#1926 Re: Кош » Качвани снимки » 2011-02-20 14:33:03
изтрити
#1927 Re: Архив » 10 стъпки за по-добър секс » 2011-02-20 10:03:09
Статия е
#1928 Re: Архив » За какво си мислите в момента? » 2011-02-20 00:09:13
Спийд-бол и алкохол ![]()
не бе само за сън
#1929 Re: Кош » Качвани снимки » 2011-02-20 00:00:40
дел (y)
#1930 Re: Архив » Музикалната сцена през 2011 » 2011-02-19 21:32:28
Статия си е
#1931 Re: [Временно заключен] Предложения и въпроси, свързани със сайта » Всички мнения на потребител » 2011-02-19 11:08:03
Ето подобно на моята идея , нз дали може да стане така
Регистриран на: 19 Май 2009
Мнения: 1025 - това да показва тези всички мнения
Местожителство:
![]()
#1932 Re: [Временно заключен] Предложения и въпроси, свързани със сайта » Всички мнения на потребител » 2011-02-19 11:01:39
Предлагам да има опция да могат да се видят всички мнения на даден потребител.
Ще е голямо улеснение и за нас да прилагаме и правилото за цитатите ![]()
#1933 Re: Архив » Трилогията на Чехов » 2011-02-19 10:41:56
#1934 Re: Архив » Трилогията на Чехов » 2011-02-19 10:41:11
#1935 Re: Архив » Трилогията на Чехов » 2011-02-19 10:40:00
Чоек в калъф
Есен. Оглеждам минаващите покрай мен хора безлично. Или може би с малко наслада от тяхната тъга. Това ме успокоява – те страдат като мен. Въпреки всичко не им е достатъчно – в крайна сметка те ме нараниха, а аз нищо не им бях направила, за да го заслужа. Искам да почувстват точно това, което аз изживявам. Отново спускам щората – не мога да понеса да гледам този жесток свят, изпълнен с толкова несправедливост и неразбирателство. Мрак. Отново. Поглеждам към оклюмалото цвете на масичката, което е протегнало увехналите си листенца към прозореца, опитвайки се да улови през мъничките пролуки малко светлина. То умира – в моята сянка, заради моите деяния. Но мен не ме е грижа за него – толкова емоционално съм изтръпнала, че и това красиво растение не може да ми донесе радост. Напротив – гледам го с досада и се чудя как може майка ми да прави такива жалки опити да ме разведри. Тъмнина. Тежка музика. Черни дрехи. Сълзи. Четирите стени на стаята ми се събират все повече и не ме оставят да дишам. Наклонени са страшно – готови всеки момент да паднат и да ме смажат. Какъв парадокс – това са границите на моя свят…
Някога това бях аз – човек в калъф. Сега, когато извървявам обратно пътя на социализацията, за да си го припомня, осъзнавам предишните си грешки, а в същото време знам много добре защо някои хора са склонни да допускат същите. Знам какво е да изживееш този ужасен кошмар. Знам какво е да си “човек в калъф” – илюзията, че другите са виновни за твоето състояние, че можеш да бъдеш щастлив и да се развиваш без тях, заместването на истинското щастие с нереално такова. Градеж на въздушни кули, които са бледа проекция на реалния живот. Това е ужаса да бъдеш един от тях – реалният герой на Чехов, Беликов – от плът и кръв.
По-предразположени към затваряне в себе си са хората, които по природа не са много разговорливи. Те просто са създадени така – може да са добронамерени, усмихнати, да искат да кажат много на околните, но не умеят да го формулират и не умеят да управляват разговора. Те обичат да отговарят, а не да питат. Веднъж попаднали в компания на по-отворен тип личности, те започват да се съмняват в умението си да общуват с другите. Мислят си, че не представляват интерес за хората около тях. Постепенно съмненията прерастват в страхове и уплашените бавно се дистанцират от реалния свят, като изграждат свой такъв, където представляват това, което винаги са искали да бъдат. Бягат от хората, тъй като имат въображаем проблем, че ще объркат нещо и това ще бъде фатално. Колкото повече бягат, толкова по-голям става проблемът… след време се превръща в реален. Хората се озлобяват към дистанцирания човек и го нараняват. Обществото си казва – “Индивидът си е виновен, не сме го карали да се затваря в себе си”, а самотният човек казва – “Не е вярно, те са жестоки, аз нямам никаква вина”. Истината е някъде по средата. Не мога да оправдая злобата и жестокото отношение към някого, само защото е затворен в себе си, но от друга страна знам, че страхът на личността от обществото е неоправдан и граничи с абсурд.
Няма хора, които да са се родили зли и недоброжелателни или такива, които не умеят и не искат да общуват. Има само обстоятелства, които карат хората с по-лабилна психика да се озлобяват и усамотяват. Добротата и способността да общуваме помежду си по толкова сложен начин (чрез думите), са двете божествени частици, които ни извисяват на другите същества на тази планета и ни правят доминиращ вид. В природата има винаги баланс. Първо – не толкова голямата общителност може да бъде компенсирана от друга добра черта на характера. И второ – по света има и хора, които изпитват огромна нужда само да говорят и го предпочитат пред това да слушат другите. Така че, тези противоположни типа се допълват по чудесен начин.
След няколко дни самота, се появява скуката, която е предшественик на истинската буря – безчувствеността. И двете са неделима част от ежедневието на вече изолирания от обществото човек. Тя не идва изведнъж, а е резултат на психическо изтръпване. След редица преживяни несгоди и срещи с неразбирателството и враждебността, която вече са си изградили околните за дадената личност, тя в един момент започва да се чувства толкова наранена и се уморява да се доказва пред другите, защото не вижда регистрирано постижение в тази насока. Човек се отказва от борбата, тъй като си мисли, че ще загуби една битка с живота, а всъщност губи цялата война, защото хората, обществото се ключа към висшите духовни ценности: Където има ограниченост на действията, няма свобода. Там, където няма взаимност и близост няма обич, няма и любов и така нататък. Безчувствеността е доста хлъзгава улица, където повечето хора, които минават по нея, падат и така и не успяват да се върнат в правия път. Това е така, защото тя отначало те кара да се чувстваш като истински Ахил – във всяко отношение той е над всичко и над всички. Това е застраховката, че човек УЖ е преодолял най-голямата човешка слабост – чувствата. Рано или късно, обаче, идва стрелата на “невзрачния” Парис и улучва богоподобния ни герой право в ахилесовата пета, карайки го да се гърчи от болка. “Ахил” е осъзнал нещо: Отдалечил се от човешките неволи и страдания, той отнема правото си и на човешко щастие. Освен това се оказва, че няма какво да осмисля неговото битие и съществуването му е безполезно. Ако човек осъзнае това и въпреки всичко стои в черупката си, достойнството му ще започне да се изпарява, докато не остане нищо. Резултатът: хладен, безчувствен, агресивен и необщителен индивид, който не е амбициран да се занимава с каквото и да е, защото не намира смисъл в нищо.
Човек не може да се научи на всичко сам. Той взема пример от другите, за да развие способностите си и за да разбере кое как се прави. За да вникне в дебрите на човешката психика и да се развие като пълноценна личност, избрала своя път и готова да го извърви. Това не става с тесногръдие, закостеняло мислене и ограниченост. В съвременния натоварен свят се оказва, че хората трябва да се справят отлично поне с няколко неща, защото никой не желае да свърши работата на някого и бъдещето на индивида зависи най-вече от него, после от съдбата, а на трето място от другите хора. Когато човек стои сам в стаята си, той ограничава мирогледа си. Захваща се за нещо дребно, което да кара дните му да минават по-бързо. Независимо дали е мечтата са някаква вещ, добро материално благосъстояние или дори и книги, прекалено голямата доза от нещо в живота е вредна за човешката душевност. Когато аз бях такъв човек, това, което осмисляше живота ми, бяха книгите, писането, компютърните игри и интернет. Всички изброени са ми помогнали да разбера много на теория за живота и да придобия определени умения, но какво е теорията без практиката? Ненужна подробност без особен смисъл. Сега, когато съм преживяла това и се обръщам назад, гледам на това време и с благодарност. Не съм забравила сълзите, болката и потъпканото достойнство, но именно миналото ме е направило такава, каквато съм в настоящето, а мисля, че съм постигнала много. Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Да, така е. Стига човек да повярва, че има силата да се пребори.
Искам да кажа две важни неща. Първото е за хората, които се държат жестоко с по-необщителните: “Опакованите” хора също са човешки същества и имат възможностите да се развиват и да бъдат полезни за обществото. Подкрепете ги! Помогнете им да излязат от черупките си и да огледат света, в който живеят, за да се убедят, че в него има и хубави неща. Самотниците призовавам да си покажат най-накрая носа навън и да си уредят среща с някой бърборко, който иска да им каже много неща.
Пролет е. На прозореца ми няма щори. Оглеждам любопитно хората, които минават покрай къщата ни. Усмихнати са. Усмихвам се и аз. Радвам се, че са щастливи. На масичката стоят три нови растения, които опияняват въздуха с аромата на цветчетата си. Достатъчно стоях пред компютъра – излизам навън – да се порадвам да възродилата се природа и да карам колело.
Дори в Алабама, където расовата дискриминация беше най-ожесточена, предпочиташе да живее човекът на новото време, на бъдещето - светло и комунистическо - човекът. Само не и в най-добрия от световете, само не и в условията на реалния социализъм.
Вместо да го радват, общочовешкото щастие, пълната и окончателна победа на комунизма в световен мащаб, изобилието от духовни и материални блага, което тя носеше на крилете си, само го стряскаха. Той така и си живееше от конгрес на конгрес и от петилетка на петилетка - по-скоро стреснат, отколкото очарован. За 4-5 десетилетия му се отщя и жилото, и медът на партийната грижа за човека и той замечта за Алабама.
В друга една песничка същият стреснат човечец жално замоли авангарда на работническата класа да си вземе обратно и панела, и трабанта - само въздуха да му остави. Защото еднопартийният тоталитаризъм не само върху социото - и върху природните елементи бе разпрострял тоталитарната си власт. Една власт, която според ленинската теория произхождаше от народа и принадлежеше на народа, но според ленинската практика и от глътка въздух можеше да лиши любимия народ.
От политическата песен до политическия обрат пътят се оказа кратък и - слава богу! - безкръвен. Чудо, истинско чудо на чудесата беше, че трупаният толкова години в душите ни социален гняв не експлодира и не взриви нацията ни. Вярно е, че за сметка на това палачите на тази нация си останаха ненаказани, но аз предпочитам цяла гвардия ненаказани престъпници пред капчица невинна кръв. А кръвта като нищо можеше да залее страната ни - на Балканите историческите преходи са ставали по-скоро със силата на кръвта, отколкото със силата на словото. Особено революционните, радикалните преходи.
Последният преход бе действително един от тях. Тъкмо когато (отново според социалната теория) обществото ни трябваше да приключи със строителството на социализма и да навлезе с подобаваща тържественост в царството на комунизма, то (отново според социалната практика) кривна от пътя, направи завой, изшикалкави и свърна обратно към капитализма. Но за съжаление не капитализъм модерен, социален и общонароден, а капитализъм съсловен и кастов, домарксов, пещерен капитализъм, познат на съвремието ни само от "Чичо Томовата колиба" и "Оливър Туист".
Кой да знае, кой да подозира тогава, че вместо да запретне ръкави да се себеизгражда според водещите социални модели, обществото ни ще тръгне да реанимира най-негодните, най-ретроградните, най-асоциалните форми с вековна давност.
Единствената утеха, единственото обезщетение за това контрапродуктивно, за това деструктивно развитие е обстоятелството, че революцията беше безкръвна - сякаш я творяха не озверени от свирепия деспотизъм хищници, а хрисими тревопасни. Събитията илюстрираха старата ми като камък теза, че обществено-политическият процес и интимната сфера имат нещо общо: те са еднакво непредсказуеми, в тях винаги се случва неочакваното, немислимото, парадоксалното. Да му мислят онези, на които им се случва - ние да му мислим. Питайки се с безпомощна тревожност вече петнайсетина години наред защо демокрацията не ни направи по-благородни и красиви, защо под нейното животворно слънце не се замогнахме, не забогатяхме - нито духовно, нито материално.
