Завинаги в сърцето ти.

lady_ss1 · 2011-12-24 18:02:26

Дойде ми музата да пиша. Реших да пусна нова история, понеже отдавна не съм пускала. Накратко да ви кажа за какво ще се разказва: За едно момиче, което е вампир, попринцип винаги е била необвързана. Накрая среща любовта на живота си, но той е човек, а тя вампир. А закона на вампирите гласи, че обвързването между човек и вампир е забранено и се наказва жестоко. Тя трябва да измине много трудности и изпитания за да бъдат заедно, трябва да наруши този закон. Ако ви е интересно, пускам още. : )

І глава
Седях сама в стаята си и слушах Металика с книга в ръка. Не ми беше за първи път. Изведнъж, някой наруши спокойството ми. Беше директорката. Преди да се учудите ще ви кажа нещо за мен: Да, не живея като нормалните "хора", даже не съм и... "човек", но затова по-късно. Казвам се Джулия Кейл. На 16 съм. Живея... хм, в "училище", но не точно. Тук идва момента да ви кажа. Аз не съм човек, аз съм вампир. И преди да кажете, че вампирите не съществуват, нека първо изясниме това. Аз съм нормална тийнейджърка, мразя да ме третират като "свръхестествено същество". Имам приятели, и то хора. Никога не съм имала гадже. Да, странно, но истина.
Гласът вече стана изнервящ. Виковете продължава: "Джулия, Джулияя...". Добре, де, идвам. Човек дори за миг не може да остане сам самичък. Оставих книгата на леглото, свалих слушалките и слязох с тропот по стълбището.
- Джулия Кейл! Не си ли се научила да не закъсняваш за часовете? Срамота!... - продължаваше (да, продължаваше) да вика тя.
"Какво пък?" помислих си аз и се запътих към часа по История. Беше скучен час, поне за мен. Мразя да ми бръщолевят някакви глупости от преди 1000 години. Кой го интересува за Бога??? Мразих всичко, обичах само себе си. (

monit000 · 2011-12-24 18:16:42

Много интересно!Next

lady_ss1 · 2011-12-24 21:01:59

ІІ глава
Най-накрая. Часът по История свърши. Сега беше време за обяд. Без да му мисля излязох бързо от стаята и тръгнах да се изкачвам по стълбите, когато един глас ме спря. Беше Дей. Дей е момче (не, не е момиче) от по-горната категория вампири. И, беше обратен. Обърнах се и отидох при него:
- Да? - очаквах да чуя отговор.
- Хм, сега време за обяд ли е? О, да, колко съм тъп. Ъъъ... довечера ще има ли събиране на вампирите?...
Преди да успее да довърши, аз го прекъснах:
- Хм, да, мисля... - всъщност не бях сигурна. Събиране на вампирите има само, когато трябва да се съобщава нещо важно или празник. А днеска май беше празник... поне така мисля...
Той кимна, без да ми отговори, и тръгна към столовата. Аз се качих в стаята си, за да се оправя. Все пак и ние вампирите имаме нужда от разкрасяване, или поне момичетата. Нахлузих едни изтъркани дънки с тениска. Обух Супра кецовете си и слязох грациозно долу (което не беше в мой стил, не знам защо го направих).
Госпожа Хенгрил (директорката на училището) седеше и наблюдаваше. Преминох бързо и ловко покрай нея. Най-накрая стигнах до столовата. Имаше доста вампири насядали по масите, трудно можех да си намеря място, но ето че забелязох една свободна маса в ъгъла. Поръчах си два хамбургера, една голяма кола и се настаних (преди да кажете защо не си поръчах кръв, ами, от известно време се опитвам да живея нормално. Кръв, пиеме, в краен случай. Така сме обучени. За това не може да се каже, че сме точно вампири, но...). Отхапах една голяма хапка от бургера си, отпих глътка кола. И ето, че не останах за дълго сама. Шейли дойде при мен. Тя беше, моя, ъъъ... приятелка. Нямах много приятели вампири. Имах повече хора (с които много често не общувам), когато бях човек в предишния ми живот. Всъщност, както вече казах, мразя всички. Не, точно мразя, по-скоро са ми безразлични. Но така се изразявам аз. Майка ми рядко се обаждаше, както и баща ми. Те не живееха в Лос Анджелис, бяха си наели луксозен апартамен в Ню Йорк. Знаеха, че съм вампир. И въпреки това, не им пукаше... Но както и да е. Шейли се настани до мен. Най-много си говорех с нея. Но за тъпи, тъпи тийнейжърски неща. Погледна ме крадешком и отпи глътка от портокаловия си сок. Най-накрая проговори:
- Е, Джулия, какви са ти плановете за днес? Ще ходиш ли някъде?
Аз се направих че не съм я чула, но въпреки това отговорих на въпроса й:
- Какво? Не знаеш ли, че на нас, вампирите, им е забранено да излизат от околностите на училището? Само при спешни нужди. Но ако имаш друго впредвид, да, ще ходя, в стаята ми.
Тя ме изпогледа с погледа "ооо, ти бъзикаш ли ме". Е, къде другаде мога да ходя.
Сякаш ми прочете мислите:
- Ми, например, в библиотеката.
- Ъ, знаеш, че стаята ми е същинска библиотека. Какво друго може да правя в свободното си време?
- Оу, сори. - възкликна тя и отхапа от бургера си.
Аз продължавах да се тъпча с храна, все едно не съм яла от 1 седмица (а всъщност от сутринта). Дълго време мълчания, никакъв глас. За Бога! Трябваше някой да каже нещо. Добре, в никакъв случай нямаше да съм аз. И двете приключихме заедно, оставихме таблите си и излязохме веднагически от столовата. Тя се запъти към библиотеката, а аз по тесния коридор. Изведнъж чух стенания... и мъжки глас.
- Мелиса, продължавай - стенеше някой.
Мелиса беше... ъъъ... няма да ви казвам, сигурно се досещате. А този със стенанията сигурно беше Рик. Най-много нея мразех. Но това е друга тема. Нямаше да подслушвам гадните и непоносими звуци. Минах покрай коридора, като се старах да не ме забележат. Запътих се към стаичката ми.

lady_ss1 · 2011-12-25 16:14:52

Да пускам ли Некст? (question)

lady_ss1 · 2011-12-27 11:23:15

Реших да пусна една част, която не е свързана, а по към средата.
Джулия вече е срещнала Ерик и...:

Гледах втренчено в сините му очи, които от време на време срещаха моите. Откривах някакво желание, накакъв мираж в тях. Непрекъснат стремеж. Не, не се влюбвах. Аз обичах само себе си. Не, аз не правех грешка. Може би това бяха просто симпатии, влечение към нещо ново. Аз не трябваше да правя така. Не трябваше да го правя. И не исках. Не исках да се влюбя и после да остана разочарована. А и той беше непознат. Никой не го е пращал при мен. Той сам дойде. Не, не можеше. Ами ако жаждата се върнеше отново. Ами ако „неволно” му изпия кръвта. Няма ли да бъда поредната убийца?! Аз... не трябваше да мисля за това. Не исках да развалям моментът, това беше нетипично за мен. Но намирах нещо искрено в неговите очи, нещо ново, различно и непознато за мен. Може би той беше шанса. Шанса да обикна някого и да престана да бъда егоистката, позната на цялото училище. Известна с непорочността си и влечението към самата себе си. Защо ми беше да го правя?! Аз не можех и не исках да се влюбя. Ерик беше човек. Той не беше като мен. Той нямаше моя живот, моите цели, моето бъдеще. Той беше нормален, аз не. Въпреки, че беше забавно начина ни на говорене, аз го намирах за тъжно. Тъжно, защото аз не правех така. Аз не се влюбвах!
Устните му дълго време стояха отворени. То ме беше забелязал. Забелязал, че аз не го слушах.
- Ъъъ... – измънка той. – слушаш ли ме?
- Да. – излъгах. Още нещо нетипично за мен. Аз никога не лъжех... за сериозни неща.
- Добре, защото ми се стори друго. – отвърна той и отпи от виното си.
Даже не бях забелязала кога поръчката ни пристигна. Бях много отвеяна в последно време. До вчера си бях себе си, а от днес започна да ми пука. Какво ми ставаше? Стига толкова размисли. Беше време да си вървя. Да си ходя в моето място. Далеч от хора, любов и нови запознанства. Далеч от новото, различното.
- Искам да си вървя. Стана късно.
- Добре. Както кажеш. – отговори ми той и остави пари на масата. Сигурно за сметката. Извади един лист и химикал от джоба си и надраска нещо на листа.
После разбрах. Даваше ми телефонния си номер.
- Обади ми се, ако искаш да се видим пак. Нищо не ти струва.
Струваше ми, и то много.
Взех листа, намачках го и го прибрах.
- Искаш ли да те закарам? – попита ме той.
- Не, няма нужда, мога и сама да вървя. – отвърнах му.
Станах от стола и излязох от ресторанта. Поех на посока, на коята ме водеше сърцето ми. Бях се променила, а не трябваше. Какво намирах толкова у него? Та аз никога не съм имала гадже. Една сълза се свлече немощно по лицето ми. Никоя част от моето тяло нямаше сили. Исках да си остана типичната тийнейджърка, слушаща „черна” музика. Четяща книги. А нямаше да бъде така. Никога повече. Този човек коренно ме промени. Той ми даде чувства, и отне истинското ми аз. Трябваше ли да си давам причина, за да го мразя?! Не. Нямах право. Нямах право да си върна предишното, трябваше да живея със сегашното. Но какво намирах в тези силни, сини очи? – зададох си реторичен въпрос. Искреност. Можех сама да си отговоря. Откога започна да ми пука. Защо го правех, или по-скоро: Кой го правеше? Кой беше толкова дързък да ми вдъхне чувства. Защо? Отговорът щеше да си остане изгубен.
Вървях пеша. Исках да остана повече време сама. Не исках нечие присъствие, освен моето. В този момент, точно в този момент, се нуждаех от родителите си. Мразех ги затова, че никога не са били до мен. Не им пукаше. Но явно аз се променях, а с това и копнежа ми някой да бъде до мен. Не, не Ерик. Той беше непознат за мен. Да, бях му благодарна, че ми помогна, но правеше грешка. Аз бях вампир. Той говереше с мен. Не осъзнаваше опасната близост. Аз исках родителите ми. Бях се превърнала във вампир, по нейзнайна каква причина, и те решиха да ме оставят в Училището за вампири. Без дори да говорят с мен. Не, не трябваше да го очаквам. Трябваше да се опитам да живея така. Може би щяха да ми изпратят подарък за рождения ден, но никога нямаше да е от сърце. Щеше да бъде просто една вехтория, изпратено до мен. Но въпреки всичките обиди, хвърлени към тях, аз желаех тяхното присъствие. Кое ме беше накарало да го искам? Може би това, че никога не са били до мен. Завиждах на хората, завиждах не за това, че са смъртни, а за това, че изживяват живота си нормално. Нормалто като всеки друг човек. Някога и аз бях такава, но вече не съм. И точно. Точно за това искам повече от всичко друго, предишния си живот. Исках да бъда човек. Да... не се чувствам по този начин. Променена. Забравена. Желаеща. Щях да си имам всичко. Мразех да см вампир. Да гледам умиращите хора, катастрофите, а аз да живеех. Но това беше друга тема. Точно за това не знам от кога започна да ми пука.

lady_ss1 · 2011-12-27 11:28:34

Харесва ли ви?

~smiley___face~ · 2011-12-27 12:05:31

Давай некста, но от 3-та част. Харесва ми

lady_ss1 · 2011-12-27 14:50:40

Давай некста, но от 3-та част. Харесва ми

Радвам се, че ти хареса.

lady_ss1 · 2011-12-27 14:51:19

Тършувах из бездънната си чанта.
- За Богаа! Къде е?! Мамка му... – крещях аз. Явно бях прекалено груба,
тъй като се чу тропот от долния етаж. Някой ми правеше намек да млъкна.
Най-накрая намерих това, което търсих. Телефона си. Исках да се обадя на
отдавашната ми „човешка” приятелка Евилиан. Набрах номера й и зачаках.
- Ало? – обади се един нежен глас.
Не знаех какво да кажа, какво да отговоря, но все пак изръсих някаква
простотия:
- Ало? Евилиан? Аз съм Джулия. – измънках аз.
Тя направи малка пауза и каза:
- Джулия! Колко отдавна не сме се чували! Ти как си? Как я караш?
- Ъъъ, ами.. добре. – продължаваш та си „тътря” езика.
Мислех да й предложа да се видим, понеже нямах какво да правя. Беше ми
скучно.
- Искаш ли да се видим? – попитах.
- Ами, точно сега ли? Не знам. Имам работа. С майка ми ще ходя до Сити
център за нови обувки. Но ако искаш... – понечи да довърши тя, но аз я
прекъснах:
- Не, забрави. Чао. – и затворих телефона. Не знам дори защо й се обадих,
Понякога ми е толкова скучно, че стигам до крайности, нетипични за мен.
Беше грешка. Но трябваше да правя нещо. Не исках да седя по цял ден в
едно помещение. Това е истинско самоубийство... за мен. Грабнах чантата си,
хвърлих всички нужни вещи (включително и телефона, накъде иначе без
него) и излетях през вратата. Очаквах да срещна мисис Хенгрил. И очаква-
нията ми са били прави. Тя седеше, както винаги, и гледаше към всички
посоки. Опитах се да мина покрай нея, без да ме забележи, но опита ми се
оказа неуспешен. Нищо ново.
- Накъде така, госпожице Кейл? Не очаквайте да излезете от училище. Много
добре знаете, че е забранено. Освен ако не е нещо спешно, но едва ли.
- Ами да, всъщност да. Майка ми (при изричането на тази дума ми ставаше
супер гадно) иска да се видим.
- Хм, доста странно. – размишляваше тя на глас – Майка ви не се е обаждала
отдавна...
- Да, но този път е важно. Спешно е наистина.
Тя ме погледна през широките си кръгли очила. Помисли малко и рече:
- Е, щом е така, ще ви позволя. Надявам се да е така, както казвате.
Погледнах към тавана. Не бях опитен лъжец. Дори не очаквах да се хване.
Само кимнах и излязох през вратата. Навънка беше светло. Сложих тъмните си
очила (все пак съм вампир, може да изгоря) и тръгнах накъдето ми видят очите.
„Ще хвана такси.” помислих си аз. Едно мина покрай мене. Махнах му с ръце да
спре. Не ме гризеше съвестта, че излъгах госпожа Хенгрил. Никак даже. А и
донякъде беше наистина спешно. От седмици не съм излизала извън училището,
пък и исках да видя какво ново има около града. Щях да се поразходя в мола, а и да
се поглеза.
Таксито спря. Отворих вратата, седнах и казах:
- Към центъра, моля.
Шофьорът кимна и нададе газ. Аз се подхилквах отзад, незнайно защо

това е предишната част, преди да срещне Ерик ))

~smiley___face~ · 2011-12-27 15:49:45

Харесва ми

#1 2011-12-24 18:02:26

Re: Завинаги в сърцето ти.

#2 2011-12-24 18:16:42

Re: Завинаги в сърцето ти.

#3 2011-12-24 21:01:59

Re: Завинаги в сърцето ти.

#4 2011-12-25 16:14:52

Re: Завинаги в сърцето ти.

#5 2011-12-27 11:23:15

Re: Завинаги в сърцето ти.

#6 2011-12-27 11:28:34

Re: Завинаги в сърцето ти.

#7 2011-12-27 12:05:31

Re: Завинаги в сърцето ти.

#8 2011-12-27 14:50:40

Re: Завинаги в сърцето ти.

#9 2011-12-27 14:51:19

Re: Завинаги в сърцето ти.

#10 2011-12-27 15:49:45

Re: Завинаги в сърцето ти.

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook