Благодаря за интереса^^. Значи много за мен!

И за секунди ме обля някакво необяснимо облекчение. Жегата ме напусна и някак си всички тези бурни емоции се изпариха с нея.Избърсах с опакото на дланта челото си и се запътих към къщата ми. Но когато видях тъмния й силует,ме обзеха истерични мисли „Ами ако това което стана с Сузи се повтори и с роднините ми!?”.Не можех дори да си помисля да рискувам техния живот и когато стигнах до алеята обърнах главата си към светещите прозорци ,сякаш само за да пожелая лека нощ на леля и мъжа й, и продължих да ходя по мрачната улица ,едва –едва осветена от уличните лампи. 
Вървейки осъзнах ,че ножиците са още в ръката ми и когато минах до една витрина забелязах неравномерната и къса подстрижка-още едно нещо което ми напомняше как живота ми се промени до неузнаваемост,как всичко пое по своя път, грозен и изпълнен с повратности. А аз исках да оправя всичко,да покажа ,че съм силна, да покажа ,че заслужавам да живея,макар че аз самата вече не го исках, затова оглеждайки се бавно започвах да подравнявам накълцаната си руса коса.След като свърших ,просто захвърлих ножиците настрани и продължих .На къде ли? Към парка –там ,където винаги можеш да се скриеш от света ,защото никой не го посещаваше освен бездомните,който намираха пейките за свои легла.
Още когато влязох през старите ,ръждясали ,гигантски порти, се озовах във филм на ужаси-около мен имаше голям тунел построен от мрачните клони на дърветата ,приличащи на ръце готови да ме сграбчат всеки един момент, най-различни предмети,покрити от нощния здрач, сега приличаха на освирепели чудовища. И тогава се замислих ,дали не трябваше и аз да бъда една от тях,една от тези злобни страшилища,с които майките плашат децата си ,когато не слушат,от  които всеки човек се страхува да не изскочат от тъмнината на задаващия се ъгъл.
Докато откривах ужасяващи истини за съществуването си,забелязах една пейка сгушена сред дърветата ,легнах на нея ,свих се на топка и затворих очи.И най –лошото отново настъпи- бях сама,нямайки нищо друго освен да мисля за греховете , вината , болката си.И въпреки спуснатите ми клепачи сълзите пак намериха път и започнаха да правят малки локвички .

Следва продължение ->

Ето и въпросите:

Какво беше последното ти:
- Пътуване: Изключително забавно ^^.
- Телефонен разговор: За лека нощ ^^.
- Съобщение:"Липсваш ми!".
- Последната песен, която чу: На Пинк-Who Know.

Тази година:
- Направи ли много нови приятели: Ами ...долу-горе.
- Смя ли се, докато заплачеш: Да!
- Разбра ли кои са истинските ти приятели:ДА!
- Разбра ли някой да е говорил за тебе: Ами, май да.

- Колко хора от листа ти с приятели в Фейсбук познаваш наистина:Може би 2/3.
- Колко деца искаш да имаш:2 ^^.
- В колко часа ставаш обикновенно сутрин: 10,11.
- Какво правиш посреднощ:На компютъра или телевизора...
- Кажи нещо, което много искаш да свърши:Ох ,ами те са много.Примерно да се къпя в шоколад, да имам отговор на въпросите ми...
- Кажи едно нещо, което искаш да промениш в живота си:Не се сещам.
- Любовен статус: Обвързана.
- Зодия:Лъв ...раррр   
- Харесваш ли някой: Дап.

Кое е по-добро:
- Устни или Очи: Ами..и двете си имат несравними предимства.
- Прегръдки или целувки:Зависи.
- По-нисък или по-висок: Не ми пречи.
- По-голям или по-малък:По-голям.
- Романтичен или Спонтанен: И двете!

Отговорете честно:
- Някога изневерявал ли си на някой:Не!
- Ако можеше да върнеш времето, колко далече би го направил:1 година.
- Ако можеше да избереш един ден от миналата година и да го върнеш, кой щеше да е той:Деня в който разбих жестоко сърцето на едно момче  .
- Колко важно за теб е бъдещето ти: Изключително важно.
- Вярваш ли в себе си: Когато трябва -да.
- Страхуваш ли се да се влюбиш:Да.

С 2-ма човека (moni4ka_21 и още едно момиче).

Ето го и моя -> http://yovity.tumblr.com/

(y)

Тази част нещо не ми харесва много ,много ,но не ми идва на ум ,точно как да я напиша .
Огледах стаята хубаво ,но нямаше и следа от нея.Отидох до вратата ,подпрях се на касата и плахо подадох глава.Не исках да ме помислят за клюкарка или нещо подобно,затова хвърлих само един бърз поглед, но ми беше достатъчен да забележа как най-добрата ми приятелка лежеше по гръб .Забравих за всичко и се затичах към нея.Забелязваше се как гръдният й кош едвам едвам помръдваше от измъчените напъни на дробовете да се снабдят с въздух. Но когато паднах на колене изведнъж всичко спра.Вече не се чуваше тежкото й дишане . И тогава ,докато опитвах да събера мислите си ,които се разпръскваха като овце при всяка сълза ,  един малък откъс от тетрадката нахлу в главата. „Не можем да произвеждаме достатъчно енергия ,за да съществуваме, затова трябва да се храним с тази на заобикалящия ни жив свят,не зависимо дали го искаме ,или не. Телата ни приемат енергия най-често чрез докосване.Но когато ограничим нашите контакти и организмите ни са неспособен да извършва жизненоважните за нас процеси , можем да „изсмучем” през разстояние нечия друга, чрез вид енергиен тунел .”. Той кънтеше в ушите ми толкова силно, че сякаш бях мушнала главата си в биеща камбана,дори не бях способна да движа която и да е част от тялото си.Понякога транса в който бях изпаднала губеше своето влияние и умът ми крещеше „Махни се от нея ! Убиваш я!” ,но преди да предприема каквото и да е,отново ставах затворничка в собственото си неподвижно тяло.
След секунди мъжки вик огласи коридора.Беше прислужникът. Малко ,по малко започвах да избистрям ума си и когото се почувствах достатъчно сигурна ,за да мога да се контролирам ,просто станах и се затичах към изхода колкото държаха краката ми. Не поглеждах назад,не защото исках да избягам от вината,а за да се опитам да направя опит да я спася. Да спася човека ,който ме обичаше ,когато не заслужавах,който ме разсмиваше ,когато ми идваше да се самоубия, последния който ми беше останал на този свят.
Когато вече зад гърба ми  имаше три пресечки разстояние по между ни ,спрях за почивка. Седнах на бордюра ,защото се задушавах от тежкия ,горещ въздух.Имах чувството ,че сърцето ми биеше толкова бързо,че щеше да се пръсне.Бях плувнала и косата ми бе залепнала по лицето и врата ми и сякаш това правеше кожата ми още по- гореща,а мен -още по-изнервена. Бях изпаднала в отчаяние и без да мисля отидох до близкия градинарски магазин,който тъкмо затваряше и купих лозарска ножица. Хванах дългата си коса и докато сълзите се сливаха с потта ,  я срязах  с няколко замаха.
Следва продължение ->

Съжалявам за кратката част ,просто в скоро време и аз като героинята ми имам много личностни драми и следователно никакво време.

Тя бързо си изгуби някъде из коридорите и скоро вече бях сама.Докато седях в тишината ,бях зарината от спомени : снимки ,от които се подаваха ухилените до уши лица, плюшени играчки ,които й бях подарявала,нарязаните ресни на килима,защото и двете като малки мечтаехме да станем фризьорки.Спомени ,които пазеха моментите на щастие,което повече нямаше да изпитам.
-Това е-Сузи неусетно бе влязла в стаята и когато дигнах поглед към нея,тя хвърли една стара папка към мен.
-Благодаря!-сега вече ми идваше аз да я съборя на земята от щастие, но не можех.
Отворих я бързо и започнах да се опитвам да разчета някак си сложните медицински термини.Когато стигнах до края ,затворих очи за секунда ,за да се подготвя и успокоя, поех голяма глътка въздух и отново се средоточих над болничния лист.
„Дата на смъртта -01.09.1972
Час на смъртта – 15:30 (не напълно точен)
Причина за смъртта – Натравяне с Викодин”
Светът ми се преобърна.Значи беше истина. Да ,знаех ,че има някаква минимална вероятност тази „свръх-естественост” да е моята реалност, но тайно се надявах, дори знаех ,че е невъзможно. Но сега ,когато фактите бяха на лице ,не можех да ги пренебрегна.Не можех да пренебрегна и факта ,че смъртта на най-обичаните ми хора, не бе случайност, не бе ,защото времето им бе настъпило,а беше заради мен.Сега лежаха на два метра под земята,заради това ,че аз бях „специална”.И изведнъж целия този товар падна върху плещите ми.Почувствах се смазана,изгубих каквато и да е надежда и желание за живот.Съсипана и някак си празна отвътре аз просто седях. Сълзи не се стичаха по бузите ми ,защото вече нямах сила да плача ,но вътрешно ридаех,проклинах ,умирах.
Първия момент ,когато отново дигнах погледа си Сузи беше изчезнала.Странно ,сякаш до преди секунди усещах присъствието й.
Следва продължние ->

