Ето нещо и от мен

monnssy · 2011-04-17 20:15:47

Ами то.. Няма заглавие и не е довършено, нооо.. Дано ви хареса
Беше късно, а този шум ме побъркваше. Отворих очи и се огледах – беше три сутринта и най-вероятно нямаше да спя повече. Изненадващо беше, че изобщо съм успяла да заспя. Да, аз говорих с него. Беше около шест вечерта, когато го попитах какво чувства към мен. Той каза, че за него съм просто приятел и не можем да бъдем заедно. След това ми каза, че за момента, не може да направи нищо. След около час и половина, вече беше обвързан с друга – Габриела – слабичка, мила и невероятно сладка. С нея бяхме приятелки отдавна, но аз не й бях казала за него, нито тя на мен. Легнах си и в главата ми започнаха да се въртят разни картини и спомени – всичките болезнени и пронизващи.
Шумът се появи отново, за миг бях забравила за него. Станах и запалих лампата и тя беше там – малка сива мишка се опитваше да се измъкне от смъртоносният за нея залепващ капан. Тези дни се чувствах толкова уязвима от това малко уплашено животинче – не бях свикнала. Никога да сега не бяхме имали мишки, но от както онзи мъж проби дупки в стената, за да постави търби, това беше вече втората мишка, но първата си бе отишла без аз дори да разбера, че я е имало. И сега гледах как горкото животно се мяташе наляво и надясно мъчейки се да освободи малките си, покрити с кръв от усилията крачка. Беше болезнено да гледам как невинното създание се бори за живота си, но вече беше свършено с нея – нямаше начин да се отлепи. Обух пантофите си, взех възглавницата и одеалото си и отидох да спя на дивана. Тоест, да се опитвам да спя.
Когато минавах покрай тоалетната и погледнах отражението си в голямото огледало на вратата, виждайки измъченото си изражение отново се сетих за мишката – не беше направила нищо, а сега щеше да умре мъчейки се да отлепи малкото си тяло от капана. Аз бях попаднала в подобен капан, само дето не се очертаваше да умра. Любомир ме беше залъгвал до толкова, че да се побъркам по него и после, просто така, ме заряза заради моя приятелка, но той беше такъв – поредния боклук, но само аз не го виждах. Или поне се залъгвах, че не го виждам. Отвлякох безпомощното си тяло към дивана и се хвърлих върху завивките. Сълзите падаха върху възглавницата, а часовникът отброяваше вече часове.
По дяволите! Беше седем и половина – бях се успала. Изстрелях се от дивана и усетих как кръвта нахлува в главата ми и ми причернява. Задържах се за масата, докато върна равновесието си. След няколко секунди започнах отново да летя из стаите. Родителите ми и сестра ми бяха излезли вече. Явно не са и предположили, че още спя, защото аз никога не се успивам и не закъснявам и в този момент отчаяно търсех причината за днешния „инцидент”. Определено не беше от недоспиване – спала съм и само по 2 часа, след което съм ставала без проблеми. Тогава се сетих, че будилника остана в стаята ми. Затичах към нея, като по пътя включих ютията. Нахлух в стаята и видях будилника ми да лежи разтрошен на земята. Когато звъни, той леко подскача и явно сега беше изпаднал от равта. Супер! Харесвах този будилник – беше ми подарък от Симона, която замина за Германия миналото лято. Докато ровех в гардероба си в издирване на подходящо облекло, извърнах леко глава към капана – да, мишката бе мъртва. Намръщих се и отново се съсредоточих върху дрехите си. Избрах дънки, които стоят по тялото, памучна прилепнала бяла блуза с дълъг ръкав и върху нея сладко жълто потниче с голяма бяла пеперуда в долния му десен ъгъл. Изгладих ги набързо докато разресвах косата си и другата ръка. Хванах част от косата си отзад с изящна сребриста шнола на цвете с дълги листа – любимата ми шнола. Направих тънка черта с очната линия и сложих спирала. Напръсках се с парфюма на мама, грабнах чантата си и излетях от къщи. Вече беше почти осем часа ако се бях забързала, можеше да хвана автобуса, който минава на осем часа и десет минути. Затичах по пътя надолу, препъвайки се често, даже веднъж паднах, но нямах време да се оплаквам – автобуса нямаше да ме чака, а ако го изпуснех, нямаше да отида навреме дори за втория час. И ето – осем часа и седем минути бях на спирката – задъхана, с няколко охлузвания и рошава коса. Изтичах на няколко метра до един магазин за дрехи с огромни витрини, за да оправя косата си. Когато вече всичко изглеждаше относително добре, от ъгъла се зададе и автобуса. Предимството на днешното ми пътуване до училище беше, че автобусът беше почти празен, а когато го хванеш по-рано, хората те настъпват, от бързата скорост сядаш в някого или още по-лошо – някой сяда в теб, а това често е кондукторката, чийто грим е способен да изкара акъла на някой и да го травмира за цял живот. Тогава се питах – тези жени използваха ли огледало, когато се гримираха? Или може би използваха изкривено огледало? Или пък ги гримираше слепец? Затова обичах когато за билетчетата отговаря мъж. Обикновено те са по-груби и нетърпеливи и просто им се струва недопустимо да се качиш в автобуса без да си приготвил парите, а го караш да те чака докато ровиш в портфейла си и полагаш усилия да пробуташ жълтите си стотинки.
Настаних се на две седалки – Боже, чувството беше неповторимо! Сложих чантата си на едната седалка и извадих от нея гланц за устни и огледало. Отворих шишенцето и започнах да разнасям течността по устните си. След като бях удовлетворена от резултата се усмихнах леко и прибрах нещата обратно в чантата си. На следващата спирка се качи момче на около 17 години и се запъти към мен:
- Нещо против да седна до теб? – попита той. Този да не беше откачил? Имаше още поне 30 свободни места. Защо искаше да развали удоволствието ми?
- Заповядай. – смръщих се аз, сложих чантата в скута си и зяпнах все така намръщена през прозореца.
- Не закъсняваш ли? – учуди се той. Що за идиот? Беше очевидно.
- Как мислиш? – и тогава ми просветна – той се опитваше да флиртува с мен. Не трябваше да го виня, че най-нахално се намести до мен, но просто след вчера не бях в настроение за това. За щастие спирката ми наближаваше. – Е, слизам тук. Ъм, беше ми приятно. – казах, а той се ухили така, всякаш само това искаше да чуе.
Вече беше осем и четиресет. След пет минути свършваше първият час. Напът си взех едно кексче и се шмугнах в тоалетна, докато часа свърши. Би било глупаво да се разнасям по коридорите по време на час, след като има камери. Отхапах от кексчето и зяпнах през прозореца. Тогава чух стъпки и се обърнах. И там стоеше тя – все така усмихната и лъчезарна. Това ли беше тя? Разбира се, това беше Габриела. Но това ли беше тя, новото гадже на моето момче? Имах едно качество, за което щях да бъда благодарна винаги – никога не съм можела да мразя „другата”. Свикнала съм да обвинявам момчетата и според мен е по-правилно да виниш човека, който те е наранил, вместо този, заради когото го е направил. Но аз не се сърдя и на Любомир. Той живее така, както иска – нещо, което аз не мога. Може би, защото ми пука прекалено много за другите.
- Алекс! – изчурулика тя и подскочи към мен, за да ме прегърне. Стиснах я силно – така, всякаш не я бях виждала от дъълго време. Направих го, за да я усетя до себе си – моята приятелка – да, това беше тя. Усещах аромата и толкова близо до себе си, точно както преди. Но само като си помислех, че той я прегръщаше така, както аз в момента, в гърлото ми се надигаше буца, която щеше да ме задави. – Много си красива! Както винаги. – усмихна ми се тя.
- Ти също, Габи. – И аз й се усмихнах в отговор, като се мъчех да преглътна напрежението – Защо не си в час?
- О, ами боли ме корема - госпожа Захариева ми даде някакво хапче и дойдох да го изпия. Ами ти? Не мога да повярвам, но да не би да си избягала от час? – учуди се тя.
- Не, просто малко се успах – засмях се аз. Звънецът би и двете с Габи излязохме от тоалетната и се запътихме към стаите си.
..
- О, по дяволите! Забравих си якето в стаята. Връщам се веднага – изпищях аз, вече изкачвайки се по стълбите към класната стая.
И тогава всичко замръзна. Той беше вплел пръсти в косата й, той беше вкопчил тялото си в нейното, той беше впил устните си в нейните. Бяха сами в коридора – всички бяха свършили преди десетина-петнайсет минути и на нашият етаж няма никой. Преглътнах сълзите и закрачих покрай тях. Когато ме усетиха, се откъсаха един от друг. Тя ми се усмихна сладко, а той ме погледна виновно, аз пък от своя страна го погледнах злобно. Щом се добрах до стаята, тръшнах вратата и се свлякох на земята. Зарових пръсти в косата си, мъчейки се да натикам образа, който видях преди малко там, където му е мястото – в онзи участък от мозъка ми, на който имаше надпис „НЕ РОВИ ТУК – БОЛИ!”. След няколко минути се сетих, че долу ме чакат. Отидох до мястото си и сграбчих якето. Главата ме болеше ужасно. Седнах за секунда и опрях ръце в челото си. След като най-накрая излязох и тръгнах по коридора, от другата страна се появи отново онзи болезнен образ – неговия образ и тогава, целият участък „НЕ РОВИ ТУК – БОЛИ!” беше на показ. Всички болезнени спомени се разхвърчаха в главата ми, която щеше да се пръсне.
- Какво искаш? – попитах го най-спокойно аз.
- Хм, теб. – каза той и ми се ухили нагло. – Знаеш ли, че на този коридор няма никой друг? Само двамата сме. Искаш ли да проверим какво е положението в тоалетните, принцесо? – а аз само стоях и го гледах. Очите ми бяха широко отворени, всякаш всеки момент ще изпаднат. Тогава съвсем неочаквано, юмрукът ми се стовари на носа му. Гледах как се е свил и се разкъсвах. Слушах как стене от болка и се запитах – О, Боже! Та аз носа ли му счупих? И тогава чух как вътрешният ми глас крещи да бягам, но аз бях парализирана. Най-после размърдах краката си и затичах надолу по стълбите.
Ходехме към спирката и всички си говореха. Всички освен мен, разбира се. Бях сложила слушалките си и бхя потънала в мисли. Как изобщо успях да се забъркам в това? Как го допуснах? Защо се влюбих? Защо в него? Отвътре се разкъсвах. В гърдите ми се усещаше пареща и пронизваща болка, която се издигаше нагоре и оставяше лекота, когато си спомнях за хубавите моменти с Любомир. Издигаше се, за да се спусне с двойна тежест, като си спомнях, че той скъса с мен заради нея. Нещата не им потръгнаха и той отново започна да говори с мен. Защо се върна? След като вече го бях забравила? И след дългите и мъчителни дни в неизвестност, аз реших да го попитам дали иска пак да сме заедно, а той отвърна, че за него съм приятел. Но той се връщаше. Винаги се връщаше, за да ме остави отново. Но вече не. Аз щях да го забравя. Не, аз трябваше да го забравя.
- Не ме ли чуваш, по дяволите? – крещеше ми Зоуи, докато издърпваше слушалката от ухото ми. – Станало ли е нещо?
- О, ами не. Просто слушах музика – излъгах аз. Ако и кажех какво ми каза той в коридора, тя щеше да се върне в училище и да го изпотроши. – Какво казваше?
- Другата седмица имам концерт – каза въодушевено тя. Зоуи свиреше на китара и беше доста добра. – Ако ме одобрят, ще свиря в някакъва известна група. И ще ходя по много турнета. – продължи тя, обезумяла от щастие.

