Je t'aime

-atanasowa · 2012-09-16 19:44:03

Когато бях малка, мама винаги казваше ''Главата горе, принцесо моя, за да не ти падне короната''. Познато ви е, нали? Но нещата не стоят така в истинския живот. Там скланяш глава, падаш, плачеш, удряш. Животът е много по-сложен от детските приказки. Приказките, в които доброто побеждава злото със силата на магически птички и феи. Тези приказки, тип Happily ever after. Не, това не е живота. В него трябва да се бориш, за да не бъдеш смачкан. А как ми се иска да имах още един ден от своето детство. Детството, в което тичахме боси из тревата, излизахме сутрин рано и се прибирахме по тъмно. Иска ми се родителите ми да ме смъмреха, че съм закъсняла, да вечеряме заедно, след което да ме целунат за лека нощ. Защото децата не осъзнават. Те живея в свой, детски свят. В който обидите, болката и омразата бяха забранени. Как ми се иска само..И когато бях решила, че вече съм се отчаяла, моята приказка се появи. Моят принц на бял кон, който нямаше как да съществува в реалния живот. Помня как всеки ден ми носеше по една роза, боядисана в различен цвят. Помня, че такава бях и аз. Различна. Това беше и смисълът на розите. ''Ти не си обикновено земно момиче! Ти си НЕЗЕМНА''. Той ме спаси от болката, лциемерието, интригите. Отведе ме в нашия свят, нашето тайно местенце, където никой друг не можеше да влезе. Беше първата ми истинска любов, първата целувка, първото ВСИЧКО. Помня как често ходехме при скалите. Скалите до плажа, където вълните се рабиваха, а чайките летяха точно над нас. Слънцето се отразяваше в морето, и водата проблясваше, сякаш мънички искри изскачаха от сърцата на двама влюбени. Когато затворя очи, още мога да си ги представя. Аз не бях като него. Той беше спортист, поплярен, наперен. Аз мразех спорта, както и наперените момчета. Тогава защого обичах? Може би пред мен той сваляше маската. Максата, кяото всеки един от нас носи, докато не дойде точния човек. Щастие, тъга, страх, вълнение...Ставаше просто човек. Но все-пак не бях като него. Затова и не вярвах, че той можеше да ме обича. Знаете, приятели завинаги. Една топла вечер лежахме на скалите, същите скали, от които се откриваше тази магична, мистична гледка. Вълните биеха силно, а над тях от време на време се мяркаха делфини. Звездите блещукаха. ''Защо трябва да има болка?''-попитах го аз след поредния тежък ден-''Омраза, тъмнина?''. ''Защото, Ванеса''-започна той-''Без тъмнината няма да има звезди. Звези, които чакат да изгреят в точния момент, и да озарят всичко около себе си. Звезди като теб''. ''Как да кажа на момиче, че я обичам?'', попита той. В този миг сърцето ми сякаш прескочи един удър. Дишането ми беше бавно, едвам смогващо ударите на сърцето. От очите ми падна една сълза. ''Защо плачеш?'', попита и нежно забърса сълзата от бузата ми. ''Няма значение''направих опит да се усмихна леко''Просто и го кажи. Пробвай с мен''..''Добре. Je t'aime''. ''Браво'', усмихнах се,''Сега отиди и й го кажи''. ''Но Ванеса, аз вече й го казах''. И това беше, това беше моята приказка. В този момент сякаш небето стана розово, а в главата ми зачуруликаха птиченца. Може би е клиширано, знам, но това беше моята приказка. Приказката, в която всички живеят щастливо до края на живота си. Бяхме заедно дълго, достатъчно, за да мисля, че ще остарея с него. Но един ден всичко се промени. Той се отдалечи, а накрая се ожени. Уреден брак, нормалното за богаташките семейства. Защото аз не бях като него. Мразех спорта, както и наперените момчета. Просто по една лоша случайност обичах него.Как ми се иска никога да не се беше случвало това. Но защо? Защо ми се иска? Защо, след като най-лошите ми решки се превърнаха в най-сладките моменти? Както и да е. Това момче ме научи да продължавам напред, сега ше следвам съвета му. Сега навярно казва същите думи, които казваше на мен, на друга. Не съм го виждала, не съм го чувала. Но аз съм щастлива, дори без него. Той винаги ще бъде първата ми любов, първото ми специално нещо, макар вече то да не същевствува. Но винаги ще помня неговите думи. Леко заучени, клиширани думи. Думи, на езика на любовта. Но винаги ще ги помня

Je t'aime, Ванеса, Je t'aime.

Реших да пусна едно мое размишление. Това дали е по действителен случай, ще запазя за себе си. Надявам се да ви хареса, макар че не го определям като нещо специално. Просто глупаво размишление. Чийто размисъл най-вероятно само аз разбирам.

ronnie · 2012-09-18 14:48:13

Хареса ми. Хареса ми това, че не те интересува дали хората ще си кажат, че е клиширано или нищо ново. Написала си го по-скоро за себе си. Все пак има и много истини, които човек рано или късно осъзнава.

goo50chang · 2012-09-21 04:50:54

че не те интересува дали хората ще си кажат, че е клиширано или нищо ново. Написала си го по-скоро за себе си. Все пак има и много истини, които човек рано или късно осъзнава.

Sissy~~ · 2012-10-29 17:51:07

Хареса ми. Хареса ми това, че не те интересува дали хората ще си кажат, че е клиширано или нищо ново. Написала си го по-скоро за себе си. Все пак има и много истини, които човек рано или късно осъзнава.

(y)

#1 2012-09-16 19:44:03

Re: Je t'aime

#2 2012-09-18 14:48:13

Re: Je t'aime

#3 2012-09-21 04:50:54

Re: Je t'aime

#4 2012-10-29 17:51:07

Re: Je t'aime

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook