#21401 Re: Лично творчество » "Цената на приятелството" - » 2011-10-15 16:24:43
Ето и другата част... 
Слънцето хвърляше топли лъчи през прозореца. Да, беше сутрин. Една
сутрин, която никога няма да забравя. Една сутрин, която винаги ще
си спомням. Денят настъпи. Трябваше да се слобувам с Лекси. Тежко
или не, трябваше да го преодолея по някакъв начин. Не исках да се раз-
деляме по този начин. Затънала в мислите си, неусетно как, дойде и
време да ставам. Побързах, защото не исках да закъснявам, особено сега.
Исках да прекарам колкото се може повече време с нея... Сресах си косата,
оправих си леглото и се облякох. Нямаше време да закусвам, затова изля-
зох на бегом от вкъщи. Продължих по страничната улица, която щеше
да ме отведе при нея. Чудех се какво ли правеше в момента?! Дали си
си стягаше багажа или ме чакаше. Дали за нея е важно, това което прави?
Само при мисълта за това, очите ми се напълваха със сълзи. Аз губех
нещо много ценно. Е, ние пак ще сме най-добри приятелки, но от
разстояние. Вървях, вървях и не спирах. Както снощи. Бях като
изгубена в себе си. Не можех да намеря мислите в главата си... Тя за
мен е въздухът, който дишам. Сестрата, която обичам. Тя за мен е
всичко и всеки! Не можех да я загубя. Но не аз и тя решавахме това.
Понякога има и странични хора, които не знаят много неща... Как
ли се чувства тя в момента? Имах хиляди въпроси и отговори, които
бяха като супа в главата ми... След известно време стигнах. Стигнах
при нея. Позвънях на звънеца и зачаках. Вратата се отвори и се показа
тя. Едно хубаво момиче, с кестенява коса и тъмно сини очи. Щом я
видях, се нахвърлих да я прегръщам и целувам. Плачех и от радост, и
от тъга, че тези хубави мигове си отиват... Тя ме гледаше право в
очите. Аз също. Лекси ме покани да вляза.
- Искаш ли чай? – попита ме тя с нежния си като перце глас.
- Да, може – отвърнах й в отговор.
Оставих палтото си на закачалката. Отидох в антрето, а тя отиде
в кухнята да приготви чай. Настаних се удобно на канапето и зачаках.
След 2-3 минути тя дойде и седна до мене. Прегърнахме се.
- Лекси, защо заминаваш? Не искам така да става. – мърморих аз под носа си.
- И аз. Но вече ти казах – това е решението на родителите ми. – отговори ми тя и отпи глъдка от чая си.
- Знам. Но не може ли да го отложих за по-натам. Тъкмо си мислех да отидем на почивка заедно, а и не искам да си толкова далече от мен. Ти си на 19 – можеш и сама да вземаш решенията, които смяташ, че са правилни за теб, нали така?
- Да, права си, но... оф, и аз вече не знам. Но ще се чуваме, ще се виждаме през ваканциите – ти ще ми идваш на гости. – говореше ми тя.
- Да, но нищо няма да е същото. Ще е много по-различно... Не ме ли разбираш? Оф, за Бога, Лекси, не знам какво е притикнало родителите ти към този избор, но те явно не разбират какво значиш ти за мен?! – говорех аз едвам, едвам.
- Виж, Бела, разбирам те. Но и ти ме разбери. А и след месец-два ще
ме забравиш и ще си намериш нова приятелка – каза тя и отново отпи
от чая си.
- Какво?! Ти шегуваш ли се?! Не! Аз никога няма да имам по-добра
приятелка от теб! Та ти си ми като сестра, Лекси! Познаваме се още
от съвсем малки и разбирам какво значи това за теб, но просто ми е
трудно да го приема. Трудно ми е да приема, че най-добрата ми
приятелка ще живее на хиляди километри от мен!
- Не знам... Вече нищо не знам. Животът ми е по-объркан от всякога и
не знам как ще свикна с това. Остават още 2 часа до полета. – говорише
ми тя и ме гледаше унило.
Аз отпих от чая си. Имаше вкус на лимон и мента. След това със
спокоен глас и проговорих :
- Добре. С теб съм.
#21402 Re: Лично творчество » "Цената на приятелството" - » 2011-10-15 12:10:06
Радвам се, че ви хареса. Ето и другата част:
Усетих, че и тя също плаче. Но аз й вярвам – това не зависеше от нея.
Ние щяхме да поддържаме връзка, да и ходя на гости, но нищо няма-
ше да бъде същото. Ако това беше краят, тогава просто исках всичко да
започне отначало. Защото не ми се искаше всичко това да свършва. Но
това ни е съдбата... В този момент исках да бъда там, до нея, да я пре-
гърна и успокоя, и да й кажа, че аз винаги, винаги ще остана нейната
най-добра приятелка. Това няма да се промени. В този момент целия
ни свят се преобърна, но едно нещо беше сигурно “Тя винаги щеше да
бъде човек, който искам в живота си!”. И ако всичко това можеше да се
промени, да върна времето назад... Несъмнено щях да го направя. Защото
не трябваше всичко да свършва така. Ако това трябваше да бъде краят,
щеше да бъде друг. След известно мълчание, аз проговорих с треперещ
глас:
- Добре. Подкрепям те. Но нищо няма да се промени, защото аз винаги
ще си остана твоята най-добра приятелка.
- Да... разбира се. Нищо няма да се промени... – говореше тях. Личеше
си, че и тя не е по-малко разстроена от мен. Долових болката и
страданието й.
- Добре. Айде, ще затварям. Лека нощ! И не се тревожи, утре кога тръгвате? – попитах я аз.
- Към обяд. – отговори ми тя.
- Добре. Значи сутринта към 9:00ч съм при теб. Чао!
- Чао! – отвърна тя и затвори.
Оставих телефона на масата. Отидох в стаята си и се оставих на
сълзите. Как да не се разплаче човек?! Всеки на моето място би
го направил. Беше към полунощ. Затова реших да си лягам, за да съм
навреме утре при Лекси. Нямах намерение да рева цяла нощ, тъй като
не постигам нищо. Облякох си пижамата, измих си зъбите. Легнах в
леглото и усетих топлите и меки завивки. Утре щеше да бъде един
много емоционален ден за нас. Моята най-добра приятелка си
отиваше...
#21403 Re: Лично творчество » "Цената на приятелството" - » 2011-10-14 18:57:40
Здравейте! Реших да се пробвам да напиша история или по-точно книга. Понеже това ми е първата история и реших да я пусна, за да видя вашите мнения и критики. Много е дълга, затова ще я пусна донякъде...
Вървях по главната улица. Единственото, което се чуваше беше
шумоленето на листата. Побиваха ме тръпки при мисълта, че
вървях сама, и то на толкова опасно място. Не смеех да се обър-
на – зад мен можеше да има всичко! Зъбите ми тракаха от студ,
вятърът вееше косите ми, и я разпиляваше на всички страни. Аз
продължавах да вървя без посока. Не знаех къде се намирам и къде
може да попадна в следващите 2-3 минути. Но въпреки това не
спирах. Краката ми започнаха да треперят от многото ходене, а
ръцете ми замръзваха. С всяка изминала минута, ходенето става-
ше по трудно и изискваше повече усилия. Изведнъж, телефонът ми
звънна – беше непознат номер. Нямах намерение да вдигам, но от
страх го направих. Нямаше отговор. Продължих да ходя. Докато
вървях, усетих стъпки зад мен, сякаш някой ходеше по окапали
листа. Тогава зърнах сянка. Забързах ходенето си, колкото ми
позволяваха силите. Трябваше да се прибера възможно най-бързо
вкъщи, а не бях близо. Сянката продължаваше да се движи след мен...
Не можех повече да вървя – нямах сили. Забелязах един подлез в края
на улицата. Влезнах в него. Беше още по мрачно и студено, което не
ми вдъхна много увереност за безопастност. Стъпките престанаха да
се чуват. Или е било плод на моето въображение, или някой си правеше
шега. Телефонът ми изписука – имах съобщение. Нямах много време,
затова го прочетох. От най-добрата ми приятелка, Лекси. “Бел, обади
ми се, като се прибереш. Важно е! - Лекси”. Какво ли може да е толкова
важно по това време?! Излязох от подлеза и продължих. Неусетно
усетих капки по ръцете си – започна да вали. Бях подготвена – имах
чадър! Вървях с бързи и дълги крачки, а капките около мен се сипеха
като кристали. Около мен нямаше жива душа. Явно хората са си вкъщи
по това време... освен мен.
***
Най-накрая стигнах. Лампите на всички етажи бяха загасени. Извадих
ключовете от чантата си и ги заразглеждах един по един, докаго не
открих правилния. Беше един тънък и назъбен. Пасна си точно с
ключалката. Когато влязох вътре усетих топлина и спокойство.
Заизкачвах се по стълбищата. Ето че стигнах до моята врата.
Чувството на увереност, спокойствие, уютност ме направи по-
смела. Оставих якето си на закачалката. Събух се и си измих
ръцете. Този момент се сетих за съобщението на Лекси, което
гласеше да й се обадя, като се прибера. Е, вече съм си у нас – няма
странни сенки, които те следят, и мога безпроблемно да й се оба-
дя. Набрах номера и зачаках. Не след дълго се обади:
- Ало, Изабела ти ли си?
- Да, аз съм. Направих това, което ми каза – да ти се обадя.
- Ъъъ... да... добре. Трябва да ти кажа нещо наистина важно!
- Какво е то?
- Утре заминавам за Франция и няма да се върна вече. С една дума...
с една дума... пренасяме се...
Това беше като куршум, който заседна в сърцето ми. Не можех да
кажа нищо, защото нямах думи. Най-добрата ми приятелка се пре-
нася и няма да се върне повече... Какво по-лошо от това...
- Какво? Пренасяте се? Но защо? Няма ли все някога да си дойдеш?
Виж, Лекси, ти значиш много за мен, но да се пренесеш, и да ме
оставиш е като майка, която оставя детето си. Та ни е двете сме
като сестри. Защо ми го причиняваш?
Лекси, която беше слушала спокойно до този момент, се обади:
- Знам... знам... И ти значиш много за мен, но ако зависеше от мен
нямаше да го правя. Но родителите ми са категорични – трябва да
продължа образованието си във Франция. Не мога да остана повече,
съжалявам. Но всяко нещо си има начало и край...
- Не и нашето приятелство... – добавих аз през сълзи.
Това е... има и още... но е много дълго. Е, кажете си мнението?
#21404 Re: Приятели / Училище » Каква е последната оценка, която получихте и по какво .. » 2011-03-30 07:40:05
Английски език - 6 
8-)
#21405 Re: Приятели / Училище » Били ли сте жертва на насилие в училище? » 2011-03-30 07:39:24
Не.. но някои от съучениците ми да..
Просто някой, който не може да се прави на интересен на някой по-голям от него и напада по-малките.. Такива хора просто.. ако мога човек да го нарека си мислят, че всичко се орежда с бой.. еми то накрая живота ще ги пребие.. нищо добро не излиза от такива хора...
(y)
#21406 Re: Кош » Имате ли двойки? » 2011-03-30 07:38:08
Нямам никакви двойки, но май скоро ще имам 1 
#21407 Re: Приятели / Училище » Има ли хора, които познавате и се мислят за перфектни ? » 2011-03-30 07:34:12
Има... |-( |-)
#21408 Re: Архив » Кой номер си в клас? » 2011-03-30 07:32:16
Аз съм 12
#21409 Re: Приятели / Училище » Какви са последните ти 3 оценки? » 2011-03-30 07:30:57
История - 6
Литература - 5
Англ. език - 6