци. Именно затова той ме поставя пред нови и нови дупки, които трябва да прескоча, а ако не го направя – просто губя. Загубата обаче не е толкова важна. Важното е да разбереш шифърът на живота, да го разгадаеш и следващият път – да я прескочиш.
- Ами ако не успееш? Ако просто се предадеш, тогава, какво става с теб?
Той дълго размишлява над този въпрос, търсейки в ума правилния отговор. Всъщност самия отговор се криеше много по – дълбоко, някъде там в непознатото.
- Това е въпрос, който много хора си задават. Въпроса обаче е дали си толкова борбен, дали можеш да застанеш пред живота и да поемеш всички негови удари, а след това с последния си дъх да кажеш „Аз успях - победих” или просто да се предадеш.
Момичето се засмя саркастично, а след това отново обърна глава към него.
- Какъв е смисъла да го победиш? Нима след това някой ще признае победата ти? Нима някой на този свят се интересува от теб? Не смятам така. – каза тя и въздъхна тежко.
- Донякъде си права. Животът не може да бъде победен. В него понякога си победител, а друг път губещ. И най – важното е, че след всяка загуба ти трябва да се изправяш и да си казват „Следващият път ще успея”. Победата обаче не е най – важното нещо. Нима ако победиш живота, но загубиш нещо ценно за теб, победата ще ти бъде ценна? Нима тогава ще я признаеш и точно тя ще те интересува?
Нямаше, какво повече да се каже. И двамата останаха мълчаливи. Останаха до късно, а когато снежинките спряха да падат, той подаде ръка на момичето и каза:
- Аз смятам, че този път ти успя да преминеш препятствието и най – вече успя да научиш урока.
Тя се усмихна и пое ръката му. После двамата тръгнаха по обратния път, към следващото препятствие на живота, но с усмивка.

nedi · 2012-12-22 08:41:45

Прекрасно е, като за написано от момче е просто перфектно .. Нямам думи! Браво!

#1 2012-12-21 20:01:45

Re: „Под ударите на живота”

#2 2012-12-22 08:41:45

Re: „Под ударите на живота”

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook