Очна линия.

pam18-

Мотива за невъзможното завръщане на лирическия герой
(ИС върху стихотворението „Скрити вопли” на Димчо Дебелянов)

Елегията на най-нежния български поет Димчо Дебелянов „Скрити вопли” („Да се завърнеш в бащината къща”) натъжава и разчувства, като показва изгубената хармония и чистота на света на миналото. Лирическия говорител е самотен и отчужден в действителността, затова търси утеха и покой в спомена за родния дом и мечтаното завръщане там.
Мотивът за завръщането, типичен за Дебеляновата поезия, е основен в „Скрити вопли”. Връщането назад във времето е носталгия по отминалия, но светъл свят на детството, бащината къща и родния град, изпълнени с радостни преживявания, приятелство и разбирателство. Завръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, пътуване към себе си, родното и вечното. Но то е и раздяла, защото домът и изградените в него морални ценности са само недостижим спомен и нереално убежище за човека на модерните времена.
Творбата започва с изграждане на образа на родното пространство, представено метонимично чрез „бащината къща”. Лирическият говорител носталгично описва един отминал, но желан идиличен свят.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Лирическият герой прекрачва мислено прага на родното и познатото, жадувайки покой. Пейзажът е одухотворен и хармоничен, създава усещане за спокойствие и приютява скитащия човек. Нощта не отблъсква, защото не се асоциира с мрака и страха, а е представена като утеха и покой, търсен пристан за човека на забързаното и сурово ежедневие в модерния свят. Завръщането на лирическия герой към сакралното пространство на миналото е единствен изход от самотата и скиталчеството в настоящето. Родният дом пази чистотата, обичта и хармонията, чиято живителна сила единствена може да помогне на лирическия герой да забрави „черната умора”, с която са изпълнени „безутешни дни” на настоящето. Чрез повторението на епитета „плах” („плахи стъпки”, „радост плаха”) се изразява страха от нарушаване на идилията на спомена и връщане към реалността.
Патриархалният и хармоничен свят на родното е идентифициран с образа на майката – пазител на дома и неизменна духовна опора на човека.
Тя е застанала „на прага” – символичната граница между големия и враждебен свят, носещ печал и отнемащ смисъла на живота, и малкото, но сакрално пространство на уют, топлина и човещина. Майката е тази, която ще го приласкае и утеши, без укор и обвинения за непостигнатото и пропиляното. Тя е не само изповедник на сина в момент на обезверяване и умора, но и опора, изпълнена с нежност („усмивка блага”) и безсилие („безсилно рамо”) едновременно. С повтореното обръщение „мамо, мамо...”, лирическият герой изплаква насъбраната мъка и моли за прошка, затова че се е превърнал в „гостенин” и „странник”. Отлъчването от родния дом и прекъсването на родовите корени е осъдено, то го приобщава към всички „скръбни и нещастни”. Така се постига внушението, че отдалечаването от бащиното огнище и родовите ценности води до лична житейска драма. Копнежът по родното е въвел героя в едно нереално и несъществуващо време, но най-драматичното е, че желаното завръщане в бащината къща е невъзможно за реализиране.
Въпреки това, движението на изображението от общото към конкретното („бащината къща”, „двора”, „стаята позната”, „старата икона”) създава измамното усещане за доближаване до спомена-блян. За завърналия се син „стаята позната” е свята, тя носи жадуваната тишина, топлина и сигурност. В нея лирическият герой усеща търсената хармония и е готов да остане там до края на дните си, приема я като последна своя „пристан и заслона”. Ясно очертана е драмата на скитника, който никога няма да може да достигне до този мечтан покой.
Свещена за героя на творбата е и „старата икона”, която сякаш благославя разкайващия се блуден син. Мечтаното завръщане на лирическия Аз не е представено като начало на нов живот, а като необходимо духовно пречистване. Този смисъл откриваме в тихата молитва пред „старата икона”, в изпълнената с тишина стая. Чрез подтекстовото успоредяване на „старата” (в смисъл - майката) и „старата икона” поетът сакрализира образа на майката. С духовна чистота е изпълнена обичта на сина към майката. Пораждат се асоциации за чистота, извисеност и святост на света, в който героят на Дебелянов мислено се завръща. Това пътуване назад във времето свършва пред иконата, за да затвърди тихата и смирена красота, уют и сакралност на света, към когото героят се стреми.
Споменът обаче започва да чезне и оставя след себе си само неутолимия и вечен копнеж по родното, трагичен порив към едно невъзможно завръщане.
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Смъртта тук е осмислена като просветление и духовно прераждане сред идилията на родното пространство, и е внушена чрез алитерациите „смирено”, „умора”, „морен” и „мирен”, както и с ключовите думи: „вечерта смирено гасне”, „мирен заник”, „мойто слънце своя път измина”. Съкровеното желание на героя завършва с многоточие, което сякаш подсказва края на идилията на спомена.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Оказва се, че лирическият герой се е върнал в миналото само чрез един прекрасен спомен, родил прозрението за невъзможното завръщане в едно примамливо, но не съществуващо пространство. Скръбното възклицание показва драмата на разминаването между мечта и реалност, копнеж и действителност. Споменът е нетрайно убежище за модерния човек, изгубил хармонията, съществувала в патриархалната среда.
В елегията „Скрити вопли” Димчо Дебелянов показва трагичната безизходица на човека на модерните времена, изгубили духовните и морални ценности на миналото, който напразно търси утеха в мимолетния спомен и невъзможното завръщане.

