Ъмм някой да знае от кой филм е това: http://weheartit.com/entry/12306164 ?? Мерси предварително! (:

Мерси! (:

Ето и следващата част... Надявам се да ви хареса... (:

Скитах, ли скитах... Забелязах нечия сянка. После видях и човешка фигура...
          -    Здравей момиче!
          -    Здравейте!
Беше онази старица от миналия ден. И днес беше в черно... както обикновено. И все така спокойна. Появи се сякаш от нищото. Да си призная нещо у нея ме плашеше... Беше ми казала, че ще се срещнем отново. Беше толкова уверена в това. Чудех се от къде беше сигурна.
      -    Пак ли скиташ без посока, дете мое?
      -    Да, както винаги. Ами вие?
      -    Аз... аз се връщам. От кладенеца.
      -    Кой кладенец? Обещахте да ми обясните...
      -    Нали ти казах...- Кладенецът на желанията.
      -    Не разбирам... Никога не съм чувала за него преди...!
      -    Има време, ще разбереш всичко. Сега мога да ти кажа единствено, че можеш да го видиш при пълнолуние.
      -    Но къде? Как така при пълнолуние? Къде? Какъв е този кладенец?– Бях толкова въодушевена... А и това с пълнолунието... Отново подпали страха ми...
       -    Казах ти – има време! Бъди търпелива!
Изведнъж се чу звук. Отзад. Беше силен. Сякаш нещо гръмна, но много далеч. Обърнах се, за да погледна. Не видях нищо. Реших, че си въобразявам и възнамерявах да продължа разговора си със старицата. Отново с е обърнах, но... но нея я нямаше. Беше изчезнала. Останах пребледняла.
       -    Ехооо! Къде сте? – Никакъв отговор. Стреснах се, много!
Стоях там задъхана от емоции, но не знаех какво да направя... Започнах да тичам натам, накъдето се беше запътила старицата, за да я потърся. Търсих, тичах, търсих..., но нищо! „Пълнолуние, пълнолуние, пълнолуние....” – това обикаляше ума ми. Пълнолуние – не знаех какво означава... Не знаех за какво говори. Кладенец... Не би ми станало толкова интересно, ако изобщо бях чувала за него преди това. И това с пълнолунието... Още повече подпали интереса ми.
-    Ехо! Там ли сте? Ехо!... – отново нищо... Та тя.. тя изчезна...  Уплаших се при тази мисъл и отново започнах да тичам... Отново не знаейки на къде.
В нашия град имаше малка река, заобиколена от гора. Когато бях малка в гората открих едно много уютно местенце. Имаше големи скали, на които обичах да се качвам. Там се криех, когато бях тъжна. Мисълта ме подсети за това място и аз започнах отчаяно да тичам натам.
   След около десет минути безспирно тичане пристигнах на мястото. Всичко беше както преди...  Покатерих се на една скала  и седнах там. Улисах се в размисли. Изведнъж се сетих, че като бях малка на това място намерих дневник. Не пиеше име, но се разказваше за някакъв кладенец.... Сетих се също, че бях скрила дневника някъде... Започнах да го търся по закътаните местенца.
-    Хайде, трябва да е тук някъде...

Амии все още довършвам и пооправям... Сигурно утре. (:

Мерси!

Май не.

Ммм 54 (:

Честит Рожден Ден! ((:

Амии... Ето още една част. (: Надявам се да ви хареса ((:

   Бях се унесла в мисли....
-    Стигнахме. Тук живея!
Старицата ми посочи малка, стара къщичка. Около нея нямаше други къщи. Беше единствената на тази улица. Но сякаш беше изоставена. Не бликаше от живот. И беше наистина, много мистериозна.
   Старицата взе торбите от ръцете ми, докато аз гледах втренчено в къщата.
-    Благодаря, че ми помогна. Всяко добро се възнаграждава.
-    О, няма проблем. За мен беше удоволствие да ви помогна.
-    Отново благодаря. Ще се видим ... другия път.
Тя потегли по каменната пътечка, водеща до вратата на къщата.
-    Чакайте! Кой друг път?
-    Ще разбереш детето ми!
-    Но....
-    Спокойно, бъди търпелива!
Останах с отворена уста, докато тя вървеше бавно и все така спокойно. Не знаех какво да направя, въпреки че нямах много избор. Обърнах се и поех по улицата. Както Доброто Старо Време.
   Продължавах да вървя, да вървя, да вървя... Но през цялото време имах чувството, че нещо или някой ме наблюдава. Обикновено не ме беше страх да обикалям, ли обикалям по улиците, докато таи мрак, но сега... сега имаше нещо различно.  Започнах да се страхувам... Много странно, защото не знаех от какво.  Валеше, валеше, валеше... Аз бях напълно мокра. Но това не ми правеше впечатление. Но го усещах , усещах странното нещо... Не знам какво точно...! А разговорът със старицата продължаваше да обикаля главата ми, като влак, който няма спирки, а постоянно обикаля... обикаля...
„Бъди търпелива” Какво означаваше това? Какво? Не знаех отговора...
   Вече се стъмваше. Ставаше все по-мрачно. Но... но знаех, знаех, че нещо просто не е наред. Страхът надделя и аз започнах да бягам устремено... Не знаейки къде отивам. Единственото място, на което се чувствах сигурна беше домът ми.
   Прибрах се. Качих се незабелязано по дървените стълби, стигнах до стаята си и легнах в леглото си. Завих се през глава. Беше... беше ме страх! Не бях в много добри отношения с родителите си точно в този момент. Всъщност с майка си. Баща ми... Честно казано не знаех къде е... Както и да е.
    Не се усетих кога съм заспала и отворих очите си. Беше рано сутринта. Слънцето проблясваше между облаците, сякаш се опитваше да надделее. Облякох се и излязох. Да, не прекарвах много време в дома си.  Както обичайно поех на някъде. По същия път, като всеки ден. Нищо различно. Но това чувство, че нещо не е наред ме изяждаше отвътре!

Благодаря! Ии сега пиша продължението... (: Утре сигурно ще го пусна... ((:

Мерси на всички!

Мм мерси! (: