Боже мой ..         

Сервантес е един от най-известните ренесансови автори.Той изживява тежко детство, но общо взето целият му живот е изпълнен с различни препятствия и премеждия.Той пише първата част на книгата след излизането си от затвора .По късно излиза и роман –фалшификат, продължения на първата част,написан от автор с псевдоним Авалянеда.Да докаже , че това е фалшификат, той пише втората част на книгата в последните дни от живота си, в манастира, където и умира по-късно.
Първоначалния замисъл на творбата е да създаде развлекателна смехотворна комедия на рицарските подвизи и обичай, карикатура на рицарството изобщо. Целта на тази пародия е да събуди отвръщение към глупавите рицарски книги и да пресече ”епидемията” обхванала Испания. В последствие се разширява първоначалния идеен замисъл. Романът вече не е само пародия на рицарството , а е дълбоко философски , социално-психологически роман с универслани послания за човешкото съществуване.
Дон Кихот е наследник на разорена и обедняла идалгия, по нищо не се различава от хилядите испански идалго. Като тях той се е примирил с действителността и е приел без съпротива бедния си безцелен живот. В образа на Дон Кихот няма нищо героично, забележетелно и като такъв той буди само съжаление.В следствие на дългото четене на рицарски романи героят губи разсъдака си . Когато идва безумието, започва неговият бунт срещу действителността , защото той не може да я приеме такава каквато е. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. От обикновенният Алонсо Кехада – Добрия , става рицар на печалния образ. Пред него се откриват невероятни перспективи. Променя се всичко до което се докосне . Лудостта му дава възможност да вижда по-надалеч и по-силно от позицията на своята вътрешна субективна истина. Алонско Кехада е част от света такъв, какъвто е , а Дон Кихот е допълнение към света , такъв какъвто трябва да бъде в мечтите му. Той вярва , че светът на рицарските романи съществува , защото именно този свят отговаря на него- вите стремежи и светлите му представи за човечеството. Той е алтруист, хуманист и идеалист. Най-висше благо за него са свободата и справидливостта. Именно тяхното потъпкване в тогавашна Испания го кара да мечтае за отдавна отминалия „Златен век”.
Рицарят живее в света на своите фантазии и не може да приеме , че възвишвните му стремежи са неосъществими. Не случайно лудостта му се появява, когато неговата мъдрост и доброта са достигнали своята зрелост. Френският философ Франсуа дьо Ларош Фрако казва : ” С непредването на старостта човек става по-луд и по-мъдър”. Този смисъл в образа на Дон Кихот неразривно се преплитат разум и безумие . Дори и в най-безрасъдните постъпки на рицаря има някакъв смисъл, защото са насочени към доброто и истината.Не случайно испанският писател Унамуно казва , че „Дон Кихот е мъдрост в безумието и безумие в мъдростта ”. Поради своето безумие героят се откъсва от живота и невижда действителността в нейния истински вид, а гледа през очите на миналото, на странстващия рицар. Той не признава действителното и се противопоставя с всички средства , издига в действителност своите мечти и идеали. За него Дулсинея Тобоска, рожба на собствената му фантазия е по реално същество от живите хора около него. Истината не е това, което съотвества на действителността, такава каквато е , а това което отговаря на представите му за нея, такава каквато я желае, вътрешна и субективна. Издигнал се високо над дребнави и корестни интереси, Дон Кихот не се съобразява от сковаващите условия на действителността. Той и Санчо Панса тръгват преди всичко за свобода, въпреки че се раждат в епохата, в която е създадена Великата Инквизиция.Свободата той цени повече от всичко друго на света . Когато напускат замъка на херцога, рицаря казва на своя оръженосец : „ Свободата Санчо, е едно от най-ценните блага , с които небесата са дарили хората. С нея не могат да се сравняват , нито съкровищата които крие Земята, нито тия които тъи морето. За свободата , както и за честта може и трябва да се жертва живота ”.И Дон Кихот и Санчо Панса са герои, който осъзнават своето безумие.Те са луди , който размишляват
над своята лудост, тоез те не са истински луди вместващи се в традиционната представа. В безумието на Дон Кихот има някакаква система и избирателност. Тя е по скоро мания на тема рицарство , но при обстоятелства неутрални спрямо рицарската авантюра, той се проявява , като разумен и мъдър човек. Голяма част от хората , които го срещат през трите му похода и разговарят с него, остават с непоколебимото мнение, че Дон Кихот е странна смесица от разум и безумие , мъдрост и лудост. Затова героят е толкова забавен за всички херцози, херцогини и грандове . Неговите най-близки хора племенницата му, домоуправителката, свещенникът и бръснярът са поразени от смесицата на разум и безумие у него. Те виждат , че дори и в безрасъдните му постъпки имат някакъв смисъл и са направени за доброто на хората.
Оказва се, че Дон Кихот е безумец само когато се залепа с рицарските романи. Свещенникът говори за него : ”Като махне безмислиците, които говори този добър идалго в лудостта си, щом стане дума за други неща, разсъждава отлично и проявява ясен и проницаелен ум. С дълбока мъдрост Дон Кихот разсъждава за ” Златния век „ , за науката, за военното изкуство, за поезията и околните го слушат с внимание и удивление.Образът му е единство от противоричиви черти. От една страна , като носител на рицарската идеология , стремящ се да възкреси някоганящното рицарство, той е безумец. От друга страна благородния мечтател, защитникът на слабите, вдъхновеният от Ренесансовия хуманистични идеи, героят е мъдрец.

Както виждаш , дадох й темата.Мила. 

Има си специална тема. http://kaprizen.com/forums/viewtopic.ph … &start=180

Здрастииии

Не.

Fursenkos или както там се произнасяш .. Иди се гръмни !Хубаво е . Некст ?

Ти пък откъде го знаеш ? Он : не

Не.

Кое да съм изтървала , ако говориш за мен ?

Здравейте.Доста сте напредали със страниците.

Говоря със една приятелка.