Стигна се дотам, че днес хиляди, милиони хора са готови като в сюжет на Достоевски да захвърлят в краката на управляващите всичките си политически права и свободи и да поискат в замяна хляб и жилища. Аз не съм между тях и никога няма да бъда. Аз помня и тача завета на безценния ми приятел и мой сътрудник от редакторската ми работа за радио "Свободна Европа" Тончо Жечев: колкото и страдания, колкото и лишения да придружават тромавия процес на демократизация, духовните свободи, които той обезпечава, нямат алтернатива - в тяхна защита всеки залог си струва.
Опитвам се обаче да разбера и онези, за които не е така, онези, които вече години наред студуват в демократичния си студ и гладуват в демократичния си глад на път към благоденстваща Европа. И те като мен имат правото да измерват прехода със собствен, различен от моя аршин.
Бързи са, като оси са бързи революциите - те винаги изпреварват хората. А аз еволюциите предпочитам - и биологически, и социално. Хубавото е, че обществено-политическият процес, стартирал през 90-те години, протече общо взето без политически насилие - лошото е, че въпреки мирния си характер бе процес революционен, а не еволюционен. Дори когато е мирна, революцията изкривява, деформира естественото развитие, естествения ход на нещата. В биологическата история това води до измирането, до заличаването на цели видове, в историята на цивилизацията - до внедряването и легитимирането на изкуствени, на хибридни, на несъвместими със социалната ни природа форми. Бъдещето впоследствие ще ги помете без остатък, тяхната жизнеспособност е до време - лошото е само, че до време е и нашето присъствие на земната повърхност.
Брехт установи, че ако човек беше безсмъртен, всичките му проблеми щяха да бъдат решени оптимално, но тъй като той е краткосрочно на тази земя, те все нерешени си остават. Взрем ли се критично в близкото и в по-далечното ни минало, ще доловим, че революциите не са ускорявали, а са забавяли или дори предотвратявали усъвършенстването на социалните отношения. За редица блестящи изследователи Великата френска революция избухва в навечерието на съществени социални реформи - нейното насилие само забавя, удавя в кръв потеглилото вече по еволюционен път деабсолютизиране на монархията.
До същия извод стига в изследванията си ("Август 14-а" и "Червеното колело") и Солженицин относно Октомврийската революция. А двете събития са знакови - те предопределиха характера на цели епохи. Имаме достатъчно основание да отнесем така скъпо платените поуки от тях и към монархическа България през средата на 40-те години. В онези размирни времена Царство България съвсем не бе образец на демократичност, но бе истинска благодат в сравнение с погромите и издевателствата на последвалия червен терор. Когато гражданско съзнание и гражданска ситуация не хармонират, на дневен ред идва революционната интервенция, от която нищо добро не може да се очаква.
Значи ли това, че ноемврийският обрат през 1989 г., който е революционен по своята природа, не трябваше да се състои? Не значи - значи нещо друго: че обективните преобразувания трябваше да бъдат не само придружавани, а и предшествани от едно преосъзнаване на социално-политическия процес и нашето място в него. А това не стана своевременно - не стана и след време. Резултатът е един: тотално разминаване на социална психика със социална действителност и опустошителните катаклизми, до които тази дисхармония закономерно доведе.
Култивирайки у подвластните си социален паразитизъм, гражданска пасивност, политическа леност, еднопартийният тоталитаризъм съумя да обезпечи своето продължение в националната ни психология, комунизмът се погрижи овреме за своето бъдеще, за своето ментално дълголетие и през етапите на прехода. Правешкият деспот като че ли и днес оглежда надлъж и нашир страната ни от монументалния си пиедестал край София и пита: "Е, видяхте ли докъде я докарахте с вашите либерални халосвания - демократската умора ви налегна още преди благата на демокрацията да са ви ощастливили.
При мен не ви ли беше по-добре?" "Беше ни!" - ще отговори една немалка част от поданиците - всички онези, които всемогъщата Партия-ръководителка бе научила да бъдат не автори, а неми свидетели на гражданската си съдба, превърнала ги бе във фигуранти, в граждани с биография, но без автобиография. Годините и десетилетията реален социализъм неусетно ги трансформираха в нулеви хора (Теренций) и те заприличаха на онези организми, които живеят във вулканичния кратер, дишат отровите му, а докоснат ли се до чистия въздух, умират начаса. Не по чужда - по своя вина, от собствената си неприспособимост.