В момента се сещам за няколко английски.
Brb-Be right back
Afk-Away from the keybord
WTF-What the f*ck
WTH-What the hell

И за това - > много красив - бати якия

Радвам се ,че ви харесва.Наистина го оценявам ^^.

Тази част е вече от  Кати (2011 г.).

Въпреки ,че изчетох всичко,все още стоях втренчена в тетрадката. Това истина ли беше или просто измислица ,която баба ми се опитала да направи на книга...или нещо подобно. Трябваше да разбера нещо повече за нея ,доказателство , че ... аз съм „енергиен вампир”.
Същност това може да е единствения логичен отговор, на изяждащите ме отвътре въпроси, но как да повярвам в нещо ,което цял живот съм била убеждавана ,че не съществува –че чудовището под леглото е просто кошмар, че духа на покоен човек е само привидение, че когато изключа лампите съм сама.
И тогава се сетих ,а и как можеше изобщо да съм забравила за това. В рода на Сузи има нещо като потомствена професия –почти всички ставаха прецизни доктори. Тя не можеше да понесе идеята да продължи традицията и аз я подкрепях ,защото всеки има собствено мнение и то никога не би трябвало да бъде пренебрегвано . Но сега можеше да излезе и нещо хубаво от тази ситуация. Ако видех болничния картон на баба ми и ,ако тя наистина беше умряла от натравянe,а не при самото раждане ,значи всичко ,в тази на вид „никаква” тетрадка, беше истина.
Бързо се изправих ,но усетих,че  краката ми са меки като локум и бързо отново се озовах на дъсчения под.  Вярно ,от всички тези опустошителни,при това негативни емоции , се бях изтощила ,но не беше само това.Не бях яла от ден и половина. Ако мама знаеше ,щеше насила в момента да ме храни, на фона на подигравателния смях на татко. Той знаеше ,колко мразех да се държат с мен като с малко дете и искрено се забавляваше когато това се случеше.Но тогава се сетих ,че вече никога няма да преживея тези унизителни моменти,за които сега бих убила. Вече бях сама.И сълзите отново нарушиха настъпилото моментно самообладание. Когато ги вкусих ,усетих горчивината ,болката и се поддадох на емоциите си. И плаках,ли плаках.
Когато малко се стегнах ,навън вече се беше стъмнило, а предишните ми мисли отново се завръщаха в главата ми. „Трябваше да отида у Сузи!” .Знаех, че това не може да се отлага.Беше буквално на живот и смърт.Подсуших сълзите си с раздърпания ми ръкав и взех телефона .
-Ало? Кати ,добре ли си? Нямаш си и на представа колко много се притесних за теб ,но не смеех да ти звъна ,защото знам ,че предпочиташ да си сама . А и едва ли ти е до това, някой само да ти казва ,че всичко ще се опра...
-Да и аз те обичам.Хмм... ще може ли да дойда у вас тази вечер? Знам късно е ,но имам нужда от малко помощ.
-Разбира се . И без това няма какво да се прави...около мен е пълно с тъпи палячовци,- опита се да се пошегува и после малко по-сериозно добави –а и ми липсваш.
-И ти на мен.Ще си взема душ,ще хапна нещо набързо и идвам.Следва продължение ->

Просто е уникално      Напомня ми за братовчед ми - и той по едно време беше  лиричен на тази тема .

Направи ги два ^^