..
Вече бях на нашата улица. Погледнах към небето – беше мрачно, всеки момент щаше да завали. Отворих вратата, събух се и хвърлих чантата на земята, като се пльоснах по лице на дивана. Бях започнала да заспивам, когато телефонът ми звънна. Отворих едното си око за видя кой е и подскочих като ударена от ток. На телефона пишеше „Любомир...”. Внезапно ми причерня и ми се зави свят. Мислех да не вдигам, но държах да му кажа да спре да се занимава с мен.
- Да?
- Здравей, Алекс – каза той нагло.
- Какво искаш?
- Извинение.
- За какво?
- За носа, естествено.
- Ще има да си почакаш. Ако искаш даже мога да ти посиня и едното око. Или направо и двете?
- Добре, сега сериозно. Обаждам ти се, за да ти кажа, че съжалявам. Беше глупаво от моя страна да се шегувам с теб по този начин.
Да се шегува? Защо не вървиш по дяволите бе, цървул?
- Все тая. От кога ти пука? Не, не ми отговаряй – не ме интересува. Просто искам да забравиш за мен – забрави, че съществувам, разбираш ли?
- Защо се държиш така? Исках само да се извиня.
- Не искам извинението ти. Трябва да затварям. – казах аз и затворих. Минаха няколко секунди, докато осъзная какво бях казала. След това потънах в сълзи.

privaтe Love · 2011-04-17 22:01:52

Страхотно е!Продължение..?

jniuhhnjhio · 2011-04-18 08:21:47

Много е изнтересно и тази "Габриела" е с моето име, а Любо се казва едно момче, което харесвам. А й имам приятелка на име Алекс. се едно разказваш за моя живот(почти) ;)А продължение?? :p :p

emity_bebety · 2011-04-18 08:59:32

Уникално е! Още?

xnekfonikfox · 2011-04-18 11:04:50

Много ми харесва

raly_12 · 2011-04-18 11:13:01

Хубаво е.

#1 2011-04-17 20:15:47

Re: Ето нещо и от мен

#2 2011-04-17 22:01:52

Re: Ето нещо и от мен

#3 2011-04-18 08:21:47

Re: Ето нещо и от мен

#4 2011-04-18 08:59:32

Re: Ето нещо и от мен

#5 2011-04-18 11:04:50

Re: Ето нещо и от мен

#6 2011-04-18 11:13:01

Re: Ето нещо и от мен

Харесайте страницата ни във Facebook

Вижте най-харесваните снимки, статии и албуми директно чрез Facebook