Казано с думите на Чехов, всички те са вечните, едни и същи хора в калъф - само майсторите на калъфа се менят поетапно. Потръпвам от погнуса, когато се позная мимоходом в тях - предпочитам негър в Алабама да съм.
#1936 Re: Кош » Качвани снимки » 2011-02-18 22:46:22
изтрити
#1937 Re: Архив » Превърни предишния в насекомо. » 2011-02-18 22:05:01
#1938 Re: Архив » понадебеляване » 2011-02-18 21:31:13
Има теми в архива-разрови се малко ...Ето една http://kaprizen.com/forums/viewtopic.php?t=13744
Абе при някои не е лесно да се надебелее ![]()
#1939 Re: Кош » Качвани снимки » 2011-02-18 18:50:09
Изтрити
#1940 Re: Кош » Диета за напълняване » 2011-02-18 18:43:41
При всеки е различно ![]()
няма как да ти се даде точен отговор - имам една от курса- яде като 4 прасета и пак е слаба като вейка - та как да ти кажем как да напълнееш като не ти знаем структурата
Ето тук провери http://dieti.net/dieta-za-napylnyavane/ ![]()
#1941 Re: Архив » Искам снимка нa ангел без крила » 2011-02-18 18:31:11
#1942 Re: Лично творчество » На мама » 2011-02-18 18:01:00
На мама
Съжалявам , че не мога времето да върна
и грешките мои в твое щастие да превърна
Толкова много любов си ми дала
подкрепа единствено в твоите очи съм видяла
Завинаги,мамо ти ще си ми в сърцето,
а в очите твои ще виждам детето,
което с букетче в ръчичката малка
го носи за дар на неговата мила майка
не е кой знае какво , но все пак ми е мноого трудно да пиша за родителите си нещо , защото докато го пиша имам толкова много идеи , но винаги става прекалено лично , за да бъде пуснато във форум и за това написах това
малко , но от сърце
#1943 Re: Архив » Филмиии » 2011-02-18 17:45:46
Ван Уайлдър
#1944 Re: Архив » Рими » 2011-02-18 13:43:57
#1945 Re: Форумни игрички » Метни нещо на следващия. » 2011-02-18 13:41:11
а аз го мятам през 4-тия
мятам близалка
#1946 Re: [Временно заключен] Предложения и въпроси, свързани със сайта » ново предложение » 2011-02-18 11:40:55
Заглавието трябва да подсказва за какво е темата ![]()
А относно предложението- ааз казвам , че бива , но не е от толкова голямо значение ![]()
споко , бе - не всички се заяждат
![]()
#1947 Re: Лично творчество » Тъга.. » 2011-02-18 11:31:14
Ммм добрее, браво ![]()
#1948 Re: [Временно заключен] Предложения и въпроси, свързани със сайта » ново предложение » 2011-02-18 11:30:32
По-добре да можем да виждаме всички постове на някой ![]()
#1949 Re: Лично творчество » Обич от лед » 2011-02-18 10:53:28
Под бялата луна стои безмилостно захвърлена моята обич - обезумяла и гола. Истинска до болка , но отхвърлена ! Защо е толкова суров света?
Защо?! Бягам през усмихнатите и щастливи хора , но се различавам от тълпата...
Защо ли ?! Подритана душа като бездомно куче се мята в стените на нещастието и с всички сили се мъчи да излезе ...
Уви ! Без помощ, без капчица милост не ще се спаси!
Удавникът и на сламка за помощ би бил благодарен! В тази тъй тъмна и празна вечер, на фона на красивата луна , сред величието на звездите и тихото шумолене на реката се разкрива грозната гледка , наречена егоизъм.
И отново си спомням за моята изстрадала обич... Обич , недокосната от нечия ръка.
Нежност без подкрепа и разбиране ,без надежди ..
без смисъл...обич ли ? - Не...
-Обич от лед
Стилът ми на писане е доста по-различен от вашите и не очаквам много хора да го разберат,но все пак реших да го споделя с вас
![]()
#1950 Re: Кош » Качвани снимки » 2011-02-18 10:34:12
Изтрити