My own reflection...

Dr.Predator · 2011-12-07 14:34:22

Айде и малко рисунки

Dr.Predator · 2011-12-12 18:01:53

Шега

- Къде ме водиш, Алекс? - попита тихичко Петя, докато се опитваше да оправи червеното си шалче, което така добре се съчетаваше с новата и бяла блузка!
- Ще видиш, миличка! - отговори и спокойно той!
Петя погледна към черните вълни, които се разбиваха в скалите! Погледна и небето, то бе мрачно с черни, големи облаци... явно щеше да има буря! Петя се уплаши от гледката и стисна здраво ръката на Алекс!
- Спокойно, малката ми! - каза и той. - Не се плаши!
- Ще ми кажеш ли най-после къде ще ме водиш! - попита нервно момичето.
- Ще видиш! - за втори път повтори Алекс.
Последва тишина! Чуваха се единствено вълните на морето и крясъците на гларусите, които летяха наблизо и може би търсеха храна за себе си и рожбите си! Тишината бе нарушена от гласа на Алекс:
- Петя, искам да ти кажа нещо! Нали знаеш колко много те обичам?
В този момент сякаш стрела прободе сърцето на Петя! То се сви на кълбо, сякаш предусещаше какво ще стане! След такива думи следваше ''но не можем да бъдем заедно''! Да, тя беше сигурна,че той ще каже това,та нали беше гледала много такива любовни филми! Очите и се насълзиха, но тя се опитваше да не го показва!
- Нали? Нали знаеш, че много те обичам? - попита отново Алекс.
- Да! - едва промълви Петя, защото сълзите и я задушаваха.
- Но... а, ето стигнахме! - извика изведнъж момчето.
- Но? Но какво? Какво, Алекс?
Петя бе стиснала здраво ръката на приятеля си и го умоляваше да продължи изречението си.
- Виж!
Алекс посочи с пръст напред! Петя погледна и видя малка къщичка, е не беше толкова малка, средна по размери... или по- точно вила! Да, точно така, вила! Светлините от прозорчетата светеха слабо. По покрива бяха накацали сиви, грозни чайки. Само една се отличаваше от тях. Тя бе малка и бяла, но бе така красива и нежна.
- Влез! - Алекс покани Петя
Вътре беше наистина топло, уютно и красиво, въпреки че мебелите бяха стари и използвани!
- Ела, седни с мен пред камината! - Алекс помоли момичето
Петя седна до него! Той прокара пръсти между дългите и коси и нежно я целуна! Прегърна я! Погали я! И пак я целуна! Те останаха така прегърнатаи доста време! Но Петя не бе спокойна, нещо я мъчеше! Какво ли означаваше онова ''НО''!
Алекс стана и отиде до масата и взе от там една мъничка дървена кутия!
- Това е за теб! - каза и той и и я подаде.
Петя взе кутията и я отвори! Вътре имаше малко восъчно сърце и бележка! Тя взе бележката, разтвори я и зачете:
''О, мило ангелче, не знам как да започна! Обичам те... но (Петя потръпна) родителите ми... те заминават за Вашингтон и аз не мога да остана... трябва да замина с тях! Това восъчно сърце е израз на моята любов, нека то ти напомня за мен! Обичам те!
Твой Алекс''
Петя избърса сълзите си! Взе отново бележката и отново я прочете, и отново и отново!
- Алекс, недей! - извика тя и се обърна.
Алекс? Но Алекс го нямаше! Тя стана, изтича навън, крещейки името му! Но никой не отговори! Погледна надолу и видя, че държи восъчното сърце! Тя го стисна здраво и се затича, към ръба на скалите!
-Не! Петя! - обади се един глас в тъмнината, но бе вече късно. Петя бе поверила живота си в ръцете на смъртта!
- Петя! - чу се пак гласът.
Това бе гласът на Алекс.
- Петя, не, защо? Това беше шега, аз исках да видя дали ме обичаш, дали...? Разбрах истината по толкова жесток начин! Но, знам... ти ме обичаш!
Това и бяха последните му думи! Той застана на мястото, от където бе скочила Петя и последва съдбата и!
Чу се плисък и отново тишина!

lady_ss1 · 2012-02-24 08:10:34

(y) д

Dr.Predator · 2012-02-25 17:00:10

Мерси!

Dr.Predator · 2012-09-07 12:45:18

„Ще те направя човек, но когато ти пораснат крака, ще изпитваш ужасяваща болка. При всяка крачка ще усещаш, сякаш ходиш по хиляди остри ножове. А в замяна на това, искам гласа ти.” – каза морската вещица на малката русалка.

Народът е казал: „Мълчанието е злато.” Да знаеш кога да говориш и кога да чуеш тишината е рядко срещана дарба. Хората от Изтока години наред се учат да мълчат и да се вслушват в природата и в собствения си вътрешен глас, защото знаят, че това е начинът да постигнеш пълна хармония. На Запад се цени тактът, умението да не споделяш нелицеприятните факти и да „мериш” думите си. И когато човек обърне внимание на тези толкова много възможности да премълчи нещо, когато разбере колко по-лесно е да се затвори в себе си, той си задава въпроса: Дали тогава любовта не трябва да е мълчалива, противно на това, което са ни учили – винаги да споделяме?
За съжаление, езикът е променил своята същност. Светът еволюира или деградира, но езикът, който в самото начало служи за обмяна на мисли и чувства, за комуникация, вече има различна цел. Новото му предназначение е да помага за криене на мислите, да изрича лъжи, за да скрие истинските намерения. Дори и самото мълчание е променило същността си. Докато да мълчиш, значи да скриваш истината или да се страхуваш от резултатите от това, което ще кажеш, сега изразът „Мълчалива любов” носи съвсем различно значение. Мълчаливата любов е изгубила смисъла на любов, в която се страхуваш да говориш с обекта на чувствата си. Нито е любов, която непрекъснатите караници водят до липса на комуникация между влюбените. Мълчаливата любов е тази, която няма граници, няма условия, няма корист. Мълчаливата любов не иска нищо в замяна, тя иска само да дава, не си поставя ограничения, при нея няма тъга и раздяла. Тя не се страхува, не се съмнява във своите чувства и поставя на първо място винаги щастието на другия. А защо точно мълчалива? Защото обекта на тази любов не може да разбере истински тези чувства. Защото цялата саможертва, цялата отдаденост би изгубила своята безкористност при едно евентуално саморазкриване. Невъзможно е да обичаш толкова силно някого и да поставяш щастието му пред всичко и едновременно с това да му споделяш своите чувства. Така те ще изгубят смисъл. Мълчанието е основна и най-важна характеристика на истинската чиста любов.
Признавам си, че този образ на мълчаливата любов е изграден в представите ми от малката русалка на Ханс Кристиян Андерсен. Този велик разказвач на приказки вълнуваше въображението ми както на всяко друго дете, но образът, който остана най-ясно в съзнанието ми, е този на малката русалка. Не само защото обичам морето и защото тя беше много красива. Това, което ме вълнуваше и не разбрах, беше нейната саможертва. Чистото ми детско съзнание не можеше да разбере защо русалката не може да бъде с принца и е избрала да се превърна на морска пяна. Едва когато пораснах, препрочитайки приказката, аз си припомних тази нейна мълчалива любов. Андерсен сякаш изгражда образът на малката русалка в пълно съответствие с всички закони на добротата за чистата моминска душа, готова да обича и да се жертва за тази любов. Наистина, малката русалка е принудена да мълчи от лошата вещица, която открадва гласа й, но аз съм сигурна, че дори и да можеше да говори, не би казала на принца каква болка изпитва, докато ходи. Нито пък му би разказала за саможертвата да напусне своя свят, за да се присъедини към неговия и да бъде близо до него. Тя не би му казала това, защото не иска той да се чувствува задължен да я обича или да бъде с нея, не иска нищо в замяна, освен неговото щастие. Дори когато той се омъжва за друга, а сестрите и предлагат да се спаси, като го убие в неговата първа брачна нощ, тя отказва, защото е избрала да го обича истински с цената на своето мълчание. Малко са хората, които биха имали тази смелост да умрат в името на любовта. Но още по-малко са тези, които биха поставили щастието на другия над всичко: над болката, над страданието и над своето собствено щастие. Аз вярвам, че съществуват такива хора. Може би са малко, може би са единици, но все пак чистата безкористна любов за мен не е отживелица.
В днешните времена на материализъм и низки страсти, девойките са забравили, че да обичаш не означава всеки ден да пазаруваш с парите на гаджето си, в замяна на това да топлиш леглото му вкъщи. Мъжете не помнят, че любовта не е да бъдеш с най-красивото 20 годишно момиче на поредния купон. Винаги ще съществуват и такива хора. Винаги ще има и такива, които дълбоко в сърцето си знаят и ще пазят спомена за любовта, която дава и не изисква нищо. Тази любов, която е по-силна от човек, от цялото човечество даже те завладява изцяло. Защото не може да не и се подчиниш – тогава си загубен. Любовта за която са писали Шекспир, Яворов и още стотици световни гении. За нея пише и Давид Овадия:
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста…
Разбира се, мълчаливата любов на малката русалка поражда един друг въпрос: Ако принцът знаеше колко много е страдала тя за него, щеше ли да я обича и да я предпочете пред настоящата любима? Но това е въпрос, на който не трябва да търсим отговора и е по-добре да не го знаем. Защото любовта на малката русалка, нейното мълчаливо себеотдаване е безкористно, без условия и всеки въпрос от този вид опорочава жертвата й. Нейната любов не се нуждае да знае отговора, нуждае се само от увереността, че любимият й е щастлив.

Sissy~~ · 2012-10-29 18:04:40

Некст

#26 2011-12-07 14:34:22

Re: My own reflection...

#27 2011-12-12 18:01:53

Re: My own reflection...

#28 2012-02-24 08:10:34

Re: My own reflection...

#29 2012-02-25 17:00:10

Re: My own reflection...

#30 2012-09-07 12:45:18

Re: My own reflection...

#31 2012-10-29 18:04:40

Re: My own reflection...

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook