Измислица.
Предпочиташ голяма дамска чанта пред клъч?

Мисля, че е от някой сезон на Skins, но не съм сигурна. Просто имам бегъл спомен, че във facebook някога бях срещала същия въпрос.

Подписът.

Измислица, но за книга никога не е късно, така че може би е и факт 
Утре ще ходиш на кино?

Харесва ми. Некст =]

Предпоследна част.

14. Роб живееше и работеше в Марбея. Не, хич и не се чудете, и там имахме хотел. Това кътче от рая беше идеално за мен, моята объркана история и разкъсаното ми сърце.
Бях в Испания от вече месец. Прекарвах дните си на плажа, четейки или обикаляйки улиците. Далеч от всички хора, които ме искаха в живота си. И които аз исках в своя.
-    Искаш ли да се качим на яхтата?
-    Какво?
-    Попитах дали искаш да се разходим с яхтата!
Засмях се. Роб беше забавен когато крещи. Разхождахме се по препълнените с туристи улици на Марбея и пиехме освежителни коктейли от плодови сокове. Е, добре де, и малко водка.
-    Искам!
Яхтата се казваше ”Agua de plata”, или иначе казано „Сребърна вода”. Някога може и да е била метално сива, но сега, осветявана от града, бе по – скоро неонова. Няма значение, беше красива.
-    Е, слушам те, моя малка Саша.
Очите му се смееха. Бяха в същите аквамаринени нюанси като моите, само че косата му бе черна и кожата с много по – силен тен. Ето какво значело да живееш в Марбея.
-    Не зная откъде да започна. Може би от първия ден на прочутия курс по пиано...
Разказах му всичко. До последния детайл. Знаех, че той ще ме разбере.
-    Е?
-    Какво, Саша?
-    Трябва ли да се мразя?
-    Не мога да кажа, че си невинна, но все пак не...
-    Само не ме оправдавай!
-    Не искаш ли това?
-    Не.
-    Ами какво тогава? Или по – скоро кого?
Присвих очи и прехапах устна. Мразех този въпрос. А си го задавах всеки ден.
-    Не зная, Роб. Може би не става дума за това. Просто всичко е като... пъзел. Нали знаеш, ако само едно парченце липсва картината не струва. А след като това с Нейтън се случи, започнах да чувствам, че ми трябват и двамата, за да съм щастлива. Просто пъзелът се увеличи с един елемент. И пейзажът пак стана крив.
-    Виж, Саша, аз не мога да ти кажа кой да избереш, но мога да те попитам нещо.
-    Ооо, аз дойдох в Марбея именно за да избягам от въпро...
-    Шшшт! Излушай ме. Ти каза да си представя всичко като пъзел, нали?
Задаваше ми реторичен въпрос, но все пак кимнах.
-    Добре. И имаш два елемента, които смяташ за необходими.
-    Да – вече ме изнервяше.
-    Саша, ами ако не са два различни елемента? Ако просто са сегменти с еднаква форма?
-    Не мисля, че те разбирам – незнайно защо цялата изтръпнах.
-    Просто трябва да разбереш кой те допълва изцяло, кой пасва по – добре на общата картина. Тоест, на теб – Роб се усмихна и стана. После ме целуна по челото – Отивам да поговоря с капитана. Когато си готова ела. Знаеш, че ако решиш можем да останем да преспим тук.
-    Искам да останем на яхтата, да.
-    Добре, ще кажа на Алваро да пусне котва.
Останах сама на палубата на ”Agua de plata” с коктейл в ръка. Испанският въздух беше горещ, но не и колкото спомените. В момента мислех само за парещите ръце на Нейтън. Не мога да отрека, че той ме караше да забравям всичко и понякога го исках до болка. Сладко – горчив, да. Такъв беше той. И опасен, определено. Като да ходиш боса по пясък – приятно е, но може да те изгори, ако не спреш навреме.
От другата страна бе Марк. Той бе като морето – спокоен и търпелив, но биваше ли предизвикан (без значение дали ставаше дума за положителен или отрицателен подтик), вълните започваха да бушуват и можеха да разрушат всичко по пътя си. Това ме примамваше. Омайваше.
Усмихнах се. Имах и двамата. Нямаше как да не призная, че тази мисъл ме ласкаеше – двама мъже с такава класа искаха мен.
А аз най – накрая разбрах какво искам. И без какво не мога.

Този на Smile3.

Десет.

Аватарът.

Не.

Десет.

Десет.