ИВАН ВАЗОВ - „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ”
БЪЛГАРСКИЯТ ХЪШ - МЪЧЕНИК И ГЕРОЙ

Повестта „Немили-недраги” изобразява съдбата на българските хъшове - тяхното мъченичество и страдание, техния героизъм.
Думата „хъш” предизвиква у нас съчувствие към насядалите на малкото одърче в кръчмата на Странджата. герои, така различни по характер и темперамент и толкова еднакви по своята нравствена същност, по своите свещени идеали.
Народните страдалци дирят подслон в кръчмата на Странджата. Там те намират утеха, роден дом, добър съвет. Знаменосецът е техен духовен баща. Само с няколко детайли Вазов е описал славното му минало. Авторитетът, породен от настоящия му живот, отдаден на другите, изпълва душите на страдащите с безгранична обич към стария знаменосец.
Българският хъш е главният герой във вълнуващата Вазова повест. Той обобщава образите на българските мъченици и страдалци, борци и патриоти, Вазовият хъш е мъченик, защото всички герои в повестта са прокудени от милото си отечество, скитат се „немили-недраги” из негостоприемната чужбина. Но българският хъш е и герой, защото понася всичко това в името на една велика цел, за която е готов да се жертва.
Неслучайно Вазов рисува в началото на произведението си мрачна природна картина. Тя сякаш пронизва със своя студ не само минувачите, но и самия читател. Така авторът подчертава неприветливостта на тежката чужбина, която не проявява съчувствие към бедните страдалци:
Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха в пустиня.
Писателят ни повежда из тая студена пустош към топлата, макар и бедна кръчма на Странджата - полъх от родния дом. Тя е място, където страданието, мизерията, из-питанията сродяват българите-емигранти, прокудени от тежкото робство в родината. Но те търпят всичко. Мисълта на мъ¬чениците е предимно за поробените им братя в България:
Ако ние сме тука скитници, голтаци, в Бъл¬гария нашите бедни братя са хилядо пъти по-зле. Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството и няма какво да стори.
С поредицата от глаголи, употребени в цитата, се създава динамичност, ярка представа за тежката робска неволя в родина¬та, за злодействата на поробителя. Хъшовете обичат стария знаменосец. Той им помага в трудни моменти и те са готови да дадат живота си за него. Миналото и сегашният му живот са велик пример и мъчениците знаят това. Той е светъл пример за тях. Неговите думи оказват магическо въздействие и дори са в състояние да успокоят бурята в душата хъшовете. Сили и надежда им вдъхва Странджата, пре¬върнал се в техен закрилник.
Обичта на хъшовете към Знаменосеца е толкова силна, че след затрогващата му реч те не могат да останат равнодушни: „Юнаци, да Живей храбрият Странджа! Да живей! - извикаха всички.” Тези думи не са случайни. Хъшовете са изслушали мъдрите слова на стария герой, успокоили са се, възхитили са се от речта му. Той ги учи да не пилеят силите си в ненужни спорове, а да издържат на непосилния мъченически живот. С негова помощ те успяват да запазят у себе си силната любов към поробената родина. Речта му звучи като изповед на големия патриот и подчертава съществени черти от характера на българския хъш. Всичко, което казва Странджата, е израз не само на неговата душевност, но и на душевността на всеки от присъстващите. Те обаче често се поддават на раздразнение и старият хъш ги учи на спокойствие и уравновесеност, на взаимно уважение, което те в раздразнението си подценяват:
Няма по-голяма радост за мене, стария хъш, отколкото да се намирам между вази - свои братя.
Думите на Странджата ясно подчертават необходимостта от взаимно зачита¬не, търпимост, уважение, обич.
Героите-мъченици съзнават до болка, че никога отечеството не им е било така мило, както когато са вън от него, и никога не им е било така необходимо, както Когато бъде изгубено безнадеждно. Патриоти и пламенни борци за свободата на родината, хъшовете са осъдени на принудително бездействие, на пренебрежение, на глад и крайна мизерия. Но „хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш - с една дума - да бъдеш мъченик. ”
Хъшовете са хора със силен дух, които не се отчайват от тежкия живот и остават верни на своя идеал. В обобщения образ на българския хъш откриваме възторга на националната патриотична идея. Мъченикът може да загине, но героизмът му остава пример за подражание на поколенията: „Твоето име ще остане славно. Ти си един герой!”
Личният пример на Странджата укрепва духа, определя избора и действията: „Народ без жертви не е народ! Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото повече ги има, толкова по-добре за България!"
Тези, които се колебаят, приемат твърдата вяра на стария хъш в победата: „Ще се бием още. братя мили! Ще се бием за свободата на България!” Повтореният глагол в бъдеще бреме подчертава, че борбата е неизбежна. Тя е обща цел за всички. Странджата е сигурен в победата. Вярва в нея. Внушава сили за борба и вяра в свободата. Дори да умрат, Бълга¬рия ще бъде свободна. Героизмът на хъшо¬вете се проявява и в тяхната безкористност. Те се жертват, без да желаят някаква лична облага.
Преди смъртта си Странджата трогва младия Бръчков: „Аз нямам нищо. Нищо, нищо нямала.. освен едни паници. Те не струват нищо. Нямам какво да ти оставя за спомен.”
Знаменосецът няма щастието да загине в бой, както мечтае. Но достойното му държание пред смъртта, заветът към Бръчков: „Умри за България!”, силата при раздялата с живота да кажеш: „ Сладка е смъртта за Отечеството!” - говорят, че този изключителен патриот и човек е съумял да предаде собствените си добродетели и на другари¬те си. Той е помогнал да станат хора с още по-силен дух, които не се отчайват от тежкия живот и остават докрай верни на своя идеал. Българският хъш е страдалец, патриот и борец за свободата на родината си.
Величавият Странджа, Колоритният Македонски, очарователният Бръчков и останалите герои в повестта „Немили-недраги” оформят типичния образ на българския хъш-мъченик и герой, въплъщават националната идея за свобода.

Това може да ти бъде от полза, но рискуваш да имаш еднакво съчинение с някой твой съученик.

Ами, зависи.

Да.   

Яко .     

Търся такъв пръстен:

но ако може да не е толкова тънка змията ;д
Нещо от тоя род:

Ако може да е от онлайн магазин.

Бубу

Вземи го направи и след месец се погледни в огледалото.  Вземи си една преса Белисима по 60-70 лева, изправя за 15 минути и държи 2 дена, почти докато не я изкъпеш.

Пет.

десет

Здрастииии  (makeup)