ами всъщност казах, че не е някакъв ужас.. действително е криминална история, а не някаква любовна.. съжалявам, ако съм разочаровала някого :S

уникално е, пишеш уникални неща

Знам, че ги пускам на по много малки части.. но ръката ми се уморява.. За което се извинявам. Ето го и некста
(arrow)  - Добър ден, господин Уинстън. Аз съм криминалист Оусън - изстреля господинът, като показа значката си - Мога ли да вляза? Трябва да Ви задам няколко въпроса.
   - Разбира се, да, влизайте.Няма проблем. - отговори с усмивка господин Уинстън. - Да Ви предложа ли чаша кафе?
   - Не, благодаря. Предполагам знаете какво се случи във вечерта на 28 октомври, вторник?!
   - Да, ужасна загуба. Момичето беше много мило. - отговори той и сбръчи вежди. Господин Уинстън беше млад мъж около трийсетте с черна коса, воднисти зелени очи и изпито от работата си лице. Беше кльощав, мършав и зеления пуловер, който бе облякъл, кой знае защо но криминалиста му се стори, че все едно разговаря с торба.
   - Какво знаехте за момчето? Споменахте, че е млаа, нали?
   - Да, казваше се Ирина Милович. Младо момиче от Русия. Дойде да следва тук - в Англия, но не й достигнаха парите да си довърши образованието. А желание имаше. Затова просто се премести да живее тук в Маргейт.
   - От къде знаете цялата тази информация? - попита Оусън. Криминалистът беше мъж, четирийсет и една годишен, облечен в черен смокинг, островърхи обувки, бяла риза и сива вратовръзка. Косата му беше много рошава и колкото и опити да правеше, Оусън все не можеше да я среши. Имаше жена с две години по-малка от него. Името й беше Трейси. Оусънови си имаха една дъщеря на вече 29 години, но съпруг още нямаше. Името й беше Елза.  Живееше в Лондон с леля си. Там и работеше.
   - Тя ми сподели. Веднъж се засякохме пред заведението. Прибираше се от работа. Просто й предложих да я заведа у дома и тогава ми "изпя" всичко.
   - А знаехте ли нещо друго за Ирина?
   - Беше на 24.. или на 25.. нещо такова..
   - Благодаря Ви. Ако се сетите още нещо впоследством разговора ни, ето визитката ми. - каза Оусън със слънчева усмивка,  след което си тръгна.
   Следващата му спирка беше.. А, да, при Деймън Бялдуин. Този човек живееше на края на града. Антъни Оусън тъкмо щеше да се поразходи с колата.
   Навън беше студено, дърветата отпускаха последните си листа - в червено, кафяво, зелено, жълто.. Валеше дъжд. Скоро наближаваше Хелуин. Всъщност той беше утре. Но напрежение в градчето не се усещаше. Искаше ли някой изобщо да го празнува?
   Тън случайно подмина паркиран черен Пикап. Същия, който господина от заведението беше подкарал към дома.

   Господин Балдуин беше петдесет и три годишен, възслаб за възрастта си. Имаше воднисти сини очи, косата му побеляваше бавно, но сигурно. Седеше на канапето в хола си и четеше седмичния вестник. Чу, че на вратата се почуква. Стана бавно, остави вестника на канапето и отново бавно тръгна да отвори. Този човек никога не бързаше.
Криминалистът търпеливо изчака и отново почука.
- Идвам, идвам - провикна се Деймън отвътре - Секунда.

Привет на всички.. Вчера ми дойде музата по време на училище и започнах да пиша криминална история. Не е някаква любовна или нещо  подобно. Мисля, че приемам критики и мнения. Ако се хареса, ще го продължа
 

  (arrow)  Гробна тишина. Навън беше студено, мрачно и зловещо. Типично за края на месец Октомври. Улиците бяха празни, самотни.. Времето сякаш предвещаваше, че ще се случи нещо лошо.
  Силен писък прониза тишината в мрака. Секунди след това се чуха бягащи стъпки, мярнаха се сенки на мъжка фигура - висока и слаба - влачеща труп.
  Отново тишината застина във въздуха.

Това е само като въведение. Както казах, ако се хареса, ще пиша още

печена ;P

ами.. намери си я примерно в ютуб след което можеш да копираш линка на песента в този (arrow) http://www.youtube-mp3.org/#v=fygBE8dNawU сайт

пише се филми а и си има тема за такива въпроси

да
дълга?

не

не
декевмри?